Атанас Далчев
Кон

Детето беше още твърде малко,

ала очакваше тоз миг със трепет,

загледано от горния прозорец.

Разтваряше стопанинът вратата

на свойта двуетажна селска къща

и в двора втурваха се двата коня

един след друг, с размахани опашки,

препускаха и цвилеха високо,

повдигнали глави, развели гриви,

додето ги във дама приберат.

Те идеха несдържно като вихър

и също тъй несдържно като вихър

отнасяха душата на детето.

А то в прегръдките на свойта майка,

готово всеки миг да се откъсне,

трептеше цяло като лист на клон.

 

И първата му дума беше: кон.

 

Човек загубва рано или късно

с годините и своите илюзии.

Детето своята загуби много рано.

След три години, четиригодишно,

завърнало се вече във трада,

то на разходка със баща си срещна

отново своя блян. Той беше хубав

и както някога неотразим.

Ездачът, коня за юзда повел,

видя възторга буен на детето,

издигна го полека над главата

и въз седлото скърцащо го сложи.

О, как високо беше тука горе!

Като на планина. И как тревожно!

Под него нещо шаваше неспирно,

вълнуваше се; и когато конят

се понаведе да отскубне стръкче

до дънера на някаква борика,

уплашеният поглед на детето

по склона на врата му се търкулна,

увисна в миг над пропаст. То изплака.

Свалиха го; треперещо се хвърли

в прегръдките на татко си със стон.

 

И повече не спомена за кон.

 

1965 г.