Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (4)

4. НАД ХЪЛМ ИЛИ ПОД ХЪЛМ

Много пътища водеха към тези планини и много проходи ги пресичаха. Но повечето от пътищата бяха измамни и водеха към някое глухо място или към дълбока пропаст, а в голяма част от проходите дебнеха най-различни страхотии и беди. Джуджетата и хобитът, напътени от мъдрия съвет на Елронд и от знанията и паметта на Гандалф, поеха по верния път, към истинския проход.

След като напуснаха Последния удобен дом и Уединената долина, те дълги дни се качваха и качваха все нагоре и нагоре. Пътят беше труден и опасен, криволичещ, пуст и безкраен. Като погледнеха назад, виждаха земите, които вече бяха останали зад гърба им. Билбо знаеше, че далеч, далеч на Запад, в бледата синевина се простира неговата спокойна и безопасна страна, където беше и мъничката му хобитова дупка. Той силно потрепера. Тук, горе, студът ставаше все по-лют, а вятърът виеше пронизително сред скалите. От време на време огромни заоблени каменни блокове, освободени от лятното слънце, огрявало ледовете, се понасяха шеметно от върховете и преминаваха край пътешествениците (което беше все пак щастливо отърваване) или над главите им (а това не винаги можеше да завърши благополучно). Нощем всички зъзнеха от студ и не смееха да разговарят високо от страх да не събудят ехото, защото тишината очевидно мразеше да бъде нарушавана от друг шум освен от ромона на водата, воя на вятъра и пукота на ломящите се камъни.

„Сега там долу е средата на лятото — мислеше си Билбо, — косят сеното и устройват гощавки на открито. Когато вземат да жънат и да берат къпините, ние едва ли ще сме започнали да се спускаме от другата страна.“

Мислите на неговите спътници бяха не по-малко мрачни, макар че при сбогуването си с Елронд в свежата лятна утрин всички бяха изпълнени с надежда и весело говореха как успешно ще преминат през планините и ще препуснат в галоп из отвъдната страна. Те се бяха надявали, че ще стигнат до тайния вход към Самотната планина още по времето на тази последна есенна луна, а може би и в деня на Дурин. Само Гандалф бе поклатил глава и бе замълчал. Джуджетата не бяха минавали оттук много години, но Гандалф беше минавал и знаеше, че гибелта и злощастието бяха покълнали и процъфтели в Пустинната земя, откакто драконите бяха прогонили и унищожили всичко живо и злите духове тайно се бяха настанили из тия места след битките в мините на Мориа. Дори добрите начинания на мъдри вълшебници като Гандалф и на добри приятели като Елронд понякога могат да се объркат, ако си се впуснал в опасни приключения през Пустинната земя; а Гандалф беше достатъчно мъдър вълшебник, за да знае това.

Той знаеше, че нещо неочаквано винаги може да се случи, и не смееше да се надява, че ще преминат без премеждия тези огромни планини с пусти върхове и долини, които никой цар не управляваше. Така и стана. Всичко вървеше добре, докато един ден не ги застигна буря с гръмотевици, впрочем нещо повече — бой на гръмотевици. Вие знаете колко страшна може да бъде една гръмотевична буря долу, в равнината, или в някоя речна долина — особено когато две големи гръмотевични бури се срещнат и вкопчат една в друга. Още по-страшни са гръмотевиците и мълниите в планините нощем, когато от изток и запад се зададат една срещу друга две бури и започнат двубой. Мълниите се разбиват о върховете, скалите се разлюляват, оглушителни трясъци раздират въздуха и нахлуват с тътен във всяка пещера и хралупа, тъмнината се изпълва с невъобразим шум и с внезапни проблясъци.

Билбо никога не беше виждал, нито пък си бе представял подобно нещо. Пътниците се бяха спрели на едно стръмно и тясно място. От едната им страна зееше дълбока черна пропаст, а от другата се беше надвесила огромна скала, под която те бяха потърсили подслон за през нощта. Билбо лежеше под завивката си и трепереше от глава до пети. Колчем речеше да надникне навън, при светлината на мълниите виждаше отвъд пропастта каменните великани, които се забавляваха, като си подхвърляха големи отломки от скали, улавяха ги и ги мятаха надолу в тъмнината, където те или се раздробяваха на прах сред дърветата, или се разтрошаваха с трясък на малки парченца. След това се надигна вятър и заваля дъжд. Вятърът шибаше дъжда и градушката във всички посоки, така че и надвисналата скала вече не можеше да ги предпази. Скоро те бяха мокри до кости, а кончетата им стояха с отпуснати глави и с подвити между краката опашки и от време на време процвилваха от страх. Цялата планина ехтеше от гръмките крясъци и кикота на каменните великани.

— Сега вече спасение няма! — забеляза Торин мрачно. — Ако не ни отнесе вятърът или не се удавим, или не ни порази мълния, някой от великаните ще ни грабне и ще ни ритне като футболна топка в небесата.

— Е, ако знаеш някъде по-добро убежище, заведи ни там! — каза Гандалф. Той също нямаше настроение и беше немалко обезпокоен от великаните. Спорът завърши с това, че пратиха Фили и Кили да потърсят по-добър подслон. Те имаха силни очи и тъй като бяха с около петдесет години по-млади от останалите джуджета, обикновено тях използуваха за такава работа (за всички беше ясно, че е напълно безполезно да пращат Билбо.)

— Щом искаш да намериш нещо, трябва само да го търсиш — каза Торин на двете млади джуджета.

И наистина, обикновено откриваш нещо, ако вземеш да търсиш, но то не винаги е онова, което ти трябва. Така излезе и този път.

Скоро Фили и Кили допълзяха обратно, като се държаха за скалата, за да не ги отнесе вятърът.

— Открихме една суха пещера, недалеч от следващия завой — докладваха те. — И кончета, и всичко останало може да се побере в нея.

— Внимателно ли я изследвахте? — попита вълшебникът, защото знаеше, че тези пещери рядко биват празни.

— Да, да! — отговориха те, макар за всички да беше ясно, че не са го сторили, тъй като се върнаха твърде бързо. — Тя не е голяма, нито пък продължава много навътре.

А това именно е най-опасното при пещерите: понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там. За момента, обаче, новината на Фили и Кили се посрещна с радост. Всички станаха и се приготвиха да тръгнат. Вятърът все още виеше, гръмотевиците продължаваха да ечат и джуджетата, и кончетата с усилие се мъкнеха напред. За щастие подслонът наистина не беше далеч. Скоро те стигнаха до една огромна скала, издадена над пътя. Зад нея, в склона на планината, имаше нисък свод — толкова нисък, че кончетата трудно минаха през него едва след като ги разтовариха и разседлаха. Далеч по-приятно бе да слушаш вятъра и дъжда иззад свода, отколкото да ги усещаш върху себе си. Тук нашите пътешественици се чувствуваха в безопасност и от великаните, и от техните каменни топки. Вълшебникът обаче не искаше да се излага на рискове. Той запали върха на жезъла си — както бе сторил това през един далечен ден в трапезарията на Билбо, ако си спомняте, — и при неговата светлина те изследваха пещерата от край до край.

Тя не беше нито много голяма, нито много малка и в нея нямаше нищо подозрително. Подът й беше сух и имаше няколко много удобни кътчета. В единия край на пещерата настаниха изпускащите пара кончета (очевидно много доволни от промяната), които веднага задъвкаха зоб от торбите си. Оин и Глоин искаха да запалят огън при входа, за да се изсушат, но Гандалф не им позволи. Затова, всички проснаха мокрите си дрехи на пода, извадиха сухи от торбите си, загърнаха се в завивките си, грабнаха лулите си и взеха да пускат колелца от дим, които Гандалф за забавление обагряше в различни цветове и ги пращаше към тавана, където те започваха да танцуват. После се подеха разговори, бурята бе забравена и всеки заразказва какво ще направи със своя дял от съкровището (когато го вземат, а това в момента не им се струваше тъй невъзможно). Накрая едно по едно джуджетата заспаха. Оттук нататък те вече никога нямаше да използуват кончетата си, вещите си, инструментите си и всички останали дреболии, които носеха със себе си.

Същата нощ се оказа, че не бяха взели малкия Билбо съвсем напразно. Кой знае защо, той дълго време не можа да заспи. Когато най-после заспа, сънува крайно неприятни сънища. Сънува, че някаква цепнатина на стената в дъното на пещерата става все по-голяма и по-толяма, че се отваря все по-широко и по-широко, а той беше много изплашен, но не можеше нито да извика, нито да направи нещо друго, освен да лежи и да наблюдава. После пък, засънува, че подът на пещерата се проваля и той пропада надолу — и пада, пада, пада кой знае докъде.

И точно в този миг се сепна в съня си, събуди се и разбра, че част от сънуваното е истина. В дъното на пещерата наистина се бе отворила една цепнатина и се бе превърнала в широк проход. Билбо успя да види как опашката на последното конче изчезва от него. Той, разбира се, нададе силен вик — толкова силен, колкото един хобит може да нададе, но все пак изненадващо силен за ръста му.

И в този миг отвсякъде наскачаха зли духове, големи, грозни зли духове — и много на брой. Трябва да имаше най-малко по шест за всяко джудже, а дори двама и за Билбо. Нападателите, грабнаха жертвите си и преди те да се усетят, ги пренесоха през процепа. Гандалф обаче не успяха да хванат. И тъкмо това беше ползата от вика на Билбо. Той бе събудил вълшебника за частица от секундата и когато злите духове се спуснаха да грабнат и него, пещерата се озари от силен блясък, подобен на мълния, долови се миризма като на барут и неколцина зли духове паднаха мъртви.

Цепнатината се затвори с щракане и Билбо и джуджетата се намериха от другата й страна. Но къде беше Гандалф? Това нито пленниците, нито злите духове знаеха, но те и не чакаха много, за да разберат. Хванаха Билбо и джуджетата и ги заблъскаха напред. Проходи се кръстосваха и преплитаха във всички посоки, но злите духове си знаеха пътя така добре, както вие знаете вашия път до най-близката пощенска станция. А пътят им се спускаше все надолу и надолу и въздухът ставаше все по-застоял и тежък. Злите духове се държаха много грубо, щипеха безмилостно, кискаха се и се смееха с противните си, смразяващи гласове. Билбо се почувствува по-нещастен и оттогава, когато тролът го бе хванал за пръстите на краката и го бе увисил надолу с главата. Той отново замечта (и не за последен път) за приятната си и удобна дупка.

Изведнъж пред тях засия някаква червена светлина. Злите духове взеха да пеят и да кряскат, като отмерваха такта по каменния под с плоските си ходила, и в същото време разтърсваха пленниците си

Трак, щрак — черния процеп!

Муш и боц, щип и хап!

Долу, долу при злите духове

тръгвайте смело, братлета!

 

Тръс и тряс, муш и хруп!

Чук и клещи! Бий гонг:

дум и дум, долу под земята!

Ха, ха, ха! Напред, братлета!

 

Щип и шляп — пляс с камшик!

Бух и фрас! Хленч и врясък!

Труд и труд — никой да не клинчи!

Злите духове ще пият и ще пеят

и хоро ще вият долу под земята!

Долу, хей! Напред, братлета!

Песента им действително беше страховита. Стените отекваха от техните крясъци и от отвратителния им смях. Смисълът беше повече от ясен. Злите духове извадиха камшици и зашибаха пленниците си — щип и шляп, — карайки ги да тичат пред тях, колкото им държат краката. Не едно и две от джуджетата вече хленчеха и пищяха, когато ненадейно влетяха в една обширна пещера.

Пещерата се обливаше в червена светлина, излъчвана от голям огън в средата и от множество факли, окачени по стените, и беше пълна със зли духове. Те започнаха да се смеят, да тропат с крак и да пляскат с ръце, когато джуджетата (горкият Билбо беше най-отзад и най-близко до камшиците) влязоха тичешком, гонени от ударите на злите духове пазачи. Тук бяха вече и кончетата им, скупчени в един ъгъл, и целият им багаж, който злите духове бяха успели да разтоварят и претършуват, да помиришат и опипат и дори да се скарат за него.

Страхувам се, че джуджетата наистина виждаха за последен път своите прекрасни малки кончета, както и якото бяло жребче, което Елронд бе заел на Гандалф, тъй като неговият собствен кон не беше годен за стръмните планински пътеки. Защото злите духове обичат да ядат всякакви коне, кончета и магаренца (и много други отвратителни неща) и въпреки това са вечно гладни. Сега обаче пленниците мислеха само за себе си. Злите духове оковаха ръцете им във вериги зад гърбовете, навързаха всички заедно на върволица и ги повлякоха към един отдалечен ъгъл на пещерата. Малкият Билбо се влачеше последен в редицата.

Там, в сенките, върху голям плосък камък седеше огромен зъл дух с грамадна глава, заобиколен от свита зли духове, въоръжени със секири и извити

мечове.

Злите духове са жестоки, злонамерени и свирепи. Не умеят и не обичат да изработват красиви неща, но са ловки и изобретателни. Когато пожелаят, могат да прокопават тунели и мини не по-лошо и от най-сръчните джуджета, но са винаги раздърпани и мръсни. Чукове, брадви, мечове, кинжали, търнокопи, клещи, а също и уреди за мъчение те майсторят отлично или пък, по даден от тях образец, карат да им ги майсторят други — затворници или роби, осъдени непосилно да работят, докато умрат от липса на въздух и светлина. Напълно вероятно е те да са измислили някои от машинариите, които оттогава насам безпокоят света, особено онези изкусни приспособления за избиване на голям брой хора наведнъж, защото колелата за мъчения, другите подобни уреди и експлозиите винаги са им доставяли удоволствие. Освен това злите духове не обичат да работят със собствените си ръце повече, отколкото е необходимо, обаче в онези далечни дни и в онези диви места още не бяха стигнали толкова далеч. Те не мразеха джуджетата повече, отколкото мразеха всеки друг, който е честен и преуспяващ. Из някои места зли джуджета дори са се съюзявали с тях. Но те изпитваха особена злоба към рода на Торин заради войната, за която вече ви споменах, но за която няма място в нашия разказ. Впрочем на злите духове им е безразлично кого ще заловят, стига да успеят да направят това ловко и потайно и пленниците да не могат да се отбраняват.

— Кои са тия жалки същества? — попита Великия зъл дух.

— Джуджета и ей това тук! — отвърна един от пазачите и така дръпна веригата на Билбо, че той политна напред и падна на колене. — Сварихме ги да се крият в нашата Предна галерия.

— Какво означава това? — обърна се Великия зъл дух към Торин. — Нещо недобро, сигурен съм. Предполагам, че сте шпионирали личните дела на моите хора! Няма да се изненадам, ако се окаже, че сте крадци, убийци и най-вероятно — приятели на елфите! Хайде! Какво имаш да кажеш?

— Торин, джуджето, на вашите услуги! — отвърна Торин. — Това беше, разбира се, само едно вежливо увъртване. — Нещата, в които ни подозирате, изобщо не са ни минавали през ум. Приютихме се от бурята в пещерата край пътя, която ни се стори удобна и празна. И това наистина беше така!

— Хм! — изсумтя Великия зъл дух. — Така значи! А мога ли да те попитам какво изобщо правехте горе, в планините, откъде идвахте и къде отивахте? Всъщност аз искам да знам всичко за вас. Това, разбира се, няма да ви помогне много, тъй като аз знам вече доста неща за твоите хора, но искам да чуя истината, иначе всичко ще свърши зле за вас!

— Тръгнали сме на гости на нашите роднини, племенници и племеннички, първи, втори и трети братовчеди и всички останали потомци на нашите деди, които живеят на източната страна на тези наистина гостоприемни планини — издърдори Торин, тъй като не знаеше какво друго да измисли, а истината очевидно щеше само да им навреди.

— Той е лъжец! О, наистина страхотен лъжец! — провикна се един от пазачите. — Неколцина от нашите другари бяха поразени от мълния в пещерата, когато поведохме тези същества надолу, и сега лежат мъртви там. А не е дал обяснение и за това! — И той протегна меча, който Торин бе взел от пещерата на троловете.

Като видя меча, Великия зъл дух нададе яростен рев, а бойците му заскърцаха със зъби, задумкаха по щитовете си и затропаха с крака. Те веднага познаха меча. Той бе погубил стотици зли духове на времето, когато елфите от Гондолин ги бяха преследвали по хълмовете и се бяха сражавали с тях пред стените на града. Елфите го бяха нарекли „Оркрист“ или „Секира за зли духове“, но злите духове го наричаха просто „Сатър“. Те го мразеха, а още повече мразеха онзи, който го носеше.

— Убийци и приятели на елфите! — изкрещя Великия зъл дух. — Бийте ги! Дерете ги! Хапете ги! Тъпчете ги! Хвърлете ги в тъмните дупки при змиите и нека никога не видят светлината отново! — Той така се бе разярил, че скочи от мястото си и се втурна към Торин със зинала уста.

Точно в този миг всички факли в пещерата угаснаха, а големият огън в средата се превърна в стълб от блещукащ син дим, който се понесе към тавана и оттам върху главите на злите духове се изсипаха снопове парещи бели искри.

Виковете и крясъците, писъците и крясъците, стенанията и риданията, хулите и проклятията, които последваха, не могат да се опишат. Дори няколкостотин диви котки и вълци, сложени да се пекат на бавен огън, не биха вдигнали по-голяма шумотевица. Искрите прегаряха дупки в кожите на злите духове, а димът, който се спускаше от тавана, бе станал толкова гъст, че дори и техните очи не виждаха нищо през него. Скоро те взеха да падат един върху друг, и да се валят на купчина по пода, започнаха да хапят, да ритат и да се бият, сякаш бяха обезумели.

Изведнъж един светещ със собствена светлина меч изсвистя във въздуха. Билбо го видя как разсича Великия зъл дух, който седеше втрещен, забравил яростта си. Великия зъл дух падна мъртъв, а войниците му се разбягаха със страшни писъци в тъмнината.

Мечът се прибра обратно в ножницата си.

— Тръгвайте след мен незабавно! — рече един тих, но енергичен глас и преди Билбо да разбере какво бе станало, той отново припкаше на края на върволицата колкото можеше по-бързо — надолу по разни непрогледни коридори. Виковете на злите духове в голямата пещера все повече заглъхваха, а една бледа светлина водеше бегълците напред.

— По-бързо, по-бързо! — подвикна тихо гласът. — Скоро отново ще запалят факлите.

— Половин минута само! — помоли се Дори, който тичаше предпоследен пред Билбо и беше едно много благородно и милостиво джудже. Той помогна на хобита да се покатери на раменете му — доколкото можа с окованите си ръце — и след това всички затичаха пак. Веригите им дрънчаха, а те неведнъж се препъваха, тъй като ръцете им не бяха свободни и не можеха да се задържат с тях. Скоро спряха да тичат — по това време вече трябва да бяха слезли в самото сърце на планината.

Тогава Гандалф запали жезъла си — защото гласът не принадлежеше на никой друг, а на самия Гандалф. Той отново извади меча от ножницата и отново мечът засия в мрака със своя собствена светлина. Той винаги засияваше така от гняв, щом зли духове се появяваха около него. Сега обаче блестеше ярко като син пламък от радост, че бе погубил великия господар на пещерата. Бързо и лесно преряза той веригите и пленниците бяха освободени. Името на меча беше Гландринг-Врагоубиеца, ако си спомняте. А злите духове го наричаха просто Убиеца и го мразеха повече от Сатъра. Оркрист също бе спасен — Гандалф го бе измъкнал навреме от ръцете на един от обезумелите пазачи. Вълшебникът мислеше едновременно за много неща и макар да не можеше да прави всичко, можеше все пак да помогне на приятелите си, когато изпаднеха в беда.

— Всички ли сме тук? — попита той, като подаде меча на Торин с поклон. — Чакай да видя: едно — това е Торин, — две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет — а къде са Фили и Кили? А, ето ги — дванадесет, тринадесет и господин Бегинс — четиринадесет! Е, хайде, можеше да бъде и по-зле, а можеше да бъде и по-добре. Нямаме кончета, нямаме храна, не знаем къде точно се намираме и орди от разярени зли духове ни следват по петите! Но да вървим.

И те тръгнаха. Гандалф се оказа прав — от проходите, през които бяха минали, вече започваха да се дочуват крясъците на злите духове. Това ги подтикна да вървят по-бързо, но горкият Билбо едва успяваше да ги догонва, защото — уверявам ви — джуджетата могат да летят като стрели, когато им се наложи. Затова те решиха всеки поред да го носи на гърба си.

И все пак злите духове се движат по-бързо от джуджетата, а пък тези зли духове познаваха пътя по-добре от бегълците (те сами бяха прокопавали пътеките) и бяха побеснели от яд. Така че, колкото и да се стараеха джуджетата, виковете и крясъците все повече се приближаваха. Скоро те вече дочуваха шляпането на краката на преследвачите си — много и много крака, които сякаш наближаваха иззад последния завой. Зад тях, в дъното на тунела, по който вървяха, се съзираше трепкащата светлина на факли, а бегълците вече се чувствуваха смъртно уморени,

— Защо, о, защо напуснах моята хобитова дупка! — хленчеше горкият Билбо, като подскачаше силно на гърба на Бомбур.

— Защо, о, защо поведохме този нещастен малък хобит да търси съкровища! — рече горкият Бомбур, който беше възпълен и се олюляваше с мъка напред, а потта, избила от горещината и от страха, капеше от носа му.

В това време Гандалф и Торин изостанаха малко назад и изведнъж свиха рязко зад ъгъла.

— Хайде сега, Торине, вади меча! — извика Гандалф.

И Торин го извади, а това никак не се хареса на злите духове. Както се бяха втурнали напред с крясъци, те изведнъж се озоваха пред Секирата за зли духове и пред Врагоубиеца, които светеха с хладния си блясък и ослепяваха изумените им очи. Първите изтърваха факлите си и нададоха силен рев, преди да паднат мъртви. Следващите зареваха още по-силно и хукнаха обратно, като засъбаряха ония, които бяха тичали подире им. „Сатъра и Убиеца!“ — пищяха като обезумели те, бягайки в безредие по пътя, по който бяха дошли.

Измина много време, преди някой от тях да се осмели да надзърне зад този ъгъл. Джуджетата отдавна вече бяха потеглили и напредваха през тъмните проходи на тъмното подземно царство. Когато злите духове откриха това, те изгасиха факлите си, нахлузиха на краката си меки обувки и най-бързите бегачи измежду тях, които освен това имаха и най-остър слух и най-зорки очи, се впуснаха напред в мрака като невестулки, вдигайки по-малко шум дори и от прилепите.

Ето защо нито Билбо, нито джуджетата, нито дори и Гандалф ги чуха, че се приближават. Нито пък ги видяха. Но злите духове, които ги гонеха безшумно, ги виждаха добре, защото Гандалф бе оставил бледата светлина на жезъла си да гори, за да помага на бегълците, докато те бързо подтичваха напред.

Внезапно Дори, който сега вървеше последен и носеше Билбо, усети, че нещо го дръпва изотзад в мрака. Той извика и падна. Хобитът се търкулна от раменете му в непрогледната тъмнина, удари главата си о една твърда скала и повече не помнеше нищо.