Атанас Далчев
Стаята

Би казал, че във тая стая не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко.

 

В ъглите расне неусетно вечерната дрезгавина,

а вехне есенното слънце върху килимите на пода,

и светят жълти зимни дюли, наредени върху комода^[1]

като голяма броеница от кехлибарени зърна.

 

Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото?

То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото.

 

Портрети на жени, които са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели, окачени върху стената,

заспала тежко върху пода, сънува в здрача тишината

и цялата печална стая залязва бавно с вечерта.