Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (8)

8. ПЕПЕРУДИ И ПАЯЦИ

Пътниците вървяха в редица по един. В началото на пътеката имаше нещо като свод, който водеше към тъмен тунел. Сводът беше образуван от преплетените клони на две грамадни, приведени едно към друго дървета. Те бяха толкова стари и така задушени от бръшлян и лишеи, че по тях бяха останали само по няколко почернели листа. Самата пътека беше много тясна и лъкатушеше между стволовете.

Скоро светлината, която проникваше през свода в началото на пътеката, остана да се вижда само като някаква малка бяла точка далеч назад, а тишината беше така дълбока, че стъпките им просто кънтяха и дърветата сякаш се привеждаха надолу, за да ги слушат.

Когато очите им посвикнаха с полумрака, те започнаха да се взират в смътните тъмнозелени сенки от двете страни на пътеката. Понякога тъничък слънчев лъч, успял да намери пролука между листата и да се промъкне през оплетените клони и вейки, се изпречваше пред тях, прозрачен и сияен. Това обаче се случваше рядко и скоро съвсем престана да се случва.

В леса се срещаха черни катерици. С острите си очи Билбо ги зърваше как профучават през пътеката и се скриват зад стволовете на дърветата. Чуваха се и разни странни звуци — сумтене, шум от бързо преминаване и шмугване в храстите или сред листата, отрупани на места в безкрайно дебела покривка върху земята. Билбо обаче не можеше да види кой причиняваше тези шумове. Но от всичко най-противни бяха паяжините: черни, гъсти, с необикновено дебели нишки, често разпрострени от едно дърво до друго или заплетени в долните клони от двете им страни. Поради някаква магия обаче или пък поради някаква друга, необяснима причина над самата пътека нямаше паяжини.

Скоро пътниците така силно намразиха гората, както бяха намразили и тунелите на злите духове. Тя сякаш нямаше край, а те вървяха неспирно, жадни да зърнат слънцето и небесата и да усетят полъха на вятъра по лицата си. Тук, под горския покрив, въздухът не помръдваше; беше застоял, тъмен и душен. Дори и джуджетата, които бяха свикнали да прокопават тунели и понякога дълго живееха, без да зърнат слънчева светлина, сега дишаха с усилие. А какво да кажем пък за хобита, който — макар и да обичаше удобната си и спретната дупка — винаги предпочиташе да прекарва летните дни на открито! Сега той направо чувствуваше, че бавно се задушава.

Нощем беше още по-лошо. Ставаше тъмно като в рог, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Билбо размахваше ръка под самия си нос, но не я виждаше. Впрочем няма да бъде вярно, ако кажем, че съвсем нищо не се виждаше — виждаха се само някакви очи. Всички спяха, плътно сгушени един в друг, като се редуваха да стоят на пост. Когато идваше редът на Билбо, той започваше да вижда разни отблясъци в тъмнината наоколо: понякога чифт жълти, червени или зелени очи се втренчваха в него съвсем отблизо, после бавно се отдалечаваха и изчезваха и бавно проблясваха отново на друго място. Нерядко те го стрелкаха от надвисналите над него клони и тогава той се изплашваше до смърт. Най-противни от всички му бяха обаче едни белезникави изпъкнали очи.

„Очи на насекоми — мислеше си той, — а не на животни, само че на доста големи насекоми.“

Макар и да не беше много студено, отначало нощем палеха огън, но скоро се отказаха, защото той привличаше стотици и стотици очи около тях. Но само очи, тъй като съществата, на които те принадлежаха, старателно се пазеха да не се показват на трепкащата светлина на пламъците. Още по-лошо беше, че огънят привличаше и хиляди тъмносиви и черни нощни пеперуди — някои от тях големи колкото юмрук, — които пърхаха и бръмкаха около ушите им. Не се търпяха и огромните черни прилепи. Затова престанаха да палят огън и седяха и дремеха цяла нощ в безмерната, тревожна тъмнина.

На Билбо му се струваше, че това продължава цяла вечност. На всичко отгоре той беше и винаги гладен, защото се хранеха крайно пестеливо. Дните се нижеха един след друг, а гората си оставаше все същата и те започнаха вече да се безпокоят. Запасите им от храна не бяха неизчерпаеми и всъщност вече се привършваха. Опитаха се да стрелят по катерици и след като похабиха много стрели, успяха да свалят една точно на пътеката. Когато я опекоха обаче, тя имаше такъв отвратителен вкус, че се отказаха да стрелят и по катерици. Мъчеше ги и жажда, защото водата им също не беше в изобилие, а през цялото време не бяха срещнали нито един извор, нито поток.

Такова беше положението им, когато един ден на пътя им се изпречи река. Тя течеше бързо и устремено, но не беше много широка и водите й бяха черни — или поне така изглеждаха в мрака. За щастие Беорн ги бе предупредил за нея, иначе те щяха да утолят жаждата си независимо от цвета й, а щяха и да напълнят някои от изпразнените вече мехове. Сега обаче те само мислеха как да я преминат, без да се измокрят. Някога над реката бе имало мост, който явно бе изгнил и се бе продънил. Бяха останали да стърчат само изпочупените му подпори. Билбо коленичи на брега, взря се напред и извика:

— На отсрещния бряг има лодка! Ех, защо не е тук!

— Какво е според теб разстоянието дотам? — попита Торин, защото джуджетата вече се бяха уверили, че очите на Билбо са по-силни от техните.

— Не е голямо. Няма повече от десет-дванадесет метра.

— Десет-дванадесет? Аз пък мислех, че е поне тридесет. Очите ми не виждат вече така добре, както виждаха преди сто години. И все пак дванадесет метра не са малко. Не можем да ги прескочим, нито пък можем да си позволим да ги прегазим или преплуваме.

— Някой от вас умее ли да мята въже?

— Каква полза от това? Лодката сигурно е завързана, така че няма да успеем да я притеглим дори и да я закачим с куката, в което всъщност се съмнявам.

— Струва ми се, че не е завързана — рече Билбо, — макар че не мога да бъда сигурен при тази светлина. Все пак изглежда, че е само придърпана на брега, който на това място е нисък, тъй като пътеката точно там се спуска към водата.

— Дори е най-силен, но Фили е най-млад и очите му все още не са започнали да отслабват като нашите — рече Торин. — Фили, ела тук и се опитай да видиш лодката, за която говори господин Бегинс.

И докато Фили се взираше, за да определи точно посоката, другите приготвиха въжето. Джуджетата носеха със себе си няколко въжета и накрая на най-дългото завързаха една от големите железни куки, които използуваха, за да прикачат товарите си за презраменните ремъци. Фили взе въжето в ръка, залюля го и го метна през реката. То обаче цопна във водата.

— Не се засили достатъчно — забеляза Билбо, който се взираше напред. — Ако го беше метнал няколко стъпки по-нататък, щеше точно да умериш лодката. Опитай се отново. Не допускам магията да е толкова силна, че да те хване, ако само докоснеш част от мокрото въже.

Фили обаче доста колебливо подхвана куката, след като я изтегли на брега. Втория път я запокити по-силно.

— Стой! — извика Билбо. — Сега я метна право в шубраците от другата страна. — Започни да теглиш бавно. — И Фили затегли бавно въжето към себе си. След малко Билбо пак се обади: — Внимателно! Куката е вече до самата лодка; да се надяваме, че ще се закачи.

И наистина се закачи. Въжето се опъна, Фили напрегна всички сили, но напразно. На помощ му се притечи Кили, а след него и Оин и Глоин. Всички задърпаха задружно и изведнъж паднаха по гръб. Билбо обаче беше нащрек, улови въжето и с една пръчка отклони малката черна лодка, която бе полетяла стремително през потока към тях.

— Помощ! — извика той и Балин успя навреме да хване лодката, преди течението да я отнесе.

— Била е вързана все пак — забеляза той, като разглеждаше остатъка от веригата, който все още висеше и се поклащаше отстрани на лодката. — Личи си, че яко сте дърпали, момчета. За щастие нашето въже излезе по-здраво.

— Кой ще премине пръв? — попита Билбо.

— Аз — отговори Торин, — а заедно с мен и ти, Фили и Балин. Повече от това лодката не може да побере. После ще дойдат Кили, Оин, Глоин и Дори. След тях Ори и Нори, Бифур и Бофур. Последни ще преминат Дуалин и Бомбур.

— Все аз съм последен, а това не ми е приятно — рече Бомбур. — Днес е ред на някой друг.

— Да не си се угоявал толкова! Щом си най-дебел, ще трябва да прекосиш реката последен с най-слабичкия от нас. И не си позволявай да възразяваш срещу заповедите, защото ще ти се случи нещо лошо.

— Ами като нямаме гребла, как ще придвижим лодката до другия бряг? — попита Билбо.

— Дайте ми друго въже с кука на края — рече Фили.

Дадоха му друго въже с кука и той го метна колкото можа по-високо. Тъй като то не цопна във водата, джуджетата разбраха, че навярно се е закачило в клоните на някое дърво.

— Хайде, на който му е ред, да се качва — обади се отново Фили. — Един от нас ще тегли въжето, което се закачи на дървото от другата страна, а друг пък ще трябва да държи куката на първото въже и когато стигнем благополучно на другия бряг, ще я закачи за лодката, за да могат останалите да я издърпат обратно.

По този начин скоро всички преминаха успешно през омагьосаната река и се озоваха на отсрещния бряг. Дуалин тъкмо се покатерваше по него с навито на ръката си въже, а Бомбур (който продължаваше да мърмори) се канеше да го последва, когато се случи нещо лошо. Чу се бърз тропот на копита по горската пътека. От мрака изведнъж се появиха очертанията на препускащ елен. Той връхлетя право върху джуджетата, събори ги и се засили за скок. Скочи високо, без да докосне водата, но не можа да достигне невредим до другия бряг.

От всички джуджета единствен Торин успя да се задържи на крака и да не загуби ума и дума. Още при слизането си на брега той бе опънал лъка си и го бе заредил със стрела, за да е готов в случай, че се появи някой скрит пазач на лодката. Сега той запрати бързо и уверено стрелата в литналото във въздуха животно. Когато стъпи на брега, еленът се олюля. Сенките го погълнаха, но джуджетата чуха как стъпките от копитата му станаха несигурни и заглъхнаха.

Преди да успеят да изразят гласно радостта си от сполучливия изстрел, Билбо нададе такъв страшен вик, че прогони от главите им всички мечти за печено еленско месо.

— Бомбур падна във водата! Бомбур се дави! — взе да крещи той.

И за нещастие това беше вярно. Бомбур вече беше стъпил с единия си крак на брега, когато еленът бе връхлетял отгоре му и го бе повалил. Падайки, Бомбур бе отблъснал лодката с тялото си, а сам бе цамбурнал в черната вода, без да успее да се задържи за хлъзгавите коренища по брега. Лодката се бе извъртяла бавно и бе изчезнала.

Качулката му все още се подаваше над водата, когато изплашените му другари изтичаха до брега. Те бързо хвърлиха едно въже с кука към него, той се улови за въжето и така го изтеглиха на сухо. Беше се измокрил от глава до пети, разбира се, но това съвсем не беше най-лошото. Когато го положиха на земята, той вече спеше дълбоко, стискайки тъй здраво въжето в ръка, че не можеха да го изтръгнат. Както и да се мъчеха да го събудят, Бомбур продължаваше да спи.

Всички стояха още надвесени над него, проклинаха лошия си късмет и недодялаността на Бомбур и оплакваха загубата на лодката, с която биха могли да отидат до другия бряг и да потърсят елена, когато изведнъж доловиха неясните звуци на рог в гората и далечен лай на кучета, които сякаш преследваха дивеч. Това накара пътешествениците да се смълчат и да напрегнат слух; северно от пътеката се носеше шум като от голям лов, само че нищо не се виждаше.

Така седяха те дълго време, без да смеят да помръднат. Бомбур продължаваше да спи, а на пълното му лице сияеше усмивка, сякаш вече ни най-малко не го безпокояха грижите, които измъчваха останалите. Изведнъж на пътеката изскочиха една сърна и подир нея няколко млади еленчета, толкова снежнобели, колкото бе черен появилият се преди това елен. Животните се белееха примамливо в полумрака и преди Торин да успее да извика, три от джуджетата скочиха на крака и изстреляха по една стрела от лъковете си. Никой обаче не улучи целта си. Сърната и еленчетата се обърнаха и изчезнаха сред дърветата така безшумно, както се бяха появили, и джуджетата напразно продължаваха да пускат стрели след тях.

— Спрете! Спрете! — изкрещя Торин, но вече беше късно. Изгладнелите джуджета бяха изхабили последните си стрели и сега лъковете, които Беорн им бе дал, ставаха ненужни.

Мрачно униние владееше групата тази нощ. То нарастваше все повече и повече през следващите дни. Вярно е, че бяха преминали благополучно през омагьосаната река, но пътеката отвъд нея продължаваше да се вие и лъкатуши безредно, както преди, и в гората не се забелязваше никаква промяна. Ако я познаваха обаче малко по-добре и ако се бяха опитали да разгадаят смисъла на далечния лов и появата на сърната с еленчетата на пътеката, щяха да разберат, че най-сетне приближават източния край на леса и, че ако не се поддадат на страха и отчаянието, скоро ще излезнат на места, където дърветата започват да редеят и слънцето отново просветва.

Те обаче не знаеха това. На всичко отгоре бяха принудени да носят тежкото тяло на Бомбур. Редуваха се по четирима, за да изпълняват това изтощително задължение, а останалите поемаха на гърба си товара на носачите. Ако торбите им през последните няколко дни не бяха олекнали съвсем, сигурно нямаше да успеят да се справят. Но каква жалка замяна беше спящият и ухилен Бомбур на едни пълни с храна торби, колкото и тежки да бъдеха те! След няколко дни вече нямаха почти нищо за ядене, нито пък за пиене. В гората не растеше нищо, което би могло да им послужи за храна — виждаха само гъби и треви с белезникави листа и неприятна миризма.

Четири дни след преминаването на омагьосаната река пътниците стигнаха до едно място в гората, където повечето от дърветата бяха букови. Отначало изтощените джуджета бяха готови да се зарадват на промяната, защото тук вече нямаше храсталаци и мракът не беше така гъст. От двете страни на пътеката се процеждаше слаба зеленикава виделина. Но тази виделина само разкриваше безкрайните редици от изправени сиви стволове, напомнящи колоните на някое огромно полуосветено подземие. Усещаше се полъхът на вятър и се дочуваше звукът му, но той беше някак тъжен. Няколко листа се отрониха с шумолене от клоните и им напомниха, че отвън наближаваше есен. Краката им разпиляваха сухите листа на безброй други есени, издухани случайно върху пътеката откъм дебелите червени килими на гората.

Бомбур продължаваше да спи и носачите му бяха вече крайно уморени. От време на време чуваха обезпокоителен смях в далечината. Чуваха и песни. Смехът беше звънък и приятен — явно не бе смях на зли духове. Песните също бяха хубави и мелодични, но звучаха някак тайнствено и причудливо. Това безпокоеше джуджетата и те с последни сили бързаха да се махнат от тия места.

Два дни по-късно пътеката взе да се спуска и не след дълго изтощените пътници се озоваха в една долина, почти цялата обрасла с огромни дъбове.

— Няма ли край тази проклета гора? — рече Торин. — Някой трябва да се качи на едно дърво, да се опита да провре глава през листния покрив и да погледне наоколо. Добре е да изберем за целта най-високото дърво край пътеката.

Разбира се, този „някой“ се оказа Билбо. Изборът падна на него, защото, за да бъдеше от полза катеренето, „разузнавачът“ трябваше да провре глава през връхните листа, с други думи — да бъде тъй лек, че да се покатери по най-горните и най-крехките клони. Горкият господин Бегинс нямаше голям опит в катеренето по дървета, но джуджетата, без да чакат, го качиха на най-ниските клони на един възправен до самата пътека исполински дъб и той, ще не ще, запълзя нагоре. С мъка си пробиваше път през заплетените вейки, които непрестанно го шибаха по очите. Целият се назелени и омърси от кората на големите стари клони. На няколко пъти се подхлъзна, но успя да се задържи навреме; и най-накрая, след като дълго се мъчи да изпъпли по една гладка част на ствола, където нямаше удобни за стъпване места, стигна до върха. През цялото време, докато се катереше обаче, си мислеше дали на дървото няма паяци и как ще слезе отново долу (освен чрез падане).

Щом промуши глава през листния покрив, съзря паяците. Те обаче бяха малки — с обикновена големина — и бяха заети с лов на пеперуди. Билбо бе заслепен от светлината. Чуваше, че джуджетата му подвикват отдолу, но не можеше да им отговори; само се държеше здраво да не падне и премигваше. Слънчевите лъчи сияеха така силно, че мина доста време, преди храбрият „съгледвач“ да привикне с блясъка им. Когато най-после можа да погледне, видя, че се намира в средата на огромно тъмнозелено море, набраздено тук-таме от вятъра; а над морето пърхаха стотици пеперуди. Трябваше да се очаква, че ще са от вида „лилава апатура“, дето обичат да живеят по върховете на дъбовете, но тези съвсем не бяха лилави, а черни, направени сякаш от черно кадифе и без никакви шарки по тях.

Билбо дълго гледа „черните апатури“, като се наслаждаваше на полъха на бриза, който го галеше по косите и по лицето. Виковете на джуджетата обаче, които от нетърпение вече тропаха с крака, му припомниха за какво всъщност се бе изкачил на дървото. Картината не беше радостна. Колкото и да се вглеждаше, листният покрив на дърветата нямаше край в никоя посока. Душата на Билбо, която се бе сгряла от слънцето и от полъха на бриза, отново изстина: каква вест щеше да занесе долу?

Всъщност, както вече ви казах, нашите пътешественици почти бяха наближили края на гората. Билбо обаче не можа да разбере това, защото дъбът, на който се бе покатерил, растеше в най-ниската част на една просторна падина, подобна на исполинска паница, тъй че дърветата, които покриваха полегатите й скатове, образуваха околовръст нещо като стена и пречеха да се види какво има отвъд.

Ето защо Билбо нищо не видя и се спусна долу напълно отчаян. Най-сетне стъпи отново на твърда земя, целият изподраскан, разтревожен и обезсърчен, а в тъмнината очите му не виждаха нищо. Новината, която донесе, обезсърчи останалите не по-малко от него.

— Гората продължава безкрайно във всички посоки!

— Какво ще правим тогава? Какъв смисъл имаше да изпращаме хобита? — извикаха джуджетата, сякаш за това беше виновен самият Билбо.

Не обърнаха никакво внимание на разказа му за пеперудите, а когато взе да им разправя за приятния бриз, само повече се ядосаха, защото бяха твърде тежки, за да се покатерят и да усетят полъха му.

Тази вечер пътниците изядоха последните остатъци от храната си, а когато се събудиха на другата сутрин, първото нещо, което откриха, бе, че са страшно гладни, а второто — че вали дъжд и тук-таме по горската пътека прокапват големи тежки капки. Дъждът само им напомни, че освен глад ги измъчваше и жажда, която той за съжаление не можеше да утоли — нима е възможно да угасиш набираната от дни жажда, като застанеш под гигантските дъбове и зачакаш някоя капка да попадне случайно на езика ти? Мъничко успокоение им донесе само неочакваното събуждане на Бомбур.

Той отвори очи, седна и взе да се почесва по главата. Не можеше да проумее къде се намира и защо е толкова гладен — беше забравил всичко, което се бе случило от момента на тръгването им през онази далечна майска утрин. Последното нещо, което помнеше, бе гостуването в дома на хобита и другарите му трудно го накараха да повярва на разказа им за множеството премеждия, които бяха преживели оттогава.

Когато чу, че няма нищо за ядене, Бомбур се разплака, защото се чувствуваше толкова слаб, че чак краката му се огъваха.

— Защо ли изобщо се събудих? — простена той. — Сънувах такива хубави сънища! Вървях из една гора, много прилична на тази, само че осветена от факли, окачени по дърветата. От клоните висяха лампи, а на земята горяха огньове — подготвяше се богато пиршество. Начело седеше един горски цар с корона от листа, пееха се весели песни, а какво имаше за ядене и за пиене — не мога нито да ви изброя, нито да ви опиша.

— Излишно е и да се опитваш — сряза го Торин. — Всъщност, ако не можеш да говориш за друго, по-добре мълчи. И без това вече достатъчно ни досади. Ако не се беше събудил, щеше да се наложи да те оставим да си сънуваш глупавите сънища в гората. Не мисли, че си лек за носене, макар и седмици наред да си се хранил оскъдно.

Сега не им оставаше друго, освен да пристегнат коланите около празните си стомаси, да метнат празните си торби на гръб и да поемат отново по пътеката, без да са сигурни дали няма да умрат от глад, преди да стигнат края на гората. Така вървяха цял ден, бавно и с усилие, а Бомбур продължаваше да хленчи, че краката му не могат да го носят и че му се искало отново да легне и да заспи.

— Никакво лягане! — караха му се другите. — Нека и твоите крака се пораздвижат малко, ние те носихме достатъчно дълго.

По едно време обаче той заяви, че няма да пристъпи и крачка повече напред, и се простря на земята.

— Вие вървете, щом искате — рече Бомбур. — Аз пък ще полегна тук да поспя и насън ще похапна нещичко от онова пиршество, щом няма какво да хапна наяве. И се надявам никога вече да не се събудя.

Тъкмо в този момент Балин, който вървеше най-напред, извика:

— Какво беше това? Стори ми се, че видях някаква светлина да потрепва в гората.

Всички се взряха напрегнато и видяха далеч пред тях някаква червена светлинка да потрепва в мрака; после до нея изникнаха още една и още една. Дори Бомбур се изправи и изнемощелите странници забързаха нататък, без да ги е грижа дали там няма да сварят тролове или зли духове. Светлинките продължаваха да потрепват от лявата страна на пътеката и когато най-накрая пътниците се изравниха с тях, разбраха, че под дърветата наистина горят факли и огньове, но не на пътеката, а далеч навътре в леса.

— Изглежда, че моите сънища се сбъдват — рече Бомбур, докато се тътреше запъхтяно след другарите си. Искаше му се да се затича през гората право към светлината. Другарите му обаче не бяха забравили предупрежденията на вълшебника и Беорн и го възпряха.

— За какво ни е пиршество, ако няма да се измъкнем живи от него — скара му се Торин.

— И с пиршество, и без пиршество на нас не ни остава още много дълго да живеем — отвърна Бомбур и Билбо напълно се съгласи с него.

Поведе се дълга и разгорещена разпра, докато най-накрая решиха да пратят двама разузнавачи, които да допълзят близо до светлините и да проучат положението. Тогава пък възникна нов спор — кого да пратят, защото никой не желаеше да се излага на опасността да се загуби и никога повече да не намери приятелите си. Бомбур неспирно им описваше вкусните лакомства, които — според съня му — били наредени на горската трапеза, и най-сетне гладът си каза думата. Предупрежденията бяха забравени и те всички заедно напуснаха пътеката и навлязоха в гората.

След дълго пълзене дебнешком стигнаха до едно открито място, където дъбовете бяха повалени и земята изравнена, и надникнаха иззад стволовете на дърветата. Там бяха събрани множество същества, прилични на елфи, облечени всички в зелено и кафяво. Те бяха насядали върху прорязани пънове, наредени в широк кръг. В средата на кръга гореше огън, а по околните дървета бяха окачени факли. Но най-силно впечатление на джуджетата направи това, че тези същества ядяха, пиеха и се смееха весело.

Мирисът на печено месо беше така изкусителен, че без да изчакат да се посъветват помежду си, всички се изправиха и се втурнаха напред с намерението да си изпросят малко храна. Но щом първият от тях излезе на откритото място, всички светлини угаснаха сякаш магически. Някой ритна огъня и той се превърна в рой бляскави искри, които се пръснаха нагоре и изчезнаха. Настъпи такъв непрогледен мрак, че нашите изстрадали герои дълго време не можаха да се намерят. Лутаха се слепешком в тъмното, препъваха се в дънери, блъскаха се в стволове и така викаха и крещяха, че навярно разбудиха всичко живо в гората на километри наоколо. Най-накрая успяха да се съберат накуп и да се преброят опипом. Междувременно, разбира се, напълно бяха забравили в каква посока се намираше пътеката, а това означаваше, че са се загубили — поне до настъпването на утрото.

Не им оставаше друго, освен да се настанят за нощуване там, където бяха. Не се осмелиха дори да потърсят по земята остатъци от храна, страхувайки се да не се загубят отново. Не беше минало много време, откакто си бяха легнали — а Билбо тъкмо задрямваше, — когато Дори, който пръв трябваше да дежури, изшептя:

— Светлинките се появяват отново и са много повече, отколкото преди.

Всички наскачаха. И наистина недалеч пред тях потрепваха голям брой светлинки, а гласовете и смехът се чуваха съвсем ясно. Пътешествениците запълзяха нататък в редица по един, като всеки се държеше за рамото на другаря пред него. Когато наближиха, Торин каза:

— Този път никой да не се втурва напред! И никой да не излиза от прикритието си, докато аз не кажа. Първо ще изпратим господин Бегинс сам да разговаря с тях. Те няма да се уплашат от него (Ами аз от тях? — помисли си Билбо), а се надявам, че няма да му сторят и нищо лошо.

Когато съвсем наближиха кръга от светлини, Торин изведнъж избута Билбо напред и той, горкичкият, преди да има време да надене пръстена, залитна и се озова сред яркия блясък на огъня и факлите. И пак напразно! Отново изгаснаха всички светлини и настъпи непрогледен мрак.

Ако предишния път им бе трудно да се съберат, сега им беше двойно по-трудно. А от Билбо просто нямаше и следа. Колкото и да се брояха, все излизаха тринадесет. Започнаха да се провикват: „Билбо Бегинс! Билбо! Ей ти, проклет хобит! Хей, хобит, къде си?“ — но отговор не идваше.

Вече бяха загубили надежда, когато Дори го откри най-случайно. В тъмнината той се спъна в нещо, което отначало взе за пън, но после разбра, че всъщност е Билбо, който спеше дълбоко, свит на кравай. Дълго трябваше да го разтърсват, за да го събудят, и когато най-накрая успяха, на Билбо никак не му стана приятно.

— Сънувах такъв прекрасен сън! — измърмори той. — Тъкмо се бях настанил пред една богата трапеза.

— Ами сега! И той се разболя от болестта на Бомбур! — възкликнаха джуджетата. — По-добре не ни разправяй за никакви трапези. Щом ги виждаш само насън, от тях полза няма, пък и ние не можем да ги споделим с теб.

— По-хубави трапези в това проклето място не мога да намеря — отговори Билбо, легнал край джуджетата, и пак се опита да заспи и да засънува същия сън.

Светлините обаче се появиха отново в гората. По-късно, когато нощта вече преваляше, Кили, който стоеше на пост, дойде и ги събуди с думите:

— Недалеч оттук се появи същинско сияние — сякаш магически изведнъж пламнаха стотици факли и множество огньове. Чуйте песните и звуците на арфите!

След като полежаха и послушаха известно време, джуджетата разбраха, че не могат да устоят на желанието да се доближат и още веднъж да потърсят помощ. Отново скочиха всички, но този път опитът завърши пагубно. Пиршеството, което сега видяха, беше по-богато и по-пищно от предишните. Начело на многобройните пируващи седеше горски цар с корона от листа върху златистите си коси — така, както Бомбур го бе сънувал. Елфите си подаваха от ръка на ръка, през огньовете, бокали, някои свиреха на арфи, други пееха. В лъскавите им коси бяха вплетени цветя: зелени и бели скъпоценни камъни просветваха по яките и поясите им, а от лицата и от песните им лъхаше радост. Звучни, ясни и мелодични бяха тези песни и Торин пристъпи сред изпълнителите им.

В миг настана мъртва тишина. Светлината угасна. Огньовете се превърнаха в черни стълбове дим, които се понесоха нагоре. Пепел и сажди заслепиха очите на джуджетата и гората отново се изпълни с отчаяните им викове.

Билбо затича в кръг (както му се струваше) и завика, без да спира: „Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Фили, Кили, Бомбур, Бифур, Бофур, Дуалин, Балин, Торин Дъбовия щит“, а в същото време други същества, които той не можеше да види и да докосне, вършеха същото край него (като добавяха към останалите имена и „Билбо“). Виковете на другите обаче постепенно се отдалечиха и започнаха да се чуват съвсем слабо; в един миг на Билбо се стори, че те се превърнаха във викове за помощ, после целия шум стихна и той остана сам в дълбокия мрак и пълната тишина.

За хобита това беше един от най-злочестите моменти в цялото приключение. Скоро обаче той реши, че е безсмислено да се опитва да прави каквото и да било, преди да настъпи утрото, а с него — и оскъдната горска светлина. И наистина какъв смисъл имаше да се лута слепешком и да се изморява, след като не разчиташе на никаква закуска, която би му възвърнала силите. Ето защо той седна, опря гръб на едно дърво и не за последен път замечта за далечната си и удобна хобитова дупка и за пълните й килери. Беше се унесъл в приятни мисли за пържени яйца с бекон и за препечени филийки с масло, когато усети, че нещо го докосва. Нещо като дебела, лепкава връв препаса лявата му ръка и когато той се опита да се раздвижи, откри, че краката му са омотани със същото нещо, така че щом понечи да стане, падна.

Тогава големият паяк, който го бе омотавал, докато той се бе унасял в мечти, го издебна откъм гърба и се хвърли отгоре му. Билбо виждаше само очичките на отвратителното същество, но усещаше косматите крака, с които то се мъчеше да го впримчи в гнусните си нишки. За щастие хобитът бе дошъл на себе си тъкмо навреме, защото само след няколко мига не би могъл изобщо да се помръдне. Билбо поведе отчаяна борба, за да се освободи. Отначало удряше паяка с голи ръце, а паякът пък се опитваше да му пусне отрова, за да го усмири, както правят малките паячета с мухите. После обаче се сети за сабята си и я изтегли. Тогава паякът отскочи назад и Билбо има време да пререже нишките от краката си и да ги освободи. Сега вече беше негов ред да напада. Паякът очевидно не беше срещал същества, които носят такива опасни жила със себе си, иначе щеше да побърза да избяга. Билбо се нахвърли отгоре му, преди той да успее да се скрие, и го удари със сабята право по очите. Коварната гадинка обезумя, заподскача, затанцува и загърчи косматите си крака. С втория удар Билбо уби паяка, после той самият се отпусна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.

Когато дойде на себе си, около него вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а цялата сабя беше изцапана с нещо черно. Това, че беше убил гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше сабята си в тревата и я прибираше в ножницата, той се почувствува преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.

— Аз ще ти дам име — рече той на сабята си. — Ще те нарека Жилото.

Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Първата му задача, разбира се, беше да открие приятелите си, които вероятно не се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на някои по-зли същества). Беше опасно да вика, затова хобитът дълго стоя и се чуди в коя ли посока се намираше пътеката и накъде ли да тръгне да търси джуджетата.

— Ох, защо забравихме съвета на Беорн и Гандалф — простена Билбо. — Ето в каква каша попаднахме сега! Попаднахме! Де да беше така! Колко страшно е да си сам!

Накрая той сметна, че е определил приблизително посоката, от която бяха идвали виковете за помощ през нощта, и за щастие (а Билбо си беше роден под щастлива звезда), както сами ще видите, я бе налучкал правилно. Щом веднъж разреши този въпрос, той запълзя колкото можеше по-предпазливо. Хобитите, както вече ви казах, умеят да се движат съвсем тихичко, особено в горите. А преди да тръгне, Билбо предвидливо си надяна и пръстена. Ето защо паяците нито го чуха, нито го видяха, че приближава.

Той вече беше изминал предпазливо известно разстояние, когато забеляза пред себе си едно съвсем тъмно място, твърде тъмно дори и за тази тъмна гора, също като къс среднощно небе, което никога не е било спохождано от зората. Когато стигна по-близо, Билбо видя, че това тъмно място е обградено отзад и отгоре с дебели паяжини. В следващия миг съзря също и няколко огромни и страшни паяка, разположили се в клоните над него, и макар да беше с пръстена на ръката си, целият се разтрепера от страх да не го открият. Скри се зад едно дърво и оттам наблюдава известно време опасната дружинка. И изведнъж в дълбоката тишина на гората той разбра, че тези противни създания разговарят помежду си. Звуците, които издаваха, приличаха много на тихо скрибуцане и съскане, но Билбо схвана част от онова, което си казаха. А те говореха за джуджетата!

— Борбата беше жестока, но си заслужаваше да я водим — рече един от тях. — Проклетата им кожа е дебеличка, разбира се, обаче аз се обзалагам, че вътре са сочни.

— Да, да, ще станат добри за ядене, като повисят малко — рече втори.

— Не бива да ги оставяме обаче да висят дълго — рече трети. — Не са много дебели. Както изглежда, напоследък не са се хранили добре.

— Аз предлагам да ги убием — изсъска четвърти, — да ги убием и тогава да ги оставим да повисят известно време.

— Те би трябвало вече да са мъртви — обади се отново първият.

— Не са. Току-що видях един от тях да се раздвижва. Дошъл е на себе си след ху-у-бавичкия сън. Сега ще ви покажа.

След тези думи един от тлъстите паяци бързо се стрелна по една дебела паяжина към дузина вързопи, увисени в редица на висок клон. Билбо изтръпна от страх, като ги видя как се олюляват в полумрака. Тук и там от вързопите се подаваше я крак на джудже, я нос, я част от брада или качулка.

Паякът се насочи към най-издутия вързоп („Повече от сигурен съм, че това е горкият Бомбур“ — помисли си Билбо) и бодна здравата носа, който стърчеше от него. Отвътре се чу приглушено скимтене, след това един крак се провря през дъното на вързопа и ритна с все сила паяка. Чу се шум като при ритане на спукана футболна топка и побеснелият паяк полетя от клона, но в последния миг се задържа на собствената си паяжина и не падна. Останалите паяци се разсмяха.

— Ти беше прав — казаха те, — мръвката е жива и рита!

— Скоро ще я накарам да спре да рита — изсъска разяреният паяк, като запълзя обратно към клона.

Билбо разбра, че е дошъл моментът да направи нещо. Не можеше да се изкачи при свирепите създания, а нямаше и с какво да стреля по тях. Като се огледа обаче, видя, че всъщност се намираше на място, където някога бе текла рекичка, и изсъхналото й корито сега беше осеяно с камъни. Билбо бързо намери един валчест и гладък камък, който напълно прилегна по големина на ръката му. Като малък той обичаше да се цели в най-различни неща, тъй че щом зайците и катериците, пък дори и птиците, го видеха, че се навежда, изчезваха от пътя му със светкавична бързина. Дори и когато порасна, пак му беше приятно да прекарва голяма част от времето си в игри, при които трябваше да се цели и замеря. Впрочем той можеше да върши още много други неща, освен да пуска колелца дим, да задава гатанки или да готви, но аз нямах време да ви разправя за тях.

Докато Билбо се навеждаше за камъни, паякът бе стигнал до Бомбур и се канеше да го убие. В този миг Билбо се прицели. Камъкът удари силно паяка по главата и той се стовари безчувствен на земята със сгърчени крака.

Следващият камък префуча през една голяма паяжина, разкъса нишките й, цапардоса паяка, който седеше в средата й, и го повали мъртъв. Това неочаквано нападение предизвика смут сред паяците и те за известно време забравиха джуджетата. Не виждаха Билбо, но виждаха откъде долитат камъните. Бързи като светкавици, те се втурнаха с олюляване към хобита, като запращаха дълги нишки във всички посоки, за да образуват около него капан.

Билбо обаче побърза да се измъкне и застана на друго място. Хрумна му да се опита да отдалечи по някакъв начин разярените паяци от джуджетата; трябваше хем да събуди любопитството им, хем да ги ядоса. Когато петдесетина от тях се събраха на мястото, където първоначално бе стоял хобитът, той метна още няколко камъка към тях. После, подскачайки между дърветата, започна да пее песен, с която смяташе да ги разгневи дотолкова, че да ги накара всички да се втурнат след него, а в същото време и да даде знак на джуджетата. Ето и самата му песен:

Плете тлъст паяк мрежи по цял ден,

ала не може да ме хване в плен!

О, стар глупак,

поспри все пак,

все пак поспри и погледни към мен!

 

Изцяло той се състои от тяло,

но мен не може да ме види, знам.

О, дебелак,

слез долу чак!

Не можеш ме хванеш ти оттам.

Песента може и да не е много хубава, но не бива да забравяте, че той трябваше да я съчини в един много напрегнат и опасен момент. Тя обаче си свърши, добре работата. Докато я пееше, Билбо метна още няколко камъка и затропа с крака. Всички паяци се втурнаха да го гонят; някои препускаха по земята, други по клоните, като се прехвърляха оьс скок от едно дърво на друго или пък спускаха нови нишки в тъмното пространство и ги използуваха вместо, въжета. Те се насочиха към шума много по-бързо, отколкото Билбо бе очаквал. Бяха страшно разярени. Първо, заради камъните и, второ, защото нито един паяк не обича да го наричат „дебелак“, а пък от думата „глупак“ естествено би се оскърбил всеки.

Билбо изтича на ново място, но няколко от паяците се бяха пръснали в различни посоки из горската поляна и бързо плетяха мрежи, с които запълваха пространствата между дърветата. Много скоро, хобитът щеше да се окаже ограден от плътна паяжинена стена — такова поне беше намерението на паяците. Застанал сред освирепелите си преследвачи, заети да плетат настървено паяжини, Билбо събра смелост и поде нова песен:

Лениви паяци, грабливи паяци

заплитат мрежи да ме уловят,

че аз съм плячка рядка, хапка сладка,

но първо трябва те да ме съзрат!

 

Да, аз съм палава мушица скрита,

а вие — тлъсти, тежки, мързеливи!

Не ще успеете да ме плените

с глупашките си мрежи парцаливи!

Като завърши песента, Билбо се обърна и видя, че и последното пространство между две високи дървета е вече препречено с паяжина — впрочем за щастие не с истинска паяжина, а само с напречни двойно усукани нишки, прокарани набързо от ствол до ствол. Той измъкна сабята си, разсече нишките и се отдалечи с песен.

Паяците зърнаха сабята и макар че сигурно не знаеха какво е това, в миг всички хукнаха отново след хобита — едни по земята, други по клоните. Дългите им космати крака се олюляваха, челюстите им потракваха, а очите им едва не изхвръкваха от злоба и яд. Те преследваха Билбо в гората дотам, докъдето той се осмели да стигне. И тогава, по-тихо дори и от мишка, той се промъкна обратно.

Билбо знаеше, че не разполага с много време; измамените паяци нямаше да се забавят да дотичат обратно при клоните, на които висяха джуджетата. А междувременно той трябваше да ги спаси. Най-трудната част от задачата беше да се покатери на дългия клон, на който се олюляваха вързопите. И сигурно никога нямаше да успее да се справи, ако един от паяците не беше забравил една нишка да виси надолу. С нейна помощ Билбо се озова горе. И какво мислите, че завари там? Един стар, тромав, тлъст и зъл паяк, който беше останал да пази пленниците, и тъкмо ги бодеше, за да разбере кой от тях е най-вкусен.

Той бе намислил да започне угощението, докато другите още не са се върнали, но господин Бегинс бързаше и преди паякът да разбере какво става, Жилото се заби в него и той се търкулна от клона мъртъв.

Следващата задача на Билбо беше да освободи другарите си. Но как да го стори? Ако прережеше дебелите нишки, на които бяха увисени горките джуджета, те щяха да тупнат от високо и да се ударят зле. Пълзейки бавно по клона (от което всички джуджета се залюляха и заклатушкаха като зрели плодове), Билбо стигна до първия вързоп.

— Фили или Кили — рече си той, зървайки крайчеца на една синя качулка да се подава от вързопа. — По-скоро е Фили — заключи хобитът, след като видя и щръкналия навън дълъг нос. Надвесвайки се над вързопа, той успя да пререже по-голяма част от яките лепкави нишки; оттам-нататък вече беше лесно — уплетеното в мрежата джудже ритна веднъж с крака, изпъна се и почти освободи тялото си от нея. Оказа се, че това наистина е Фили. Билбо едва се сдържа да не се разсмее, като го видя как размахва вдървените си крака и ръце и се олюлява на паяковите нишки, които все още го държаха здраво под мишниците.

Така или иначе, Фили се добра до клона и се зае да помага на Билбо, макар и да се чувствуваше много зле от паяковата отрова и от това, че бе висял една нощ и един ден така здраво пристегнат в мрежата, че само носът му се бе подавал навън. Едва успя да очисти очите и веждите си от противната тъкан, брадата си обаче не можа да очисти и се наложи да я отреже до половината.

И тъй, Билбо и Фили се заловиха да изтеглят едно по едно джуджетата и да ги освобождават. Повечето от тях се чувствуваха така зле като Фили, а някои дори и по-зле — почти се бяха задушили в мрежите без въздух (както виждате, дългите носове понякога са от полза), а бяха получили и по-голяма доза паякова отрова.

Лека-полека бяха освободени Кили, Бифур, Бофур, Дори и Нори. Горкичкият Бомбур бе толкова изнемощял — нали беше най-пълен, непрекъснато го бяха мушкали и пробождали, — че се отърколи от клона, тупна на земята (за щастие върху дебел слой листа) и там си остана. Пет от джуджетата обаче все още висяха на края на клона, когато паяците взеха да се връщат — по-разярени, и от преди.

Билбо веднага се придвижи към ствола на дървото, за да възпира онези, които вече пълзяха нагоре. Той бе свалил пръстена си, докато освобождаваше Фили, и бе забравил да го надене отново, затова сега отвратителните същества взеха да съскат заплашително:

— А, ето те и тебе най-после, отвратителна малка гадино! Сега ще те изядем и ще увисим кожата и костите ти на някое дърво. Охо! Той имал и жило! Нищо, така или иначе, пак ще те пипнем и тогава ще те оставим да висиш с главата надолу поне два дни.

Докато паяците заплашваха по този начин Билбо, освободените вече джуджета бързаха да избавят останалите пленници, като режеха с ножовете си омотаните около тях нишки. Скоро всички щяха да бъдат свободни, макар и да не се знаеше какво щеше да се случи тогава. Паяците ги бяха заловили съвсем лесно предната нощ, но ги бяха нападнали ненадейно в тъмнината. Сега, изглежда, щеше да се развихри жестока битка.

Изведнъж Билбо забеляза, че няколко паяка бяха наобиколили Бомбур, който все още лежеше на земята, бяха го омотали отново и се готвеха да го отмъкнат нанякъде. Хобитът нададе вик и размаха сабята си срещу тях. Те побързаха да отстъпят. Билбо се спусна по ствола и тупна тъкмо сред насъбралите се долу врагове. Те не бяха виждали такова жило като неговата малка сабя и я гледаха опулено. А как само се мяташе тя насам и натам и как проблясваше от удоволствие, като ги пронизваше! Половин дузина вече лежаха мъртви, когато останалите побягнаха и оставиха Бомбур и Билбо.

— Слизайте долу! Слизайте долу! — завика Билбо на джуджетата, които бяха още на клона. — Не стойте там, че ще ви впримчат отново в мрежите си! — Отдолу той бе видял паяците да се катерят по околните дървета и да пълзят по клоните, надвесени над главите на джуджетата.

Джуджетата побягнаха бързо от дървото — едни се спуснаха по ствола, други скочиха направо от клона долу, повечето от тях обаче бяха така изнемощели, че едва се държаха на краката си. Сега най-после и дванадесетимата доскорошни пленници се събраха. Братята Бифур и Бофур подкрепяха от двете страни горкичкия си братовчед Бомбур, а Билбо продължаваше да подскача насам и натам и да размахва Жилото. Стотици разярени паяци ги гледаха свирепо от всички страни. Положението изглеждаше безнадеждно.

Някои от джуджетата имаха ножове, други се бяха въоръжили с тояги, а всички бяха насъбрали и камъни. Билбо пък разчиташе на своята сабя. Не веднъж и дваж нашите герои отблъскваха настървените паяци и погубиха немалко от тях. Но това не можеше да продължава дълго. Билбо беше на края на силите си и само четири от джуджетата все още се държаха на краката си. Скоро обаче и те щяха да капнат като отмалели мушици. Паяците отново бяха започнали да плетат мрежите си от дърво на дърво, за да ги пленят.

Накрая, като не можа да измисли друг начин за спасение, Билбо се принуди да разкрие пред джуджетата тайната на пръстена си. Стори го неохотно, но нямаше избор.

— Аз ще изчезна — рече той — и, ако мога, ще подмамя паяците след себе си, а вие вкупом ще тръгнете в обратната посока. Струва ми се, че ей там наляво се намира мястото, където за последен път видяхме огньовете на елфите.

Трудно беше да ги накара да разберат намерението му, тъй като главите им бяха замаяни, а наоколо се носеха викове, свистене на тояги и тропот на камъни. След като видя обаче, че не може да се бави повече — паяците стесняваха обръча около жертвите си, той надяна пръстена и за най-голямо учудване на джуджетата в миг изчезна.

Скоро сред дърветата отдясно зазвуча отново песента за „дебелака“. Това страшно обърка паяците. Отначало те се стъписаха, но бързо се опомниха — обидната песен едва не ги накара да излязат от кожите си и някои от тях се втурнаха в посоката, откъдето идваше гласът. Тогава Балин, който най-добре от всички бе проумял плана на Билбо, поведе джуджетата в атака. Притиснати едно в друго, те изсипаха дъжд от камъни върху паяците отляво, нахвърлиха се върху тях и пробиха обръча. Виковете и пеенето зад гърба им внезапно секнаха.

С отчаяната надежда, че Билбо все пак може и да не е заловен, те продължиха пътя си. Не можеха да бързат обаче. Чувствуваха се така слаби и изтощени, че едва куцукаха, макар по петите да ги следваха множество паяци. От време на време трябваше да се обръщат и да се сражават със застигащите ги врагове, а някои от паяците вече бяха успели да се покатерят по дърветата и оттам спускаха дългите си лепкави нишки.

Положението отново изглеждаше отчайващо, когато Билбо се появи внезапно и нападна паяците отстрани.

— Вървете! Вървете! — извика той на другарите си. — Аз ще ги жиля!

И наистина ги зажили. Припкаше напред и назад, прорязваше паяковите нишки, сечеше тънките крака на паяците и пронизваше угоените им тела, щом се приближеха много. Паяците беснееха от яд, сипеха проклятия, но бяха смъртно изплашени от Жилото, което се беше появило отново, и не смееха много да го доближават. Въпреки всички закани и проклятия плячката бавно, но сигурно им се изплъзваше.

Най-сетне, тъкмо когато Билбо чувствуваше, че няма сили да вдигне ръка за нито един удар повече, паяците се отказаха от преследването и се върнаха разочаровани в мрачното си свърталище.

Тогава джуджетата забелязаха, че са стигнали до една горска поляна, където имаше следи от огньове на елфите. Не можеха да разберат дали това беше същата поляна, която бяха видели предишната нощ, но над тези места сякаш витаеха някакви магически сили, от които паяците се плашеха. Все пак, тук поне проникваше слаба светлина, клоните не бяха така гъсти и зловещи и бегълците се спряха да си отдъхнат.

Те полежаха известно време, дишайки тежко, а после взеха да задават въпроси. Искаха най-подробно да им се обясни историята с изчезването на Билбо, а разказът за намирането на вълшебния пръстен така силно ги увлече, че забравиха собствените си неволи. Балин дори пожела да чуе повторно преживелицата с Ам-гъл заедно с всички гатанки, а също и какво точно е станало, след като Билбо е надянал пръстена.

По едно време, обаче, светлината взе да бледнее и тогава възникнаха други, по-важни въпроси: къде се намираха в момента, къде е пътеката, дали не може да се намери нещо за ядене и какво ще правят оттук нататък? Джуджетата повтаряха тези въпроси един след друг и сякаш очакваха малкият Билбо да им даде отговор. От това можете да разберете, че те напълно си бяха променили мнението за господин Бегинс и че той бе спечелил тяхното уважение (както Гандалф бе предвидил). В тона им се долавяше не упрек, а надежда, че той ще измисли някакъв подходящ план за тяхното спасение. Те много добре съзнаваха, че скоро всички щяха да бъдат мъртви, ако не се бе намесил хобитът, и затова му благодариха многократно. Някои от тях дори се изправиха и му се поклониха до земята, но бяха толкова отслабнали, че се търкулнаха и дълго не можаха да стъпят отново на крака. Истината около изчезването на Билбо ни най-малко не намали благоразположението им към него, защото те разбираха, че освен късмет и вълшебен пръстен, хобитът притежава и находчивост, а тези неща, взети заедно, бяха крайно полезни. Впрочем, джуджетата тъй много хвалиха подвизите на Билбо, че най-накрая и той самият се почувствува храбрец, а това негово чувство сигурно щеше да бъде още по-силно, ако имаше и нещо за хапване.

Но нямаше нищо, направо нищичко, пък и на никой от бегълците не достигаха сили, за да тръгне да търси било храна, било изгубената пътека. Да, изгубената пътека! С изморената си глава Билбо не можеше да измисли никакъв план. Само седеше и гледаше пред себе си към безкрайната горска шир. Постепенно всички джуджета заспаха. Всички освен Балин. Дълго време след като другите бяха престанали да говорят и бяха затворили очи, той продължи да си мърмори и да се киска.

— Ам-гъл! Гледай ти! Така, значи, се е промъкнал и покрай мен, когато стоях на пост. Сега вече ми е ясно! Господин Бегинс чисто и просто си е пропълзял тихичко. Хи, хи! А копчетата му се разпилели по прага! Славният наш Билбо — Билбо — бо-бо-бо… После и той заспа и задълго се възцари пълна тишина.

Изведнъж Дуалин отвори очи и огледа поред другарите си.

— Къде е Торин? — рече той.

Въпросът му предизвика страшна тревога. Наистина бяха само тринадесетима — дванадесет джуджета и хобитът. Къде всъщност беше Торин? Каква ли зла участ го бе сполетяла, във властта на какви ли тъмни сили или зли чудовища бе попаднал? Както си лежаха, изгубени сред гората, те потръпнаха от ужас. Вечерта се смени с тъмна нощ, разтревожените пътници един по един заспаха отново и засънуваха страшни сънища. Те бяха тъй уморени, че никой от тях не можа да остане на пост. А сега нека ги оставим за малко на спокойствие.

Всъщност, Торин бе заловен много лесно. Вие си спомняте как Билбо тупна и заспа, щом пристъпи в кръга на светлината при първия опит да поиска помощ от елфите. Втория път Торин пристъпи напред и когато светлините угаснаха, той се строполи безчувствен на земята. Не чу нито виковете на отчаяните, изгубени в нощта джуджета, нито писъците им, когато паяците ги залавяха и омотаваха в мрежите си, нито шума от битката на следващия ден. После дойдоха горските елфи, завързаха го и го отнесоха.

Пируващите, разбира се, бяха горски елфи. Те всъщност не са злонамерени същества. Главният им недостатък е недоверието, което проявяват към непознатите. Макар вълшебната им сила в онези дни да беше все още голяма, те бяха безкрайно бдителни. Различаваха се от Благородните елфи от запад — бяха по-пакостливи и по-надменни. Причината за това беше, че повечето от тях (а също и разпръснатите по хълмове и планини техни сродници) произлизаха от древни родове, които изобщо не бяха стъпвали във Вълшебното царство. А тъкмо във Вълшебното царство Благородните елфи от запад преживели с години, станали добродетелни и мъдри, усвоили различни знания и вълшебства, а също и изкуството да майсторят красиви неща. И чак тогава, някои от тях, се върнали в Широкия свят. В това време горските елфи се скитали безцелно от залез до изгрев под светлината на луната и звездите из просторни, гъсти и високи лесове, каквито вече няма. Най-често живеели в окрайнините на горите, понякога навлизали навътре, за да ловуват или да припкат и танцуват по откритите горски поляни при светлината на звездите и луната. След появата на хората обаче те взели все повече и повече да се укриват в мрака. Но въпреки недостатъците си горските елфи все пак си бяха елфи, а елфите, както вече ви казах, са кротки и незлобливи същества.

В грамадна пещера, на няколко километра от източния край на Непрогледната гора по това време живееше най-великият цар на горските елфи. Пред огромните каменни порти на пещерата течеше Горската река, която извираше от Сивите планини, прекосяваше леса и се вливаше в Дългото езеро. Тази грамадна пещера, която от всички страни бе заобиколена от по-малки пещери, се спускаше надолу под земята и от нея тръгваха множество проходи и коридори. Тук обаче проникваха малко светлина и въздух и затова тя не изглеждаше така мрачна и зловеща, както обиталищата на злите духове. Впрочем, поданиците на царя живееха на открито в леса, където си строяха колибки по земята или сред гъстите клони. Любимите им дървета бяха буковете. За царя, пещерата беше едновременно и дворец, и хранилище на богатствата му, и крепост, в която поданиците му можеха да се укриват от враговете си. Но тя беше също и тъмница за пленниците му. Ето защо елфите домъкнаха Торин именно в пещерата. По пътя се държаха с него възгрубичко, но те по начало не обичаха джуджетата, а Торин взеха направо за враг. Някога, много отдавна, елфите бяха водили войни с някои от джуджетата, обвинявайки ги, че са им откраднали богатствата. Трябва обаче да кажем, че джуджетата даваха съвсем друго обяснение — те твърдяха, че само са си взели онова, което им се е полагало, защото горският цар се бил спазарил с тях да му изработят разни предмети от злато и сребро и после отказал да им заплати труда.

Най-голямата слабост на горския цар беше да трупа съкровища. Особено силно влечение имаше към среброто и бисерите. И макар хазната му да беше пълна, все жадуваше за още и още, защото искаше да се изравни по богатство с някогашните горски царе. Ала поданиците му не бяха много работливи — те нито прокопаваха мини, за да търсят благородни метали и скъпоценни камъни, нито пък се занимаваха с търговия или със земеделие. Всичко това беше известно на джуджетата, известно бе също, че родът на Торин нямаше нищо общо с някогашната разпра, за която ви споменах.

Ето защо, когато Торин се разбуди от дълбокия си сън и разбра как са се отнесли с него, много се ядоса и реши от устата му да не излезе нито дума за злато или скъпоценни камъни. Заведоха пленника при царя, а той го изгледа строго и взе да го обсипва с въпроси. Торин обаче повтаряше само едно — че е гладен.

— Защо ти и твоите хора на три пъти нападнахте моите поданици, докато се веселяха? — попита царят.

— Не сме ги нападали — отвърна Торин. — Искахме само да ги помолим за малко храна, защото бяхме гладни.

— Къде са приятелите ти сега и какво правят?

— Не зная, навярно гладуват някъде из гората.

— Какво правехте в гората?

— Търсехме нещо за ядене, защото бяхме много гладни.

— А какво всъщност ви доведе в гората? — попита царят ядосано.

При този въпрос, обаче, Торин стисна устни и не пожела да изрече ни дума повече.

— Щом е така, добре! — рече царят. — Отведете го и го дръжте затворен на сигурно място, докато сам не реши да каже истината, ако ще за това да чакаме и сто години.

Тогава елфите завързаха Торин с каиши, отведоха го в една от най-отдалечените пещери, която се затваряше със здрава дървена врата, и го заключиха вътре. Дадоха му храна и вода в изобилие (макар и храната да не беше особено хубава), защото горските елфи не приличат на злите духове. Те се отнасят снизходително дори и към най-опасните си врагове, когато ги заловят в плен. Единствените живи същества, към които нямат милост, са гигантските паяци.

И тъй, Торин остана да лежи в царската тъмница. След като се засити с хляб, месо и вода, той взе да се пита какво ли е станало със злочестите му другари. Ала скоро узна и тяхната съдба. Как стана това обаче, ще ви разкажа в следващата глава заедно с новото приключение на пътешествениците, в което Билбо пак се прояви.