Атанас Далчев
Дъждобранът

На Радой Ралин

Той е вехт, но има сила странна:

може и да плиска над града,

взема ли със мене дъждобрана,

знам, ще секне на часа дъжда.

 

Като прилеп в мрака на антрето

висне моя дъждобран заспал,

тегне вече седмици небето,

дъжд вали и мен ми става жал

 

за детенцето, което бледо,

въз стъклото лепнало челце,

часове като затворник гледа

вадите с помръкнало сърце;

 

за врабеца, под стрехата сгушен,

който, сякаш сам извън света,

слуша как разшумената круша

шумоли със капки и листа;

за онез, що работят в заводът

шест дни и в неделя всеки път,

вместо в парка да се поразходят,

трябва вътре в къщи да стоят.

 

И тогава грабвам дъждобрана.

Тръгвам. И над моята глава

в миг се пръскат облаците сбрани,

грейва безпределна синева.

 

По дърветата разпукват пъпки,

трепкат слънчеви петна под тях,

паркът е изпълнен с глъч и стъпки,

смеят се чешми, струи се смях.

 

Възрастните, седнали на пейки,

разговарят с весели лица,

а наблизо с кофички и лейки

си играят в пясъка деца.

 

Само аз в алеите засмени

скитам странен, с вид на пенсионер,

и върви подобно сянка с мене

неотлъчно дъждобранът чер.

 

Изумени ме поглеждат всички

със усмивка, сдържана едва,

доближа ли — хвръква ято птички

и децата дигат в страх глава.

 

И не знай, не подозира никой,

че да могат да се веселят,

върху устните им смях да блика,

да е тъй безоблачен денят.

 

слънце и зеленина да има,

паркът да е с блясъци залян,

трябва тук на стража да стоиме

аз и моят смешен дъждобран.

 

1960 г.