Атанас Далчев
Вечер

Аз бродя сам из улицата. Бавно

зад покривите като тях червена

догаря нейде вечерта на запад.

И вперил поглед в нея, аз си спомням.

Тя в този час гори и над Неапол.

На зданията най-горните прозорци,

запалени от нея, ярко греят.

Светлее цял Неаполитански залив.

Като трева, полюшната от вятър,

зелените вълни се носят кротко

и в шумното задимено пристанище,

тъй както стадо привечер, мучат

и тежко се завръщат параходи.

Стоят на кея хора в пъстри дрехи

и с благослов изпращат този ден

тъй пълно изживян и тъй безгрижен,

но мене там сега ме няма вече.

 

Тя в този час гори и над Париж.

Затварят Люксембургската градина.

Една тръба звучи призивно, страстно

и сякаш призован от нея, мракът

над белите алеи слиза леко.

Тълпа деца вървят подир стражаря

и слушат във прехлас и нежна радост

възторжената песен на медта

и всякое от тях желай да бъде

по-близо до чудесния тръбач.

От портите, разтворени широко,

излизат хора весели и шумни —

но мен сред тях сега ме няма вече.

 

Защо не можем наведнъж да бъдем

и тук, и там — навсякъде, където

могъщо и безкрайно бий животът?

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

веднъж от туй место, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем.

 

1930 г.