Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (14)

14. ОГЪН И ВОДА

Ако и вие, като джуджетата желаете да научите какво бе станало със Смог, ще трябва да се върнете два дни назад, в онази вечер, когато той разруши тайната врата и разгневен полетя сред огнени пламъци.

Повечето от Езерните хора се бяха прибрали по къщите си, защото на изток беше притъмняло и оттам духаше хладен вятър, неколцина обаче, все още се разхождаха по пристаните, тъй като обичаха да се любуват на отблясъка на изгряващите звезди върху гладката повърхност на езерото. От града, Планината не се виждаше. Няколко ниски възвишения, които се издигаха в горния край на езерото и сред които Течащата река се спускаше устремно от север, я затулваха от погледа. При ясно време, се съзираше само високият й остър връх, но Езерните хора рядко поглеждаха към него, защото той имаше мрачен и зловещ вид дори при светлината на утрото. Сега върхът беше изцяло забулен в мрак.

И изведнъж, той се появи на кръгозора. Някакво сияние припламна за миг, освети го и пак угасна.

— Вижте! — извика един от Езерните хора. — Светлините пак се появяват. Снощи пазачите са ги гледали как просветват и угасват от полунощ до зори. Нещо става там, горе.

— Може би Царя на Планината кове злато — обади се друг. — Той отдавна тръгна на север, време е вече онова, за което се разказва в старите песни, да започне да се сбъдва.

— За кой цар говориш? — попита с мрачен глас трети. — Повече от сигурен съм, че това е опустошителният огън на дракона — единственият цар на планината, когото познаваме.

— Ти винаги вещаеш най-зловещи неща — упрекнаха го в хор останалите, — като се започне от наводнение, та се стигне до отравяне с риба. Мисли си за по-весели работи.

В този миг, между ниските хълмове проблесна силна светлина и северният край на езерото сякаш стана златен.

— Царя на Планината! — извикаха Езерните хора. — Съкровищата му сияят като слънце, реките му се леят златни! Ето че Течащата река наистина стана златна! — продължиха да възклицават възторжено те. Прозорците на къщите започнаха да се затварят и забързани стъпки затопуркаха по пристаните.

Градът отново бе обзет от невиждано вълнение и радост. Но човекът с мрачния глас изтича при старейшината и завика:

— Сигурен съм, че драконът пристига! Да прекъснем мостовете! На оръжие! На оръжие!

Тогава проехтяха тревожно тръби и звуците им огласиха скалистите брегове. Радостта секна и отстъпи място на страха. И така, драконът не успя да свари града съвсем неподготвен.

Скоро — тъй като Смог летеше с огромна бързина — те го съзряха да се носи насреща им като някаква огнена топка, която ставаше все по-голяма и все по-ярка. Никой, дори и най-големият наивник, вече не се съмняваше, че предсказанията са излезли лъжовни. Но все пак оставаше още малко време. Всеки съд в града беше напълнен с вода, воините грабнаха оръжието си, опънаха лъковете и ги заредиха със стрели, мостът към сушата беше разрушен. Сега вече оглушителният рев на чудовището се чуваше съвсем отблизо, цялото езеро почервеня като жарава и се развълнува от страхотния плясък на крилата му.

Смог се стрелна покрай хората, които нададоха уплашени писъци, и се насочи към моста, но там го очакваше разочарование. Мостът го нямаше, а противниците му се бяха скупчили на един остров сред дълбоката вода — твърде дълбока, тъмна и студена, за да бъде по вкуса на дракона. Ако се гмурнеше в нея, щеше да се вдигне такава пара, че да забули за няколко дни цялата околност в мъгла. Езерото беше по-могъщо от него, то щеше да изгаси огъня му, преди да успее да го прекоси.

Смог закръжи с рев над града. Безброй стрели полетяха нагоре и се пречупиха с трясък в бронята му от люспи и скъпоценни камъни, а пръчките им пламнаха от огненото му дихание и паднаха със съскане във водите на езерото. Никакви фойерверки не могат да се сравнят с ослепителната гледка през тази нощ. Шумът от опъването на лъковете и пронизителните звуци на тръбите постепенно така раздразниха дракона, че накрая той просто освирепя от гняв. От много години насам, никой не се беше осмелявал да влиза в бой с него, а и сега никой нямаше да се осмели, ако не беше човекът с мрачния глас (той се казваше Бард), който тичаше насам-натам, насърчаваше стрелците и настояваше пред старейшината да им заповяда да се борят до последната стрела.

От устата на дракона изригваха огнени езици. Той-кръжеше високо над жителите на града и осветяваше цялото езеро, дърветата по бреговете блестяха сякаш бяха от бакър, а по стволовете им танцуваха гъсти черни сенки. Смог връхлетя отново право през градушката от стрели, забравил в гнева си всякаква предпазливост, ръководен единствено от стремежа да подпали града.

Макар всичко да бе наквасено предварително, огън лумна от сламените покриви и дървените греди, когато той профуча надолу към къщите, възви се и пак профуча край тях. Отново стотици ръце започваха да изливат съдове с вода, щом някъде припламнеше искра. Драконът връхлетя пак. Замахна с опашката си и покривът на Голямата къща се срути. Неугасими пламъци литнаха нагоре в нощта. Още един замах и още един — и къщите една след друга се подпалваха и рухваха. И нито една стрела не успяваше да възпре Смог, нито да го нарани повече, отколкото би го наранила някоя мушица от блатата.

Мъжете вече започнаха да скачат във водата. Жените и децата бяха натоварени в лодки, които чакаха на пазарното място. Воините взеха един по един да захвърлят оръжието си. Там, където до преди малко бяха звучали старите песни за Царя на Планината и за радостта, която той ще донесе, сега се чуваха само ридания и вопли. Хората проклинаха джуджетата. Старейшината се отправи към своята позлатена лодка с надеждата в общата бъркотия да отплава незабелязано и да се спаси. Скоро целият град щеше да се обезлюди и да изгори, без да остане и следа дори по повърхността на езерото.

Такава надежда хранеше и драконът. Щом искат, нека всички са накачат по лодките. С какво удоволствие само ще ги подгони! А те, като изгладнеят, ще спрат. Стъпят ли веднъж на сушата, той ще си оправи сметките с тях. Ще подпали горите и ще опустоши всяка ливада и всяко пасище. Засега обаче, най-приятно му беше да наблюдава как градът загива. Не беше изпитвал такова удоволствие от години.

Една група стрелци обаче, все още не напускаха мястото си сред горящите къщи. Ръководеше ги Бард, с мрачен глас и мрачно лице — същият, когото приятелите му бяха обвинили, че вечно вещае наводнения или отравяне от риба, макар да знаеха колко е силен и смел. По далечна родова линия, Бард беше потомък на Гирион — Владетеля на Дейл, чиито жена и син някога бяха успели да се измъкнат от развалините на града и да се спуснат по Течащата река. Сега Бард стреляше с големия си лък от тисово дърво, докато най-накрая му остана само една стрела. Пламъците го обграждаха вече от всички страни. Другарите му го изоставиха. Той опъна лъка си за последен път.

Изведнъж, от мрака нещо изпърха към отчаяния стрелец. В първия миг той се стресна, но после разбра, че това е само един стар дрозд. Без да се страхува, дроздът кацна на рамото на Бард и му заговори. И Бард с почуда откри, че разбира езика му — нали родът му произхождаше от Дейл.

— Почакай! Почакай малко! — рече дроздът. — Луната тъкмо изгрява. Опитай се да откриеш незащитеното място от лявата страна на гърдите, когато Смог прелети над тебе! И докато Бард го слушаше учудено, дроздът му разказа какво бе видял и какво бе чул в Планината.

Тогава Бард вдигна лъка си. Драконът се беше насочил обратно към града и летеше ниско; когато наближи, луната изгря над източния бряг и посребри огромните му крила.

— Стрелице! — рече Бард. — Черна стрелице! Оставих те последна. Досега не си ми изменяла и винаги си се връщала обратно при мене. Наследих те от баща ми, а той — от своя баща. Ако си изкована в ковачниците на истинския Цар на Планината, полети сега, без да губиш време!

Драконът връхлетя отново — този път по-ниско от всякога — и като се изви обратно, за да се стрелне пак, скъпоценните камъни, полепнали по търбуха му, заискриха на лунната светлина. Само едно местенце остана тъмно. Тетивата на големия лък затрептя. Черната стрела се насочи право към незащитеното местенце от лявата страна на гърдите, близо до разперения навън преден крак и с неудържима сила се заби, така че потъна цялата — и острие, и пръчка, и пера, — тъй стремителен бе полетът й. С рев, който оглуши хората, повали дървета и разцепи скали, Смог се стрелна във въздуха, преобърна се и полетя като покосен надолу.

Падна право върху града. В предсмъртните си гърчове той подпали и онова, което все още беше оцеляло. Езерото забуча. Огромен облак от бяла пара се понесе нагоре в мрака. Чу се свистене, гълголене и после настъпи тишина. Това беше краят на Смог и на града, но не и на Бард.

Восъчножълтата луна се издигаше все по-високо и по-високо, а вятърът ставаше все по-силен и по-студен. Той увиваше бялата мъгла във витлообразни стълбове или в забързани облачета и ги подгонваше на запад, за да ги разпръсне на парцаливи късчета и да ги посипе над блатата пред Непрогледната гора. Многобройните лодки изглеждаха като някакви тъмни точици на повърхността на езерото, а вятърът разнасяше гласовете на Езерните хора, които оплакваха гибелта на града си, на имуществото си и на къщите си. Всъщност, те трябваше да бъдат благодарни, ако се позамислеха, но тъкмо това не можеше да се очаква сега от тях. Най-малко три четвърти от хората се бяха спасили; горите, нивите, пасищата, добитъкът и по-голямата част от лодките бяха останали невредими, а Драконът беше мъртъв. Те обаче още не осъзнаваха какво означава това.

Всички жители на потъналия град се събраха, мрачни и скръбни, на западния бряг. Студеният вятър ги пронизваше и те трепереха целите. Тогава гневът и недоволството им естествено се насочиха към старейшината, който пръв беше напуснал града, докато там все още имаше стрелци, готови да го защищават.

— Може да го бива за търговия, особено пък ако става въпрос за собствените му интереси, но не чакай от него помощ, когато се случи нещо сериозно — замърмориха някои. После всички взеха да възхваляват мъжеството на Бард и последния му изстел с лъка. — Ако не беше загинал — казаха те, щяхме да го направим цар. Бард Драконоубиеца, от рода на Гирион! Жалко, че е мъртъв.

Тъкмо по средата на този разговор, един висок мъж излезе от сенките и пристъпи напред. Той беше мокър до кости, черната му коса, от която се стичаше вода, се бе разпиляла по лицето и по раменете му, а очите му проблясваха трескаво.

— Бард не е мъртъв! — извика мъжът. — Той успя да се спаси от Есгарот, когато врагът бе погубен. Аз съм Бард, от рода Гирион, аз съм драконоубиецът!

— Цар Бард! Да живее цар Бард! — завикаха всички, но старейшината скръцна със зъби:

— Гирион е бил господар на Дейл, а не цар на Есгарот — рече той. — Старейшините на Езерния град винаги са били избирани измежду най-старите и най-мъдрите и никога не сме били ръководени от обикновени стрелци. Нека „цар Бард“ си отиде в своето царство — в Дейл, — което той освободи със своята храброст и сега нищо не му пречи да се завърне там. Всеки, който желае, може да отиде с него, щом е готов да предпочете студените камъни в подножието на Планината пред зелените брегове на езерото. Разумните ще останат тук, ще помогнат да се построи отново градът и няма да мине много време, когато отново ще се радват на спокоен и богат живот.

— Ние сме за цар Бард! — извикаха в отговор хората, които стояха наблизо. — Омръзнаха ни старците и сребролюбците!

Хората, които се намираха по-настрани, завикаха:

— Да живее Стрелецът, долу богаташите! — Викът им отекна по целия бряг.

— Аз съм последният човек, който би подценил достойнствата на Бард, стрелеца — обади се плахо старейшината (защото Бард сега стоеше съвсем близо до него). — Тази нощ той си извоюва почетно място сред благодетелите на нашия град и заслужава подвигът му да бъде обезсмъртен в хвалебствени песни. Но защо, о, народе — тук старейшината се изправи на крака и заговори високо и отчетливо, — защо към мен отправяте целия упрек? Заради каква грешка искате да ме свалите от мястото ми? Кой разбуди дракона от дрямката му, ако мога да попитам? Кой получи от нас богати дарове и щедра помощ и ни накара да повярваме, че старите песни ще се сбъднат? Кой се възползува от благодушието ни и от преголямата ни доверчивост? И какво злато ни прати той по реката, за да ни се отплати? Изпрати ни гибелните пламъци на дракона! От кого трябва да търсим обезщетение за загубите си и помощ за вдовиците и сираците?

Както виждате, старейшината не се беше издигнал случайно до високото си положение. Словата му в миг накараха хората да забравят новия цар и да обърнат ядовитите си мисли към Торин и съдружие. Ожесточени провиквания се чуха от много страни и някои от онези, които най-високо бяха пели старите песни, сега най-гръмко закрещяха, че джуджетата нарочно са предизвикали дракона, за да нападне града!

— Глупци! — намеси се Бард. — Защо хабите напразно гнева си и словата си срещу тези нещастни създания? Не ще и съмнение, че те са загинали от огъня на Смог, преди още той да долети тук. — Докато говореше, на Бард изведнъж му мина през ума мисълта, че сега всъщност приказното съкровище лежи в Планината без пазител и без стопанин и той неочаквано замлъкна. Припомни си думите на старейшината и си представи как Дейл ще бъде изграден отново и как отново ще зазвънят безброй златни камбани, ако той намери смели мъже, готови да го последват.

Най-сетне Бард заговори отново:

— Не е време за гневни думи, старейшино, нито пък е време да се обсъждат важни планове за разни промени. Работа ни чака. Засега аз ще продължа да ти служа, макар че по-нататък може и да премисля думите ти и да се отправя на север с онези, които биха пожелали да ме последват.

След това Бард отиде да помага за построяването на лагерите и да се погрижи за болните и ранените. Старейшината обаче, погледна навъсено подире му и остана да седи на земята. Той размишляваше усилено, но не каза нищо повече, само подвикна на хората си да му занесат храна и да му запалят огън.

Където и да отидеше, Бард навсякъде чуваше оживено да се разговаря за огромното съкровище, което сега бе останало без пазач. Хората пресмятаха какво обезщетение ще получат за нанесените им вреди и колко ще им остане отгоре, за да си купят разни скъпи неща от юг. Мисълта за бъдещето ги ободряваше и те донякъде забравяха бедственото си положение, а това беше от полза, защото нощта беше много студена. Подслон можеше да се осигури за малцина (старейшината обаче, беше вече удобно настанен), храната беше оскъдна (дори и делът на старейшината намаля). Мнозина от онези, които се бяха измъкнали невредими от развалините на града, през тази нощ се разболяха от влагата, от студа и от тревогите и по-късно умряха. През дните, които последваха, болестите и гладът нарастваха.

Междувременно, Бард пое водачеството и подреждаше нещата така, както той намираше за добре, макар винаги да поставяше на преден план името на старейшината. Беше се нагърбил с трудната задача да ръководи хората и да им осигури закрила и подслон. Може би мнозина щяха да загинат през зимата, която следваше по петите на есента, ако своевременно не бяха получили помощ. А помощта не закъсня, защото Бард незабавно бе пратил по реката вестоносци в гората, които да помолят Царя на горските елфи за помощ. Вестоносците свариха стопанина на двореца вече на път, макар да беше едва третият ден от смъртта на Смог.

Горския цар беше получил вести от своите пратеници и от птиците — приятели на елфите, така че вече знаеше какво се беше случило. Действително, голямо вълнение беше настъпило всред всички хвъркати, които живееха около пределите на Опустошението на дракона. Небосводът бе потъмнял от кръжащи ята и бързокрили вестоносци непрестанно политаха ту в една, ту в друга посока. Над Леса се носеха крясъци, цвъртене и писукане. Новината се разнесе далеч отвъд Непрогледната гора. „Смог е мъртъв!“ Листата шушнеха и всяка живинка стреснато надаваше ухо. Преди още Горския цар да потегли, вестта бе стигнала на запад до боровите гори на самите Мъгливи планини. Беорн я бе научил в дървената си къща, а злите духове вече се бяха събрали на съвет в пещерите си.

— Страхувам се, че за последен път чуваме за Торин Дъбовия щит — рече царят. — По-добре щеше да направи, ако си беше останал мой гост. Така или иначе, задухал е лош вятър, който няма да донесе на никого нищо добро.

Горския цар също не беше забравил легендата за несметните богатства на Трор. И когато пратениците на Бард го срещнаха, той вече беше потеглил на път с много копиеносци и стрелци. Над главите на въоръжените елфи се виеха гъсти ята от гарги, които се досещаха, че се подготвя война, каквато от години не беше имало по тия места.

Когато чу молбата на Бард, царят се смили над Езерните хора, защото той беше господар на добронамерени и кротки същества и вместо да продължи направо към Планината, както си беше намислил, се спусна бързо надолу по реката към Дългото езеро. За съжаление, не разполагаше с достатъчно лодки и салове, за да натовари всичките си воини, затова те трябваше да вървят дотам пеш. Големите товари със стоки обаче, Горския цар прати по водата. Елфите по начало са бързоноги и макар в онези дни да не бяха привикнали да изминават дълги разстояния и да не познаваха добре опасните земи между Гората и Дългото езеро, успяха да се придвижат навреме. Само пет дни след смъртта на дракона те се озоваха на бреговете на езерото при развалините на града. Както би могло да се предположи, посрещнаха ги с радост, а старейшината и съветниците му бяха готови да сключат за бъдеще каквато и да било сделка с Горския цар, стига, той да им окажеше помощ сега.

Скоро бе изготвен план за действие. Жените, децата, старците и болните заедно със старейшината останаха при езерото, с тях останаха също неколцина мъже с различни занаяти и няколко опитни елфи. Отначало те сечаха дървета и събираха дървения материал, който се изпращаше от Гората, а после построиха покрай брега множество дървени колибки за защита срещу наближаващата зима. Под ръководството на старейшината, те се заловиха да планират и нов град — по-красив и по-голям от предишния. Той обаче, нямаше да бъде построен на същото място, а малко по-нагоре на северния бряг, тъй като всички се страхуваха от водите, където бе потънал драконът. Той никога нямаше да се върне върху златното си ложе, защото лежеше сгърчен, студен като камък на дъното на плитчините. Дълги години, когато езерото биваше спокойно, огромните му кости се виждаха да стърчат сред развалините на стария град. Малцина обаче се осмеляваха да доближат това място, а и никой не посмя да се гмурне в студената вода, за да извади скъпоценните камъни, които се бяха изронили от гниещия му труп.

Всички мъже, годни да носят оръжие, и по-голямата част от войската на Горския цар се приготвиха да тръгнат на север към Планината. И тъй, на единадесетия ден от гибелта на града челните редици на воините минаха през скалистия отвор в горния край на езерото и поеха сред опустошените земи.