Атанас Далчев
Пътник

Ти спираш с твойто пътно наметало,

зад теб остава минатият лес;

пред лудия ти поглед блясва бяло

познатото заснежено поле.

 

Небето и земята се проникват

и ти напразно дириш кръгозор,

така дълбок е този стар простор,

че ти се иска сякаш да извикаш.

 

Но не извикваш. Радостни очи

запираш върху хълма снежен, дето

две черни и оголени дървета

отлитат в вис като два стълпа дим.

 

Ти виждаш къщицата си — червена,

невям заруменяла от студа,

и пиеш въздуха като вода,

и на сърцето ти отново става леко.

 

1930 г.