Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (7)

7. НЕОБИКНОВЕН ПОДСЛОН

На следната сутрин, Билбо се събуди от ранните лъчи на слънцето, което грееше право в очите му. Той скочи, за да види колко е часът и да сложи чайника на огъня, но веднага откри, че всъщност не е удома си. Обезсърчен, той седна на земята и съвсем без полза замечта за едно хубаво измиване и сресване. За закуска нямаше нито чай, нито препечена филийка, нито бекон, а само студено овнешко и заешко. Отгоре на всичко трябваше и бързо да се приготви отново за пътешествуване.

Този път му позволиха да се покачи на гърба на един орел и да се хване здраво за шията му. Вятърът силно го брулеше и той затвори очи. Джуджетата шумно се сбогуваха с обещанието да се отплатят на Царя на орлите, когато могат и петнадесет големи птици литнаха от планинския склон. Слънцето все още грееше от изток. Утринта беше студена, мъгли се стелеха над долините и котловините и обвиваха острите планински върхове. Билбо отвори едното си око, колкото да надзърне само, и видя, че големите птици вече бяха се издигнали високо. Земята едва се съзираше, а планинските възвишения изоставаха едно по едно някъде далече назад. Той затвори отново очи и се улови по-здраво.

— Не ме стискай така! — извика орелът. — Няма защо да трепереш от страх като заек, макар и да приличаш на такъв. Утринта е прекрасна и духа лек ветрец. Нима има нещо по-хубаво от летенето?

На Билбо му се искаше да каже: „Да, има. Една топла баня и повторна закусчица на моравата“ — но реши, че е по-добре да не казва нищо и да поотслаби малко прегръдката си.

След известно време — макар и от такава височина — орлите навярно съзряха целта, към която се бяха отправили, защото започнаха да описват широки кръгове и да се спускат надолу. Спускането продължи дълго и Билбо най-сетне реши да отвори очи. Земята беше вече съвсем близо, виждаха се дървета, които приличаха на дъбове и брястове, просторни, покрити с трева равнини и един поток, който течеше през средата им. Огромна скала, почти като каменен хълм, изникваше най-неочаквано изпод земята тъкмо на пътя на реката и я разклоняваше. Тя изглеждаше като последна останка от далечните планини, запокитена сякаш километри навътре в равнината от някой великан на великаните.

Един по един орлите се стрелнаха бързо към тази скала и оставиха пътниците си на нея.

— На добър път! — извикаха те. — И накъдето и да пътувате, нека накрая благополучно се завърнете в гнездата си! — Това беше учтивото пожелание, прието да се изказва между орлите.

— И нека вятърът под вашите крила ви отнесе там, където плуват слънцето и луната! — отвърна Гандалф, който знаеше как точно подобава да се отговори.

И тъй, те се разделиха. След време Царя на орлите стана Цар на всички птици и взе да носи златна корона на главата, а неговите петнадесет главнокомандуващи — златни огърлици на шиите си (направени от златото, което джуджетата им подариха), но Билбо никога вече не ги видя — освен далеч горе във висините по време на битката на Петте армии. Но тъй като тази битка се разиграва в края на нашия разказ, засега няма да казваме нищо повече за нея.

На върха на този скален хълм имаше една гладка площадка, от която тръгваше добре утъпкана стъпаловидна пътека. Тя водеше долу към реката, а през реката имаше брод от големи плоски камъни, по която се стигаше до обраслия в трева бряг. На края на пътеката, близо до брода от плоски камъни, имаше малка пещера (закътана и покрита с речни камъчета). И тъкмо в нея се събраха пътешествениците, за да обсъдят какво предстои да се прави.

— Моето желание беше да преведа всички ви здрави и читави (ако е възможно) през планините — рече вълшебникът. — И ето че сега благодарение на доброто ръководство и на благосклонността на съдбата това е сторено. Всъщност ние се намираме далеч по на изток от мястото, до което възнамерявах да ви съпровождам. В края на краищата това приключение си е ваше, а не мое. Ще ви навестя отново, преди то да е завършило, а междувременно имам друга неотложна работа, която трябва да свърша.

Джуджетата ахнаха и добиха печален вид, а Билбо се разплака. Те вече бяха започнали да си мислят, че Гандалф ще ги съпровожда до края и че винаги ще бъде с тях, за да им помага в трудни мигове.

— Аз няма да изчезна веднага — успокои ги Гандалф. — Ще остана с вас още ден-два. Може би ще успея да ви помогна да излезете от сегашното си затруднение, но и аз самият се нуждая от малко помощ. Останахме без храна, без нужните ни вещи и без кончета за яздене, а вие и не знаете къде се намирате. Това поне мога да ви кажа. Вие сте все още на няколко километра на север от пътеката, по която трябваше да вървим, ако не бяхме напуснали така набързо планинския проход. Из тия места има малко обитатели — освен ако не са придошли, откакто минавах за последен път насам преди няколко години. Но аз познавам едного, който живее наблизо. Той именно направи стъпалата на голямата скала — Равноскал, както, струва ми се, я нарича. Той не идва често тук, особено през деня, тъй че няма смисъл да го чакаме, пък и е опасно да се застояваме. Затова най-разумно ще е да отидем да го намерим. И ако срещата ни с него мине добре, мисля, че ще ви напусна и ще ви пожелая като орлите: „Добър път, накъдето и да отивате!“

Джуджетата взеха да го молят да не ги напуска. Обещаваха му злато, сребро и скъпоценни камъни от съкровището, което драконът пазеше, но той не склони.

— Не настоявайте, не настоявайте! А що се отнася до драконовото злато, мисля, че съм заслужил вече част от него, ако изобщо си го възвърнете.

Накрая те спряха да го молят. Съблякоха си дрехите и се изкъпаха в реката, която при брода течеше плитка и бистра върху каменистото си дъно. Когато се изсушиха на жаркото слънце, те се почувствуваха ободрени, макар все още да изпитваха леко огорчение, а също и лек глад. Скоро след това прекосиха реката (Билбо пренесоха на гръб) и тръгнаха през високата зелена трева покрай редици от кичести дъбове и високи брястове.

— А защо я наричат Равноскал? — запита Билбо, докато вървеше редом с вълшебника.

— Това наименование Той сам си го е измислил. Така нарича всички подобни неща — равноскали. А тази скала тук е Равноскалът, защото се намира близо до дома му и той добре я познава.

— Кой я нарича? Кой я познава?

— Онзи, за когото ви споменах — една много известна личност. Трябва да се държите учтиво, когато ви запознавам с него. Няма да ви представя всички наведнъж, а двама по двама и вие ще внимавате да не го ядосате, защото тогава кой знае какво може да се случи. Ядоса ли се веднъж, става страшен. Когато му се угоди обаче, е много добър. Във всеки случай, трябва да знаете, че лесно се ядосва.

Като го чуха да обяснява всичко това на Билбо, джуджетата се струпаха около вълшебника.

— При него ли ни водиш сега? — попитаха те. — Не можеш ли да ни заведеш при друг, който да не е така гневлив? Защо не ни обясниш по-ясно? — и тъй нататък.

— Да, при него ви водя! Не, не мога! Обясних ви всичко съвсем точно — отвърна вълшебникът малко троснато. — Трябва да ви кажа още, че името му е Беорн. Много е силен и е кожосменяч.

— Кожухар ли? Дето нарича големите зайци, „зайченца“, като представя кожите им за катеричи, нали? — попита Билбо.

— Що за безсмислици? Разбира се, че не! — сопна се Гандалф. — Моля те, не ставай глупак Билбо, и в името на всички чудеса, докато не се отдалечим поне на стотина километра от къщата му, не споменавай отново думата „кожухар“, нито пък нещо, направено от кожа — било пелерина, било яка или друго такова! Той е кожосменяч. Сменя си кожата — понякога е грамадна черна мечка, друг път е едър и силен чернокос човек с големи ръце и буйна брада. Повече от това не мога да ви кажа, но смятам, че и то трябва да ви е достатъчно. Някои разправят, че произхождал от големите мечки, които са живели в древни времена из планините преди идването на великаните. Други твърдят, че е потомък на първите хора, обитавали тези места, преди Смог да дойде от Север и преди злите духове да се заселят в тукашните пещери. Аз самият не знам това със сигурност, но последното предложение ми се струва по-вярно. А той не е от тези, на които можеш да задаваш въпроси.

Във всеки случай Той не е под влиянието на никаква магия, освен на своята собствена. Живее, в голяма дървена къща сред дъбова гора и като хората отглежда рогат добитък и коне, които са не по-малко чудновати от самия него. Те му прислужват и той разговаря с тях. Не ги използува за храна, нито пък лови и яде диви животни. Притежава множество кошери с големи свирепи пчели и се храни главно с мляко и мед. И също като мечка кръстосва надлъж и шир. Веднъж го видях да седи сам-самичък през нощта на Равноскала, вперил очи в луната, която залязваше зад Мъгливите планини, и го чух как изрева на езика на мечките:

„Ще дойде денят, когато те ще загинат, и аз ще се върна отново там!“ Ето защо мисля, че произхожда от планините.

Сега Билбо и джуджетата имаха върху какво да размишляват и престанаха да задават въпроси. Предстоеше им все още дълъг път. Изкачваха се бавно по хълмове и се спускаха надолу през долини. Стана много горещо. От време на време пътниците се спираха под дърветата, за да си починат, и тогава Билбо усещаше такъв глад, че беше готов да захруска и жълъди, но за съжаление те още не бяха достатъчно узрели и не се ронеха по земята.

Някъде подир обяд от двете страни на пътя започнаха да се редят обширни поляни с цветя, така подбрани по видове, сякаш някой ги беше засаждал. Най-много се срещаше детелината — огромни пространства бяха покрити с виолетова детелина, червена детелина, розова детелина и нискостеблена бяла детелина с мирис на мед. Във въздуха се носеше силно жужене и бръмчене. Във всички посоки прелитаха работливи пчели. И то какви пчели! Билбо никога не беше виждал такива.

„Ако някоя от тях ме ужили — мислеше си той, — така ще се подуя, че ще стана двойно по-голям.“

Пчелите бяха по-големи от стършели, а търтеите — от човешки палец. Жълтите ивички, които опасваха черните им телца, грееха като злато.

— Приближаваме — обади се Гандалф. — Навлизаме вече в пчелните пасища.

Скоро пътниците стигнаха до един пояс от високи и много стари дъбове, а след това — и до един жив плет от трънки, през който нито се виждаше нещо, нито някой можеше да се провре.

— Най-добре ще е да почакате тук — каза вълшебникът на джуджетата. — Когато ви повикам или ви подсвирна, тръгнете след мен — сега ще видите откъде ще мина. Но само по двойки, не забравяйте, и то през пет минути. Бомбур е възпълен, така че ще мине за двама. Най-уместно е да дойде последен и сам. Да тръгваме, господин Бегинс! Тук някъде трябва да има порта. — И с тези думи Гандалф пое покрай живия плет, следван от изплашения хобит.

Скоро двамата стигнаха до една широка и висока дървена порта, отвъд която се виждаха градини, няколко ниски, направени от неодялани трупи постройки със сламени покриви, плевници, обори, навеси и една дълга и ниска дървена къща. От вътрешната страна на дебелия жив плет се редяха кошери със закръглени като камбанки покриви от слама. Дворът се огласяше от жуженето на исполинските пчели, които прелитаха напред-назад или пълзяха навън-навътре от кошерите.

Вълшебникът и Билбо побутнаха портата, която се отвори със скърцане, и тръгнаха по широката пътека към къщата. Няколко коня с лъскава и добре пригладена козина изприпкаха през тревата и се взряха в новодошлите с умните си очи; после хукнаха в галоп към постройките.

— Отидоха да му кажат, че пристигат непознати — рече Гандалф.

Скоро вълшебникът и спътникът му стигнаха до един вътрешен двор, затворен между къщата и двете й продълговати крила. В средата на двора лежеше един огромен отсечен дъб, а окастрените му клони бяха разхвърляни наоколо. Близо до дъба беше застанал едър човек с гъста черна брада и коса, с големи ръце и крака с яки мускули, облечен в широка вълнена дреха без ръкави, дълга до коленете. Облягаше се на голяма брадва, а конете бяха застанали до него, с опрени на раменете му муцуни.

— Аха! Ето ги! — обърна се мъжът към конете. — Не изглеждат опасни. Можете да си вървите! — Сетне се засмя гръмко, остави брадвата на земята и тръгна напред.

— Кои сте вие и какво желаете? — попита той с рязък тон, като се изправи пред посетителите.

Беше много по-висок от Гандалф, а що се отнася до Билбо, той спокойно можеше да мине между краката му, без да докосне с глава ресните на кафявата му дреха.

— Аз съм Гандалф — рече вълшебникът.

— Никога не съм чувал за него — измърмори чернобрадият. — А това малко човече какво е? — попита той, като се наведе и изгледа намръщено Билбо изпод черните си рунтави вежди.

— Това е господин Бегинс, хобит от известен род, уважаван и почитан — поясни Гандалф.

Билбо се поклони. Съжаляваше, че няма шапка, която да свали, и силно се смущаваше заради липсващите копчета.

— Аз самият съм вълшебник — продължи Гандалф — и съм чувал за теб, макар ти да не си чувал за мене. Може би познаваш обаче моя братовчед Радагаст, който живее до южния край на Непрогледната гора?

— Да, той се ползува с добро име сред вълшебниците, струва ми се. Срещал съм го понякога — отвърна Беорн. — Сега вече знам кой си или който твърдиш, че си. Но кажи какво желаеш?

— Да си призная, ние си загубихме вещите и почти загубихме пътя, затова сега имаме крайна нужда от помощ или поне от съвет. На всичко отгоре преживяхме и големи неприятности, със злите духове от планините.

— Със злите духове ли? — рече едрият човек с по-мек тон. — И сте преживели големи неприятности, така ли? А какво търсехте при тях?

— Не сме търсили нищо при тях. Те ни издебнаха една нощ в прохода, през който трябваше да минем. Ние бяхме тръгнали насам от земите на запад, но това е дълга история.

— Тогава по-добре влезте вътре и ми разкажете нещо от нея, ако това няма да отнеме цял ден — рече човекът и ги поведе през двора към тъмната врата на къщата. Те го последваха и попаднаха в едно просторно помещение с огнище в средата. Макар да беше лято, в огнището гореше огън, а димът се виеше нагоре към опушените греди и се стремеше да излезе навън през един отвор на покрива. Посетителите прекосиха това мрачно помещение, осветявано единствено от огъня и от отвора на тавана, минаха през една малка врата и се озоваха на нещо като веранда, скована от дървени талпи и подпряна на дървени диреци. Верандата гледаше на юг и залязващото слънце все още я огряваше косо с топлите си и ярки лъчи, които покриваха с позлата и пълната с цветя градина, стигаща до самите стъпала.

Те седнаха на дървени пейки и Гандалф започна своя разказ, а Билбо, люлеейки крака, взе да разглежда цветята и да се чуди какви ли имена носят, тъй като никога не беше виждал поне половината от тях.

— Вървях през планините, с един приятел… или двама… — поде вълшебникът.

— Или двама? Пък аз виждам само един, и то съвсем мъничък — прекъсна го Беорн.

— Е, да си призная истината, не исках да идваме всички заедно и да те безпокоим, преди да разбера дали нямаш някаква работа. Ако си съгласен, мога да подсвирна.

— Хайде, подсвирни!

Гандалф изсвири остро и продължително и веднага иззад къщата на градинската пътека се появиха Торин и Дори и ниско се поклониха.

— Както виждам, искал си да кажеш „един или трима“ — забеляза Беорн. — Но тези не са хобити, а джуджета!

— Торин Дъбовия щит, на твоите услуги! Дори, на твоите услуги! — представиха се едно подир друго двете джуджета и отново се поклониха.

— Вашите услуги не са ми нужни, благодаря ви — рече Беорн. — По-скоро вие се нуждаете от моите. Аз много, много не обичам джуджетата, но ако е вярно, че ти си Торин (син на Трейн и внук на Трор, струва ми се) и че другарят ти е порядъчен, ако е вярно, че сте неприятели на злите духове и не сте дошли да злосторничите из моите земи… Всъщност за какво сте дошли?

— Те отиват да посетят земята на дедите си на изток, отвъд Непрогледната гора — намеси се Гандалф — и по една случайност попаднахме в твоите владения. Тъкмо преминавахме през Главния проход, който трябваше да ни изведе до пътя на юг от твоите земи, когато ни нападнаха злите духове — както се канех да ти разкажа…

— Добре де, хайде, разказвай! — рече Беорн, който по начало не беше много вежлив.

— Бушуваше страшна буря; каменните великани бяха наизлезли и мятаха огромни камъни; на върха на прохода се подслонихме в една пещера — хобитът, аз и още неколцина другари…

— Нима двамата ги наричаш неколцина?

— О, не. Впрочем те бяха повече от двама.

— А къде са те? Убиха ли ги, изядоха ли ги, или се прибраха у дома си?

— О, не. Просто не дойдоха всички, когато изсвирих. От стеснение, предполагам. Нали разбираш, страхуваме се, че сме повечко и ще ти досадим.

— Хайде, изсвири отново! Щом съм започнал веднъж да приемам гости, без значение е дали ще са един или двама повече — изръмжа Беорн.

Гандалф изсвири отново, но Нори и Ори се появиха още преди той да бе спрял; ако си спомняте, вълшебникът им бе поръчал да идват по двойки на всеки пет минути.

— Ей! — извика Беорн. — Ами вие много, бързо дойдохте. Къде се криехте? Хайде казвайте, малки човечета!

— Нори, на твоите услуги! Ори, на… — започнаха те, но Беорн ги прекъсна:

— Благодаря! Когато ми потрябва услугата ви, сам ще си я поискам. А сега сядайте и да продължаваме с разказа, защото ще стане време за вечеря, преди да му е дошъл краят.

— Когато заспахме — поде отново Гандалф, — в дъното на пещерата се отвори една цепнатина, от нея изскочиха зли духове, грабнаха хобита, джуджетата и групата кончета…

— Група кончета ли? Ама вие или сте пътуващ цирк, или сте носили много вещи, или пък ти имаш навика да казваш вместо шестима — група!

— О, не! Всъщност кончетата бяха повече от шест, защото и ние бяхме повече от шестима… а, ето че идат още двама!

Тъкмо в този миг се появиха Балин и Дуалин и тъй ниско се поклониха, че брадите им пометоха земята. Отначало Беорн се намръщи, но двете джуджета, в старанието си да се покажат учтиви, продължиха толкова дълго да климат с глави, да се навеждат и кланят и да размахват качулките си (както джуджетата умеят), че най-накрая той спря да се мръщи и избухна в смях — защото те наистина бяха смешни.

— Група? Не, трупа — каза Беорн, — чудесна трупа от комедианти! Хайде, весели момчета, казвайте си имената! Засега не желая услугите ви, искам само да чуя имената ви. А след това спрете да се клатушкате и сядайте!

— Балин и Дуалин — отговориха те, без и да помислят да се обидят, и тупнаха на земята с крайно изумен вид.

— А сега продължавай! — обърна се Беорн към вълшебника.

— Докъде бях стигнал? О, да — мен обаче не можаха да грабнат. Аз убих един-двама зли духа със светкавиците си…

— Много добре! — изръмжа Беорн. — Значи, все пак има полза да си вълшебник.

— …и успях да се мушна през цепнатината, преди тя да се затвори. Последвах останалите до претъпканата със зли духове голяма пещера. Там беше и Великия зъл дух с тридесет или четиридесет въоръжени стражи. Помислих си: „Дори да не бяха оковани във вериги, какво могат да направят дузина срещу такова множество?“

— Дузина ли? За първи път чувам осем да правят дузина. Или има и други джуджета, които още не са се появили?

— Е, да, има още двама — Фили и Кили, струва ми се — каза Гандалф и тъкмо тогава въпросните две джуджета се изтъпанчиха пред тях, усмихнаха се и взеха да се кланят.

— Достатъчно — спря ги Беорн. — Сядайте и мълчете! А ти, Гандалф, продължавай!

И Гандалф поде отново разказа си, докато стигна до момента на битката в тъмното, бягството през тайната врата и тревогата им, когато установили, че господин Бегинс се е загубил.

— Преброихме се и открихме, че хобитът го няма. Бяхме останали само четиринадесетима.

— Четиринадесетима ли? За първи път чувам, че десет без едно прави четиринадесет. Навярно искаш да кажеш деветима или пък още не си ми разкрил всъщност колко сте на брой.

— Да, да, ти още не си видял Оин и Глоин. А, ето ги и тях. Надявам се, че ще им простиш, загдето те безпокоят.

— Нека идват всички! По-бързо! Хайде, заповядайте и вие двамата и сядайте долу! Но слушай, Гандалф, дори и сега тук сте само ти, десет джуджета и хобитът, който се е бил загубил. Това прави единадесет плюс един изгубен, а не четиринадесет, освен ако вълшебниците броят по-другояче. Но сега, моля те, продължавай разказа.

Беорн не искаше да си признае открито, но разказът явно бе започнал да го увлича. Нали разбирате, някога той бе познавал точно тази част от планините, която Гандалф описваше. Той кимаше и ръмжеше, докато слушаше за повторната поява на Билбо, за спускането им по сипея и за обсадата на вълците в гората.

Когато Гандалф стигна до момента на покатерването им по дърветата, Беорн стана, закрачи напред-назад и измърмори:

— Защо не бях аз там! Тогава те щяха да свидят нещо повече от фойерверки!

— Е — рече Гандалф, радостен, че разказът му е срещнал такъв благосклонен прием, — сторих каквото можах. Ние висяхме по дърветата, вълците под нас беснееха, гората на места вече пламтеше, когато злите духове слязоха от планините и ни откриха. Закрещяха от радост и за да ни се подиграят, запяха една песен: Петнайсет птички в пет ели…

— О, небеса! — изрева Беорн. — Само не казвай, че злите духове не знаят да броят! Знаят и още как? Знаят много добре, че дванайсет не е петнайсет.

— И аз го зная. Остават още Бифур и Бофур, които не посмях да ти представя досега. Но ето ги и тях.

И Бифур и Бофур се появиха.

— И мен! — задъхано се обади и Бомбур, който пъхтеше зад тях. Той си беше пълен наистина, но сега беше и много ядосан, че го бяха оставили последен. Затова не бе изчакал определените пет минути, а бе тръгнал веднага след другите двама.

— Е, вече сте петнадесетима. И тъй като злите духове умеят да броят, вярвам, че наистина сте били толкова и по дърветата. А сега можем да изслушаме разказа докрай без повече прекъсвания.

Билбо разбра колко хитро беше постъпил Гандалф. Прекъсванията само бяха засилвали интереса на Беорн към разказа, а желанието му да го чуе докрай го бе възпряло да прогони още начаса джуджетата като съмнителни скитници. Той не обичаше да приема гости в своя дом. Имаше само неколцина приятели, които обаче живееха много далеч, но дори и тях не канеше по повече от двама наведнъж. А сега бе оставил петнайсет непознати да се разположат на верандата му!

Докато Гандалф стигна до края на своя разказ, докато разправи как орлите ги бяха спасили и как ги бяха пренесли до Равноскал, слънцето залезе зад острите върхове на Мъгливите планини и сенките в градината на Беорн се удължиха.

— Чудесен разказ! — рече той. — Най-добрият, който съм чувал от дълго време насам. Ако всички скитници умееха да ми разказват по една толкова хубава история, може би щяха да се радват по-често на гостоприемството ми. Не е чудно и да сте я измислили, но и така да е, заслужавате една вечеря за нея. Хайде сега да похапнем нещо!

— С удоволствие! — отговориха пътниците в един глас. — И много ти благодарим!

Голямото помещение сега вече беше съвсем тъмно. Беорн плесна с ръце и вътре дотичаха четири красиви бели кончета и няколко големи сиви хрътки. Домакинът им каза нещо на някакъв неразбираем език, съставен от животински звуци. Те излязоха и се върнаха с факли в уста; запалиха ги от огъня и ги пъхнаха в едни ниско разположени халки върху подпорните стълбове около огнището. Когато пожелаеха, кучетата можеха да се изправят на задните си крака и да пренасят разни неща с предните. Те бързо примъкнаха откъм стените дебели дъски и дървени магаренца и ги наредиха близо до огъня.

Тогава се чу блеене и в помещението влязоха няколко снежнобели овце, водени от голям смолисто-черен овен. Една от тях носеше бяла покривка с избродирани по краищата животински фигури; другите крепяха на гърбовете си табли, отрупани с бокали, дървени паници, ножове и дървени лъжици, които кучетата грабнаха и бързо наредиха върху сглобените от магаренца маси. Тези маси бяха съвсем ниски — толкова ниски, че дори и Билбо не би могъл да седне удобно. До масите едно от кончетата притегли два ниски стола с дебели, къси крачета и седалки от папур — те бяха предназначени за Гандалф и Торин. На другия край кончето нагласи също такъв голям черен стол и за Беорн (на който той се разположи и простря дългите си крака под масата). Това бяха всичките столове в помещението — ниски, както и масите, навярно заради удобството на чудноватите животни, които прислужваха. А на какво седнаха останалите? И те не бяха забравени. Другите три кончета дотъркаляха за тях пънове, закръглени като барабани, изгладени и полирани, и достатъчно ниски дори и за Билбо. И тъй, скоро всички бяха насядали вече около трапезата на Беорн в просторното помещение, което от години не беше виждало толкова много гости.

Тук пътешествениците се нахраниха така, както не бяха се хранили от напускането на Последния дом на запад и раздялата с Елронд. Светлината на огъня и на факлите потрепваше и ги озаряваше, а на масата мъждукаха и две високи червени свещи от пчелен восък. През цялото време, докато вечеряха, Беорн им разказваше с плътния си гръмовит глас за пустите земи отсам планините и най-вече за някакъв тъмен и опасен лес, който се простирал далеч на север и на юг; намирал се на един ден усилен ход и препречвал пътя им на изток. Всъщност ставаше дума за страховитата Непрогледна гора.

Джуджетата слушаха и поклащаха бради, защото знаеха, че скоро трябва да навлязат в тази страшна гора и че след преминаването на планините това е най-опасното препятствие, което им предстоеше да преодолеят, преди да стигнат до Драконовата крепост. След като се навечеряха, джуджетата започнаха да си разказват приказки, но на Беорн сякаш му се додряма и той престана да ги слуша. Те говореха най-вече за злато и сребро, за скъпоценни камъни и за красотите, които можел да създаде ковашкият занаят. Беорн обаче явно не се интересуваше от подобни неща. В неговия дом нямаше никакви златни или сребърни предмети и освен ножовете изобщо не се виждаше нищо друго, направено от метал.

Дълго седяха гостите на масата над дървените си бокали с медовина. Вън падна черна нощ. Огънят бе подсилен с нови цепеници и макар че факлите бяха угасени, те продължаваха да стоят на светлината на танцуващите пламъци от огнището. Дървените стълбове на къщата се възправяха зад гърбовете им като дървета в гора. Дали беше някаква магия, или не, но на Билбо му се стори, че откъм покривните греди дочува бухането на бухал и звук, подобен на шумоленето на вятър сред клони. По едно време гласовете на джуджетата станаха някак далечни и той задряма; но изведнъж някакъв шум го събуди.

Голямата врата бе изскърцала и се бе затръшнала. Беорн го нямаше. Насядали с кръстосани крака на пода край огъня, джуджетата подеха песен. Някои от нейните куплети бяха като тези, които ще прочетете по-надолу, но освен тях имаше още много други и пеенето продължи дълго.

В степта луд вятър брулеше земята,

но лист дори не трепваше в гората.

И нощ, и ден на сенки плътни в плен,

потайни твари пъплеха в тъмата.

 

Но вятърът премина планината,

нахвърли се като връз бряг вълната,

листа от клони яростно зарони

и скоро с цял килим покри тревата.

 

На изток сетне хвърли своя бяс —

в гората стихна всеки шум тогаз,

но остро проехтя и засвистя

в тресавището неговият глас.

 

Треви, тръстики стенеха превити,

а вятърът бучеше страховито

над блатните вълни, под висини,

от тежки черни облаци закрити.

 

Удари яростно връз Планината,

де драконът лежеше под скалата

сред сринат камънак, потънал в мрак,

сред дим, понесъл се към небесата.

 

Накрай остави той земя, гори,

в морето черно на нощта се скри,

отнесе и луна, и светлина,

звездите пръсна в хиляди искри.

Билбо отново заклюма. Тогава Гандалф се изправи.

— За нас е време вече да спим — каза той. — За нас, но не и за Беорн, струва ми се. Тук, в къщата, сме в безопасност, но ви предупреждавам да не забравяте какво поръча Беорн, преди да ни остави: да не излизате навън, докато слънцето не изгрее, иначе ще погинете.

Билбо забеляза, че в единия край на помещението върху нещо като нар, разположен между дървените стълбове и външната стена, бяха нагласени постели. За Билбо определиха едно сламено дюшече и вълнени завивки. Той с удоволствие се сгуши в тях, макар да беше лято. Огънят догаряше и той заспа. Но през нощта се събуди. В огнището тлееха няколко въглена. Джуджетата и Гандалф спяха дълбоко, ако се съдеше по дишането им. Издигналата се високо луна надничаше през отвора на покрива и хвърляше на пода сребристо петно.

Отвън се чуваше ръмжене и пъхтене, сякаш някакви големи животни се боричкаха пред вратата. Билбо се зачуди какво може да е това — дали не беше Беорн, приел образа на мечка, и дали нямаше да влезе вътре и да ги убие. Малкото човече се пъхна под завивките, зави се презглава и отново заспа въпреки страховете си.

Утрото беше настъпило вече, когато Билбо се събуди. Едно от джуджетата се бе спънало в него и се бе търкулнало с тъп удар на пода. Това беше Бомбур, който сипеше ядовити думи срещу хобита тъкмо когато Билбо отвори очи.

— Ставай, ленивецо — рече Бомбур, — иначе за теб няма да остане закуска. Билбо скочи.

— Закуска ли? — извика той. — Къде е закуската?

— По-голямата част от нея е вече в нас — отговориха другите джуджета, които се суетяха насам-натам из помещението, — а остатъкът е на верандата. Откак изгря слънцето, търсим Беорн, но от него никъде няма и следа. Като излязохме на верандата обаче, видяхме, че закуската вече ни чака.

— А къде е Гандалф? — попита Билбо и се втурна бързо да търси нещо за ядене.

— О, някъде наоколо — отговориха джуджетата. През целия ден обаче Билбо не зърна вълшебника. Едва преди залез слънце Гандалф влезе в огромното помещение с огнището, където Билбо и джуджетата вечеряха, обслужвани от чудноватите животни на Беорн, които се бяха грижили за тях и през деня. Беорн не се беше появявал от предишната вечер и това започваше да тревожи гостите.

— Къде е нашият домакин и къде беше ти през целия ден? — извикаха всички в един глас.

— Ще ви отговоря на въпросите поред, но след като се навечерям. Не съм слагал залък в устата си от сутринта.

Най-после Гандалф бутна настрана чинията и чашата си — беше изял два цели хляба (и много масло и сметана) и беше изпил най-малко един литър медовина — и извади лулата си.

— Най-напред ще отговоря на втория въпрос — рече той, — но след това възкликна: — О, какво чудесно място за димни колелца! — И дълго време джуджетата не чуха от него нито дума, защото той се зае да пуска колелца дим, като им променяше ту формата, ту цвета, а те се гонеха около дървените стълбове и най-накрая излитаха през отвора на тавана. Трябва да е било доста любопитно да се наблюдава как през покрива изхвръкват едно след друго зелени, сини, червени, сребристосиви, жълти и бели колелца дим; някои големи, други малки; малките се промушваха през големите, съединяваха се в осморки и отлитаха като ято птици в простора.

— Вървях по мечи следи — каза най-после Гандалф. — Миналата нощ отвън трябва да се е състоял истински мечи сбор. Скоро разбрах, че всичките дири не може да са от Беорн — бяха много и освен това имаха различна големина. Както ми се струва, имало е и малки, и големи, и средни, и гигантски мечки и са танцували от мрак до зори. Събирали са се тук от всички посоки освен от запад — откъм реката и планините. В тази посока водеха само едни следи, и то все нататък и нататък, без да се връщат. Сподирих ги до Равноскала. Там те изчезваха в реката, но водата отвъд скалата беше много дълбока и студена, за да я премина. Ако си спомняте, от отсамния бряг е лесно да се стигне до Равноскала, но от другата му страна има една издадена канара, около която се образува силен водовъртеж. Трябваше да вървя с километри, докато открия място, където реката става широка и плитка, за да мога да я прегазя или преплувам, а после да измина още толкова километри обратно, за да стигна отново следите. Междувременно вече беше станало късно да вървя подир тях по-нататък. Те водеха право към боровата гора, в която ние така весело прекарахме предната вечер в компанията на злите вълци. А с това смятам, че отговорих и на първия ви въпрос — додаде Гандалф и после дълго време остана мълчалив.

Билбо реши, че е отгатнал мисълта на вълшебника.

— Какво ще правим, ако Той доведе тук всички вълци и зли духове? — извика хобитът. — Те ще ни изловят и ще ни убият! А ти казваше, че той не им бил приятел.

— Да, така казвах. А ти не ставай глупав! И най-добре е да си легнеш, защото така ти се спи, че дори не можеш да мислиш.

Билбо наистина се чувствуваше доста отпаднал и тъй като нямаше какво друго да прави, взе, че си легна; докато джуджетата пееха песните си, той продължаваше да си мисли за Беорн; накрая сънят го надви и той заспа. Заспа и засънува, че при лунната светлина стотици черни мечки танцуват в кръг вън на двора някакъв бавен танц. Сетне се събуди; всички останали бяха вече заспали, а той отново чу същото драскане, боричкане, сумтене и ръмжене, както предишната нощ.

На другата сутрин ги събуди самият Беорн.

— Значи, още сте тука! — провикна се той. Грабна Билбо и се засмя. — Както виждам, не сте изядени нито от вълци, нито от зли духове, нито от мечки — додаде чернобрадият мъж и тупна Билбо по корема. — От меда и хляба малкото зайче взе да става хубаво и охранено. — И отново се засмя. — Но хайде сега да си похапнем!

Всички седнаха да закусват с Беорн. За разлика от преди сега той беше много весел. Намираше се в такова добро настроение, че ги разсмиваше до един със забавните истории, които разказваше. Не ги остави дълго да се чудят нито къде е бил, нито защо се държи така дружелюбно с тях, а сам набързо им разправи всичко.

Прекосил реката и отишъл право горе в планините — представете си само колко бързо се е движил, под образа на мечка, разбира се. Обгорялата вълча поляна го накарала да се убеди, че част от разказа на Гандалф е вярна. После открил и други доказателства — заловил един вълк и един зъл дух, които се скитали заблудени из гората. От тях научил, че злите духове и вълците още продължавали да търсят джуджетата. Те били страшно разгневени заради смъртта на Великия зъл дух, заради изгорената муцуна на предводителя на вълците и заради гибелта на толкова много негови храбри воини, която Гандалф бе причинил с огнените си шишарки. Заловените злосторници му разказали само толкоз, когато ги насилил, но той предполагал, че се подготвяли нови злочинства и че злите духове се канели да слязат с цялата си армия и с помощниците си вълци към земите в подножието на планините, за да тьрсят джуджетата или да си отмъстят на живеещите там, които според тях са им дали подслон.

— Разказът ви беше много хубав — заключи Беорн, — но сега го харесвам още повече, защото се убедих, че е верен. Трябва да ми простите, че се усъмних в него, но и вие да живеехте тъй близо до Непрогледната гора, нямаше да вярвате на никого освен на онзи, когото познавате толкова добре, колкото брат си, че дори и по-добре. Така или иначе, мога да ви уверя, че бързах с всички сили към къщата, за да видя дали сте здрави и читави и да ви помогна с каквото мога. Отсега нататък си променям мнението за джуджетата. Да убият Великия зъл дух. Да убият Великия зъл дух — рече накрая на себе си Беорн и гръмко се засмя.

— А какво направи със злия дух и с вълка? — не се сдържа да не попита Билбо.

— Елате и вижте! — отвърна Беорн и всички го последваха вън от къщата.

Главата на злия дух стърчеше набучена пред портата, а кожата на вълка беше разпъната на едно дърво недалеч от нея. Беорн наистина беше безпощаден противник. Сега обаче той беше техен приятел и Гандалф реши, че ще е най-разумно да му разкаже цялата история и да му разкрие целта на пътешествието, за да могат джуджетата да получат колкото е възможно по-голяма помощ от него.

И ето какво обеща да направи за тях Беорн. За пътуването им до гората да осигури кончета за всеки един и голям кон за Гандалф; кончетата да натовари с храна, която да им стигне за седмици, ако я разпределят пестеливо, и тя да е в такъв вид, че да се носи лесно: орехи, брашно, запечатани гърнета със сушени плодове, делви от червена глина, пълни с мед, и двойно препечени сладки, подходящи за такова пътешествие, защото са хем трайни, хем доста хранителни. Направата на тези сладки беше една от тайните на Беорн; в тях, естествено имаше мед, както в повечето храни, които той употребяваше, бяха приятни на вкус, но те караха да ожадняваш. Вода, каза им Беорн, не било нужно да вземат за прехода до гората, защото по пътя си щели да срещнат множество потоци и извори.

— Прекосяването на самата Непрогледна гора обаче ще бъде опасно и трудно — предупреди ги Беорн. — В нея не се намира лесно нито вода, нито храна. Времето на орехите още не е дошло (макар че то може да мине и отмине, преди вие да излезете от другата страна), а те са единственото нещо, годно за ядене, което расте там. Останалите буренаци са опасни и имат странен и неприятен вкус. Аз ще ви снабдя с кожени мехове за вода, ще ви дам и лъкове и стрели, но се боя, че дори и да намерите нещо — било за ядене, било за пиене — в Непрогледната гора то едва ли ще бъде безопасно. Зная, че на едно място пътят се пресича от един поток — черен на цвят и буен. Не бива нито да пиете от водата му, нито да се къпете в нея, защото съм чувал, че той е омагьосан и те прави сънлив и безпаметен. И още нещо: сред тъмните сенки на този лес не ще можете да застреляте нищо — било то годно или негодно за ядене, — без да се отклоните от пътя. А това не бива да правите по каквато и да било причина. Ето съветите, които исках да ви дам. В пределите на гората не бих могъл да ви помогна. Ще трябва да разчитате на щастието си, на смелостта си и на храната, с която ще ви снабдя. Много ви моля обаче, като стигнете до гората, да ми изпратите кончетата обратно. А сега ви пожелавам успех. Знайте, че ако ви се случи отново да минавате по този път, къщата ми ще бъде винаги отворена за вас.

Гостите, разбира се, благодариха на стопанина с много поклони и с вежливи размахвания на качулките, както и с много „на твоите услуги, о, стопанино на дървения дом!“

Мрачните думи на Беорн обаче обезсърчиха джуджетата и те осъзнаха, че приключението, в което се бяха впуснали, щеше да бъде далеч по-опасно, отколкото си го бяха представяли отначало. Предстояха им още безброй премеждия по пътя, от които не се знаеше как щяха да се измъкнат, а накрая ги чакаше огнедишащият дракон.

Цялата сутрин те прекараха в приготовления.

— Малко след пладне седнаха да похапнат за последен път с Беорн. След това възседнаха кончетата, които той им беше заел, и като се сбогуваха с него, бързо се изнизаха през портата.

Щом се намериха вън от високия жив плет, който ограждаше земите на Беорн, те поеха на север, а после се насочиха на северозапад. Вслушвайки се в неговия съвет, те се отказаха да следват главния път за гората на юг от владенията му. Ако бяха вървели през планинския проход, пътят щеше да ги отведе до един поток, който се съединяваше с голямата река на няколко километра южно от Равноскала. Точно на това място имаше брод, който те биха могли да преминат, ако не бяха загубили кончетата си; отвъд реката тръгваше пътека към окрайнините на гората и излизаше тъкмо при началото на стария горски път. Беорн обаче ги беше предупредил, че в последно време натам често се навъртали зли духове. Самият път, както се говорело, бил целият обрасъл с буренаци и бил напълно занемарен в източния си край, а на много места се пресичал и от непроходими тресавища. Не било без значение и това, че излизал доста по на юг от Опустошената планина, а оттам до целта им оставал дълъг и труден преход в северна посока. Наистина, на север от Равноскала Непрогледната гора се доближавала до източния бряг на Голямата река, което означавало, че и Мъгливите планини също се доближавали от другата й страна, но въпреки това Беорн ги съветвал да поемат именно натам, защото на няколко дни път северно от Равноскала имало някакво място, откъдето тръгвал един малко известен път, който прекосявал Непрогледната гора и водел право към Опустошената планина.

— Злите духове — бе казал Беорн — няма да посмеят да прекосят Голямата река на по-малко от стотина километра северно от Равноскала, нито пък да доближат моята къща — която добре се пази нощем, — но на ваше място аз бих яздил по-бързичко, защото, ако решат да започнат ловитбата скоро, те ще преминат реката на юг и ще завардят здраво окрайнините на гората, за да ви пресекат пътя. А не забравяйте, че вълците тичат по-бързо от кончетата. И все пак най-безопасно ще е да тръгнете именно на север. По този начин ще се доближите наистина до техните свърталища, но те най-малко от всичко биха очаквали това и ще трябва дълго да кръстосват, за да ви стигнат. А сега с всички сили — ход напред!

Ето защо те се носеха мълчаливо в галоп по меката затревена земя. От лявата им страна се възправяха мрачно планините, а обраслата с дървета речна ивица в далечината се виждаше все по-ясно и по-ясно. Когато потегляха, слънцето едва бе свърнало на запад и до вечерта обливаше с позлата всичко наоколо им. Къщата на Беорн беше вече останала на километри зад тях, мрачните им мисли за преследващите ги зли духове и за предстоящото пътуване през Непрогледната гора започнаха да се поразсейват и те подхванаха разговори и песни. Вечерта, когато мракът започна да се спуска и планинските върхове запламтяха под лъчите на залязващото слънце, пътниците се разположиха на лагер и поставиха стража. Повечето от тях спаха неспокойно, измъчвани от лоши сънища, в които неведнъж чуваха воя на разлютените вълци и крясъците на зли духове.

Следващото утро бе ясно и прохладно. Над земята плуваше лека бяла мъгла, сякаш бе есен, въздухът беше студен. Скоро обаче слънцето изгря, изтокът порозовя и докато сенките бяха още дълги, пътниците потеглиха отново. Така те яздиха още два дни и през цялото време виждаха край себе си само трева, цветя, птици, пръснати тук-там дървета, а понякога и малки стада елени, които пасяха или пладнуваха на сянка. От време на време Билбо зърваше разклонените рога на някой елен (които отначало смяташе за изсъхнали клони на дървета) да се подават над високата трева.

На третата вечер те не спряха да лагеруват при падането на мрака, а продължиха да яздят и през нощта на лунна светлина, защото Беорн им беше казал, че трябва да стигнат до гората рано на четвъртия ден. Докато светлината избледняваше, на Билбо му се стори, че вижда ту отляво, ту отдясно неясните очертания на огромна мечка, която се промъкваше дебнешком в същата посока с тях. Когато се осмели да спомене за това пред Гандалф, вълшебникът само рече:

— Шт! Не обръщай внимание!

На другия ден потеглиха преди зазоряване, макар да бяха дремнали съвсем за кратко през нощта. Като просветля, зърнаха гората; тя ту се приближаваше насреща им, сякаш искаше да ги посрещне, ту се спираше и ги чакаше, възправена като някаква тъмна, непроницаема стена. Местността стана неравна и на Билбо му се струваше, че ги е обгърнала някаква особена тишина. Не се чуваше вече често птича песен. Не се виждаха елени, а дори и зайци. Следобеда стигнаха окрайнините на Непрогледната гора и спряха да си починат под големите надвиснали клони на най-външните й дървета. Стволовете им бяха дебели и чворести, клоните — оплетени, а листата — тъмни и длъгнести. Около дърветата растеше бръшлян и се влечеше по земята.

— Ето я и Непрогледната гора! — рече Гандалф. — Най-обширната сред горите на северния свят. Надявам се, че видът й ви харесва! А сега трябва да върнете обратно прекрасните кончета, които ви дадоха, в заем.

Джуджетата бяха готови да възроптаят срещу това, но вълшебникът ги вразуми.

— Не вършете глупости! — смъмри ги той. — Беорн съвсем не е така далече, както си мислите. На всяка цена трябва да удържите на обещанието си, защото той е добър приятел, но и опасен противник. Очите на господин Бегинс са по-зорки от вашите, щом не сте видели голямата мечка, която се движеше успоредно с нас всяка вечер, като се спуснеше мрак, или пък наблюдаваше отдалеч лагера ни на лунната светлина. И то не само за да ви предпазва или упътва, ако сбъркате пътя, а и за да бди над кончетата. Беорн е настроен приятелски към вас, но обича животните си като свои деца. Вие дори не проумявате какво благодеяние ви стори той, като ви позволи да яздите кончетата му толкова надалеч и така бързо, нито пък какво ще ви се случи, ако се опитате да ги вземете с вас в гората.

— Ами големия кон? — попита Торин. — Ти не спомена нищо за неговото връщане.

— Не споменах, защото няма да го връщам.

— А твоето обещание?

— Ще го спазя. Аз няма да върна коня обратно, защото сам ще го яздя.

Тогава джуджетата разбраха, че Гандалф се кани да ги напусне пред самата гора, и това ги обезсърчи. Но както и да го уговаряха, той не промени решението си.

— Предупредих ви още когато слязохме на Равноскала — каза вълшебникът. — Излишно е да ме убеждавате. Както вече ви споменах, имам неотложна работа на юг. Дори малко позакъснях за нея, докато се грижех за вас. Възможно е да се видим отново, преди приключението ви да е привършило, но е възможно и да не се видим. Това зависи от късмета ви, от храбростта ви и от благоразумието ви. Оставям господин Бегинс с вас. Казал съм ви и преди, че той притежава много повече качества, отколкото вие предполагате, но скоро ще можете сами да се уверите в това. Горе главата, Билбо, и не бъди така кисел! Горе главите, Торин и съдружие! В края на краищата това приключение си е ваше. Мислете за съкровището, което ви очаква, и забравете гората и дракона, поне до утре сутринта.

На следващото утро Гандалф им повтори всичките си наставления. Не оставаше вече друго, освен да напълнят меховете си с вода от бистрия извор, който откриха пред самата гора, и да разтоварят кончетата. Разпределиха си багажа по равно, макар на Билбо да му се струваше, че неговият дял е най-тежък и никак да не го радваше мисълта, че ще припка километри наред с този товар на гърба.

— Не се безпокой! — рече Торин. — Съвсем скоро багажът ти ще почне да олеква. Няма да мине много време, струва ми се, когато храната ни така ще намалее, че ще съжаляваме, загдето торбите ни не са по-тежки.

Накрая пътниците се сбогуваха с кончетата и ги насочиха към дома им. Животните припнаха радостно, явно доволни, че обръщат гръб на зловещата гора. Билбо бе готов да се закълне, че докато те се отдалечаваха, нещо, прилично на мечка, се отдели от сянката на дърветата и тръгна подире им.

Сега дойде ред да се сбогуват и с Гандалф. Мрачен и угрижен, Билбо седеше на земята и мечтаеше да се намира на високия кон до вълшебника. След закуска (и то много оскъдна) той бе надзърнал за малко в гората; макар да беше сутрин, там царуваше среднощен мрак и мъртва тишина.

— Имаш чувството, че отвсякъде те дебнат и наблюдават! — си бе рекъл Билбо.

— Довиждане! — обърна се Гандалф към Торин. — Довиждане на всички довиждане! Пътят ви през гората върви все направо, не се отклонявайте встрани! Отклоните ли се, повече от сигурно е, че никога вече няма да го намерите и никога няма да излезете от Непрогледната гора. В такъв случай, струва ми се, нито аз, нито който и да било друг ще ви види отново.

— Трябва ли изобщо да минаваме през гората? — изпъшка Билбо.

— Да — отговори вълшебникът, — ако искаш да излезеш от другата й страна! Или трябва да минеш през нея, или да се откажеш от приключението. Но аз няма да ти позволя да се измъкнеш тъкмо сега, господин Бегинс! Срам ме е заради теб, щом можеш да помислиш такова нещо. Та нали ти ще се грижиш за джуджетата вместо мен — добави Гандалф и се разсмя.

— Не! Не! — взе да отрича Билбо. — Съвсем не исках да кажа това. Просто попитах дали няма някой обиколен път.

— Има, стига да желаете да извървите двеста километра на север или два пъти по толкоз на юг. Но пак няма да намерите безопасен път. Безопасни пътища в тази част на света няма. Не забравяйте, че сега се намирате отвъд Границата на пустинята и могат да ви се случват какви ли не беди. Преди да успеете да заобиколите Непрогледната гора от север, ще се намерите сред склоновете на Сивите планини, а те просто гъмжат от най-всевъзможни зли духове. Преди да успеете пък да я заобиколите от юг, ще попаднете във владенията на Некроманта. Дори и на теб, Билбо, не е нужно да разказвам какво представлява този зъл магьосник. Не ви съветвам да се доближавате до местата, които се съзират от зловещата му кула! Затова дръжте се за този горски път, не падайте духом, не губете надежда за успех и ако имате късмет, може би един ден ще излезете от другата страна на гората, ще видите пред нозете си Дългите блата, а отвъд тях, високо на изток — Опустошената планина, където живее милият стар Смог, който, надявам се, не ви очаква!

— Много ни успокои, няма що! — сърдито рече Торин. — Хайде, довиждане! Щом няма да идваш с нас, по-добре си върви, без да ни плашиш повече.

— Добре, добре, довиждане! — каза Гандалф, обърна коня си и препусна на запад. Но не можа да се сдържи да не им даде един последен съвет. Преди да се отдалечи дотолкова, че да не могат да го чуят, той се обърна, сбра ръце на фуния пред устата си и се провикна. Гласът му достигна съвсем слабо до тях.

— Довиждане! Бъдете разумни, пазете се и не се отклонявайте от пътя!

След това той препусна напред и скоро се изгуби от очите им.

— Довиждане, довиждане и по-бързо се махай! — измърмориха ядовито джуджетата, които бяха силно обезсърчени от заминаването на Гандалф. Сега започваше най-опасната част от пътешествието. Всички нарамиха тежките торби и меховете с вода, които им се полагаха, обърнаха гръб на сгрените от слънцето простори и потънаха в леса.