Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (13)

13. КЪДЕ Е ДРАКОНЪТ?

Междувременно, джуджетата стояха в тъмното сред пълна тишина. Те нито ядяха, нито говореха. Не знаеха колко време е минало и не смееха да се помръднат, защото и най-малкият шум се подемаше от ехото в тунела. Ако задремеха, събуждаха се пак сред мрак и мъртва тишина. Те чакаха така дълги дни и нощи, както им се струваше, докато накрая започнаха да чувствуват, че се задушават, че главите им се замайват от липсата на въздух и че повече не могат да издържат. Вече бяха готови да посрещнат едва ли не с радост шума от завръщането на дракона в леговището му. Това затишие ги плашеше много повече — то им подсказваше, че чудовището навярно им готви някаква хитра клопка, а тук повече не можеха да стоят.

Един ден Торин каза:

— Хайде да се опитаме да отворим вратата! Ако не усетя скоро полъха на вятъра върху лицето си, ще умра. Предпочитам Смог да ме смаже навън, отколкото да се задуша тук!

Няколко от джуджетата станаха и тръгнаха опипом към мястото, където преди се намираше вратата, но там откриха само натрошени скали. Таванът на тунела се бе срутил и бе запушил изхода. Нито ключ, нито някаква вълшебна сила можеха да отворят вратата отново.

— Затворени сме завинаги! — простенаха те. — Това ще бъде краят. Тук ще си умрем. —

Но, кой знае защо, тъкмо когато джуджетата изпаднаха в най-голямо отчаяние, Билбо усети, че някак особено му олеква на сърцето, сякаш тежък товар се бе смъкнал от раменете му.

— Хайде, хайде, не унивайте! — рече им той. — Докато сме живи, ще се надяваме, както обичаше да казва баща ми. „Третият път възмездява всичко.“ Аз тръгвам отново надолу по тунела. Щом слизах два пъти, след като знаех, че драконът е там, защо да не се опитам да сляза трети път, когато вече не е толкова сигурно, че ще го сваря? Така или иначе, подземието е единственият изход за навън. Този път обаче ще е добре, струва ми се, всички да дойдете с мен.

Джуджетата бяха толкова обезсърчени, че се съгласиха и Торин пръв закрачи редом с Билбо.

— Бъдете много предпазливи — шепнешком ги предупреди хобитът — и гледайте да вдигате колкото се може по-малко шум! Не бива да се излагаме на излишни опасности!

Един по един всички заслизаха надолу. Макар и да се стараеха, джуджетата, разбира се, не можеха да вървят така тихо, както хобитът. Те провлачваха крака и пуфтяха, а ехото застрашително подсилваше тези шумове, но макар Билбо от време на време да спираше и да се ослушваше уплашено, отдолу не долиташе никакъв звук. Когато, по преценка на Билбо, наближиха подземието, той надяна пръстена и продължи сам напред. Пръстенът обаче беше излишен — наоколо владееше такъв мрак, че всички до

един бяха невидими и без вълшебни пръстени. Беше наистина толкова тъмно, че хобитът стигна до отвора неочаквано, протегна ръка в празното пространство, политна напред и се търкулна презглава в подземието.

Той остана да лежи като вкаменен по очи на пода — не смееше да се помръдне, не смееше дори да диша. Но нищо не се раздвижи наоколо. Не се съзираше и лъч светлина. Чак когато Билбо се реши най-после да вдигне глава, забеляза високо над себе си някакво слабо, белезникаво мъждукане. То, разбира се, не можеше да произлиза от огненото дихание на дракона, макар цялото помещение да бе изпълнено със зловонния дъх на чудовището.

Най-сетне господин Бегинс не издържа.

— Проклет да си, Смог, драконе! — викна той с тъничкия си глас. — Престани да играеш на криеница! Освети този непрогледен мрак и ме изяж, ако можеш да ме хванеш!

Ехото разнесе думите му из тъмното подземие, но отговор не дойде. Билбо се изправи, ала не знаеше вече в коя посока да тръгне.

— Чудя се какво ли толкова замисля Смог — рече си той. — Днес, както виждам, не си е у дома. (Впрочем, кой знае дали навън е днес или нощес!) Ако Оин и Глоин не бяха загубили кутийките си с огниво, щяхме да използуваме удобния случай да поразгледаме наоколо.

— Светлина! — извика Билбо с пълен глас. — Не може ли някой да запали светлина?

Джуджетата много се изплашиха, когато Билбо политна и тупна на пода в подземието. Те се скупчиха смълчани на мястото, където той ги беше оставил в тунела, и не пристъпиха нито крачка повече напред.

— Тихо! Тихо! — зашепнаха те, когато чуха гласа му.

Това, разбира се, помогна на Билбо да разбере къде се намираха те, но той дълго време не чу повече нито звук от тях. Най-накрая, когато закрачи шумно по пода и с пълен глас изкрещя „Светлина!“, Торин се престраши и прати Оин и Глоин да отидат до торбите си, които бяха останали в началото на тунела.

След малко, по трепкащата и приближаваща насреща им светлина се разбра, че двете джуджета се връщат. Оин носеше една малка борова факла в ръка, а Глоин — сноп незапалени факли под мишница. Билбо бързо изтича до отвора и взе запалената факла, но не можа да склони джуджетата да запалят останалите факли, нито да го последват. Както Торин обясни, господин Бегинс бил все още техният специалист — разбойник и разузнавач, и щом желаел да поеме риска да пали светлина, то си било негова работа. Те щели да чакат в тунела да дойде да им донесе новини. След това джуджетата насядаха близо до отвора и се приготвиха да наблюдават.

Те видяха как малката тъмна фигурка се упъти към средата на подземието с вдигната високо факла. От време на време, докато Билбо беше все още близо, те виждаха как светлината трепваше и се олюляваше, когато той се спъваше в някой златен предмет. Пламъчето на факлата постепенно се смаляваше и по едно време взе сякаш да подскача във въздуха. Билбо се изкачваше по огромния куп съкровища. Скоро той стигна до върха и пак продължи да върви. След това те го видяха как се спря за миг и се наведе, но не разбраха каква беше причината.

Всъщност, Билбо бе намерил диаманта Аркен, самото сърце на Планината. Той го позна по описанието на Торин — едва ли можеше да има два подобни камъка дори и в такова безмерно съкровище, дори и в целия свят. Докато хобитът се бе изкачвал по купчината, белият блясък бе ставал все по-ярък и по-ярък и просто го бе привлякъл към себе си. И когато се приближи достатъчно, пред краката му се очерта предмет с кръгла форма, който при светлината на факлата излъчваше безброй многоцветни трепкащи искри. Най-сетне Билбо погледна надолу и дъхът му спря. Големият скъпоценен камък, който джуджетата бяха изкопали някога от глъбините на планината, светеше не само със своя собствена светлина но поглъщаше и светлината, която падаше върху него, и я изпускаше обратно, превърната в десет хиляди бели и обагрени с цветовете на дъгата отблясъци. Очарован, Билбо несъзнателно протегна ръка към диаманта. Не можа да го обхване изцяло с малката си длан, защото той беше голям и тежък, но все пак го вдигна, затвори очи и го пусна в най-дълбокия си джоб.

„Сега вече наистина съм разбойник и крадец! — помисли си хобитът. — Но един ден непременно ще открия истината на джуджетата — когато му дойде времето. Нали те казаха, че мога сам да избера своя дял? И аз си избирам именно този камък, пък те, ако щат, да вземат всичко останало!“

Билбо, обаче, не беше напълно убеден дали джуджетата бяха имали предвид този прекрасен диамант, когато му бяха обещали сам да си избере своя дял, и се опасяваше, че рано или късно от избора му ще произлезе беда.

След това кратко спиране той тръгна отново. Слезе от другата страна на огромния куп и светлината на факлата му се изгуби от погледа на джуджетата. Скоро те пак го видяха да се отправя към насрещния край на подземието.

Той вървя, докато стигна до едни големи порти на срещуположната страна на отвора и изведнъж го облъхна свеж въздух, който едва не угаси факлата му. Билбо надникна плахо през вратите и видя, че от тях в различни посоки тръгват широки коридори, съзря също и тъмните очертания на някакво голямо стълбище, което се губеше някъде нагоре в мрака. От Смог обаче, нямаше ни следа. Билбо тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне обратно, когато някаква тъмна сянка се стрелна към него и го докосна по-бузата. Хобитът изписка и така се стресна, че политна назад и падна. Падайки обаче, той изтърва факлата и тя угасна.

— Надявам се да е било само някой прилеп! — рече си той смутено. — Но сега какво да правя? Накъде е изток, накъде — юг, север или запад? Торин! Балин! Оин! Глоин! Фили! Кили! — завика Билбо, колкото му държеше глас. Гласът му обаче, сякаш потъваше в тъмното пространство. — Факлата ми угасна! Някой да ми се притече на помощ! — За момент смелостта му го бе напуснала напълно.

Джуджетата едва дочуха виковете му и единствената дума, която разбраха, беше „помощ“.

— Какво може да се е случило? — обади се Торин. — Сигурно не го е нападнал Смог, иначе нашият помощник не би продължил така дълго да писка.

Те почакаха миг-два, но гръмовитият шум на дракона не се чу, впрочем не се чуваше никакъв друг звук освен далечните писъци на Билбо.

— Хайде, неколцина от вас да вземат по една факла — разпореди се Торин. — Изглежда, че ще трябва да се притечем на помощ на разбойника.

— Наш ред е да му помагаме — обади се Балин — и аз съм готов да тръгна. Смятам, че поне за момента голяма опасност няма.

Глоин запали няколко факли, джуджетата изпълзяха едно по едно от тунела и се запромъкваха покрай стената колкото можеха по-бързо. Скоро обаче, срещнаха самия Билбо, който се връщаше обратно към тях. Щом бе съзрял отблясъците на факлите им, той веднага се беше окопитил.

— Нищо опасно, само някакъв прилеп, който ми събори факлата! — рече Билбо в отговор на въпросите им.

Джуджетата хем се успокоиха, хем се ядосаха, че Билбо ги бе изплашил без причина. Не знам обаче какво биха казали, ако той им беше съобщил в този момент, че е намерил големия диамант. Пътем те бяха успели да зърнат несметните съкровища и техният съкровен копнеж по златото и скъпоценните камъни бе припламнал с нова сила в сърцата им, а този копнеж събуждаше у джуджетата — дори и у най-добрите — дързост, понякога и жестокост.

Джуджетата не чакаха никакви покани. Те желаеха да използуват случая, за да огледат подземието и много им се искаше поне засега, Смог наистина да го няма. Всички грабнаха по една запалена факла, заозъртаха се насам и натам и забравиха всякакъв страх и предпазливост. Започнаха да говорят високо, дори си подвикваха, когато вземаха от купа или от стената някой скъп стар предмет, вдигаха го към светлината и нежно го галеха с пръсти.

Фили и Кили направо бяха едва ли не във весело настроение; те взеха две от многобройните, увисени на стената златни арфи със сребърни струни и засвириха и от арфите, които всъщност бяха вълшебни (и не бяха докосвани от дракона, тъй като той малко се интересуваше от музика), се понесоха нежни и хармонични звуци и тъмното подземие се изпълни с отдавна забравена мелодия. Останалите джуджета обаче, бяха по-практични — те събираха скъпоценни камъни и си тъпчеха джобовете, а онова, което не можеха да вземат със себе си, изпускаха с въздишка от ръцете си. И Торин не остана назад; той обаче търсеше нещо от единия до другия край на купа и все не го намираше. Всъщност, Торин търсеше диаманта Аркен, но не казваше никому нищо за това.

Джуджетата откачиха от стените брони и оръжия и се въоръжиха. Торин наистина имаше царствен вид в ризницата от златни халки, затъкнал брадва със сребърна дръжка в украсения си с рубини колан.

— Господин Бегинс! — извика той. — Ето ти първата част от възнаграждението! Съблечи скъсаното си палто и облечи ей това тук.

И той метна на раменете на Билбо една малка ризница, изработена навярно за някой невръстен елф от царския род. Ризницата беше направена от сребърни и стоманени халки, а като допълнение към нея имаше колан, украсен с перли и кристали. Лекият шлем от кожа, подсилен отвътре със стоманени обръчи и обсипан отвън с бели скъпоценни камъни, прилегна така добре на главата на Билбо, сякаш беше правен за него.

„Чувствувам се величествен — помисли си хобитът, но кой знае всъщност колко съм смешен. Как биха се смели всички у дома на Хълма! Жалко, че нямам подръка огледало!“

Във всеки случай, главата на господин Бегинс не се замая така от огромното съкровище, както главите на джуджетата. Те продължаваха в самозабрава да се ровят и да разглеждат скъпоценните предмети, той обаче много скоро се отегчи, седна на земята и с тревога взе да размишлява какъв ли ще бъде краят на всичко това.

„Готов съм да заменя десетки от тези скъпи бокали — помисли си Билбо — за една освежителна глътка от дървените чаши на Беорн!“

— Торин! — извика той високо. — А сега какво ще правим? Въоръжихме се, но какво струва една ризница пред помитащата сила на Смог Страховития? Това богатство още не е спечелено обратно. Сега ние не сме тръгнали да търсим злато, а път за спасение. И затова мисля, че твърде дълго предизвикваме късмета си!

— Напълно си прав! — отвърна Торин, който също се отърси от омаята. — Да вървим! Аз ще ви водя. И хиляда години да минат, пак няма да забравя проходите и ходниците на този дворец!

Торин повика останалите, те се събраха и вдигнали високо над главите си факли, поеха през зейналите врати, но не веднъж и дваж се обръщаха, за да хвърлят назад погледи, изпълнени с копнеж.

Лъскавите брони бяха скрити под старите наметки, а шлемовете — под скъсаните качулки. Наредени едно зад друго, джуджетата следваха Торин. Те приличаха на някаква върволица от светлини, която се движеше в мрака, спираше се често и се ослушваше страхливо, за да долови громоленето на завръщащия се дракон.

Макар цялата стара украса да беше отдавна похабена и натрошена, макар всичко да беше омърсено и порутено от влизането и излизането на чудовището, Торин познаваше на пръсти всяко кътче, знаеше всеки коридор и всеки завой. Първо се изкачиха по високите стълби, после завиха и преминаха през ехтящи коридори, сетне пак завиха и пак се качиха по някакви стълби, а след това по други. Широките и гладки стъпала бяха изсечени в самата скала. И все нагоре и нагоре се изкачваха джуджетата, без да срещнат дори и следа от жива душа, само някакви неясни сенки се скриваха с пърхане из тъмните ъгли при приближаването на факлите.

Стъпалата обаче не бяха направени за хобитови крака и Билбо чувствуваше, че силите му вече се изчерпват, когато таванът изведнъж се извиси нагоре и блясъкът на факлите помръкна. През един отвор, някъде високо проникваше бледо сияние и въздухът стана по-свеж. Отпред, през големите порти, които висяха обгорени и разкривени на пантите си, също проникваше светлина.

— Това е голямата зала на Трор — обясни Торин, — залата за пиршества и заседания. Недалеч оттук се намира Главната порта.

Джуджетата прекосиха опустошената зала. Разтрошени и обгорени маси, столове и пейки лежаха прекатурени на пода. Черепи и кости се валяха в праха редом с изпочупени кани, бокали и рогове за вино. Когато групата мина през вратите на срещуположната страна на залата, се чу шум от течаща вода и сивкавата светлина стана по-обилна.

— Тук е изворът на Течащата река — каза Торин. — Оттук тя тръгва забързано към Портата. Ще следваме нейния път!

От един тъмен отвор в скалата извираше вода и се втурваше разпенена по дълбок и тесен канал, изсечен някога от изкусните ръце на джуджетата. Успоредно с канала вървеше пътека, постлана със заоблени камъни и достатъчно широка, за да минат неколцина един до друг. Бегълците изминаха почти тичешком тази пътека, свиха зад един широк завой и — о, чудо! Очите им се заслепиха от ярка дневна светлина. Пред тях се издигаше висок свод, по който все още личаха следи от някогашна украса, макар той да беше силно похабен, напукан и опушен. Забуленото в мъглявина слънце огряваше склоновете на Планината и няколко златисти лъча озаряваха настилката пред прага.

Ято прилепи, стреснати от димящите факли, се разлетяха безредно наоколо. Когато джуджетата понечиха да пристъпят напред, краката им се хлъзнаха по камъните, които Смог бе изгладил и излъскал при честото си преминаване. Тук реката излизаше шумно навън и разпенена се спускаше към долината. Джуджетата захвърлиха факлите си на земята и впериха напред заслепени очи. Бяха стигнали до Главната порта, откъдето се виждаше Дейл.

— Е! — рече Билбо. — Никога не съм вярвал, че ще мога да погледна през тази врата. Не съм вярвал също, че ще ми бъде толкова приятно да видя отново слънцето и да усетя полъха на вятъра по лицето си. Ох, колко е студен всъщност този вятър!

И наистина, остър вятър повяваше от изток, вещаейки наближаването на зимата. Той препускаше стремително по склоновете към долината и стенеше сред скалите. След дългия престой в душните подземни владения на дракона, джуджетата сега се разтрепераха от студ.

Изведнъж Билбо се сети, че е не само уморен, но и много гладен.

— Изглежда, че е късна утрин — рече той — и, струва ми се, време за закуска, ако изобщо има такава. Не мисля обаче, че прагът на драконовото жилище е най-безопасното място за тази цел. Затова ви предлагам да отидем някъде, където бихме могли да поседнем за малко на спокойствие.

— Прав си! — съгласи се Балин. — Мисля, че знам едно подходящо място — старият наблюдателен пост в югозападния край на Планината.

— Колко е далеч оттук? — попита Билбо.

— На пет часа усилен ход, струва ми се. Отиването дотам ще е трудно. Изглежда, че целият път, който тръгва от Портата и върви по левия бряг на реката, е разбит. Но погледни ей там, долу! Реката прави широк завой на изток тъкмо пред развалините на Дейл. На това място някога имаше мост, който водеше до стръмни стълби; те се изкачваха по десния бряг и оттам продължаваше път към Гарвановия хълм. От пътя се отделяше пътека, по която се стигаше право на поста. Изкачването ще е трудно, дори ако старите стъпала все още си стоят.

— Майчице! — простена хобитът. — Толкова дълго да вървим и да се катерим, без да сме закусили! Чудя се колко ли закуски, обеди и вечери сме пропуснали в тази отвратителна, забравена от времето дупка!

Всъщност, бяха изминали две нощи и един ден, откакто драконът бе разрушил тайната врата (а в този промеждутък бегълците си бяха похапнали, разбира се), но Билбо дотолкова беше загубил представа за времето, че не знаеше дали бяха престояли в подземието една нощ или цяла седмица.

— Хайде, хайде! — рече Торин през смях; той бе започнал да си възвръща самоувереността и подрънкваше скъпоценните камъни в джоба си. — Не наричай двореца ми отвратителна дупка! Почакай само да го видиш, когато ще бъде почистен и украсен отново.

— Това няма да стане, докато Смог не умре — отвърна мрачно Билбо. — Впрочем къде ли е той? Бих се отказал от една хубава закуска, за да узная. Дано само не седи на върха на Планината и не ни гледа оттам.

Това предположение, подхвърлено на шега, здравата разтревожи джуджетата и те решиха, че Билбо и Балин са прави.

— Незабавно трябва да се махаме оттук — рече Дори. — Имам чувството, че очите му са впити в тила ми.

— Студено и пусто място — додаде след него Бомбур. — Може да има какво да се пие, но за ядене нищо няма. Един дракон винаги ще бъде гладен из тия места.

— Хайде, стига! — извикаха останалите. — Да вървим там, където предлага Балин.

Под скалистата стена отдясно нямаше пътека и затова те закрачиха между камъните от лявата страна на реката. Опустошението, което цареше наоколо, отрезви дори и Торин. Мостът, за който беше говорил Балин, отдавна бе порутен и повечето от камъните му сега лежаха в плитчините на разпенения поток. Джуджетата обаче прекосиха реката без особено затруднение, откриха някогашните стъпала и се покатериха по стръмния бряг. Като повървяха известно време, те излязоха на стария път, а скоро след това стигнаха до дълбока долчинка, закътана сред скалите. Там, те си отпочинаха за малко и закусиха с Крам и вода. (Ако питате какво е това Крам, мога само да ви кажа, че не знам съвсем точно; доколкото съм чувал, е нещо от рода на бисквитите — хранително и трайно, но не особено вкусно, така че не можеш да изпиташ удоволствие от него, но затова пък си раздвижваш добре челюстите, докато го дъвчеш. Езерните хора го правели, когато им предстоели дълги пътешествия.)

След закуската джуджетата потеглиха отново. Сега пътят тръгваше на запад, отдалечаваше се от реката и се приближаваше до високото, обърнато на юг разклонение на Планината. Най-сетне, те стигнаха до планинската пътека. Тя се изкачваше стръмно нагоре и бегълците, наредени един зад друг, тежко, тежко кретаха по нея, докато най-накрая, късно следобед стигнаха до върха на възвишението и оттам видяха зимното слънце да залязва на запад.

Върхът на възвишението, всъщност представляваше едно заравнено място, открито от три страни, а от четвъртата — северната — защитено от скална стена, в която имаше отвор, подобен на врата. От този отвор се откриваше просторна гледка на изток, на юг и на запад.

— Едно време тук винаги държахме стража — рече Балин, — а тази врата води към едно издълбано в скалата помещение, което служеше за караулна. Такива постове имаше на няколко места из Планината. В онези щастливи дни обаче, ни се струваше, че няма от какво да се пазим, затова и стражите не бяха особено бдителни, иначе драконът сигурно нямаше да ни свари така неподготвени и нещата навярно щяха да се развият другояче. Сега ние можем да се скрием тук за известно време и да наблюдаваме всичко, което става наоколо, без някой да ни вижда.

— Каква полза от това, ако вече са ни забелязали, докато идвахме? — каза Дори, който не откъсваше поглед от върха на Планината, сякаш очакваше да види там Смог, кацнал като птица на камбанария.

— Друга възможност нямаме — рече Торин. — Днес не можем да вървим повече.

— Точно така, точно така! — викна Билбо и се просна на земята.

В изсеченото в скалата помещение имаше място да се настанят стотина; по-навътре пък имаше второ, по-малко помещение, до което не достигаше студът отвън. Всичко беше напълно запустяло, очевидно по време на владичеството на Смог дори диви животни не бяха влизали тук. Джуджетата разположиха товара си, някои от тях начаса се проснаха на земята и заспаха, други обаче седнаха близо до външния отвор и започнаха да обсъждат положението си. Каквото и да говореха, все се връщаха към едно: къде е Смог? Гледаха на запад — не се виждаше нищо; гледаха на изток — пак не се виждаше нищо; на юг също нямаше следа от дракона, но в тази посока се съзираше огромно множество от птици, които кръжаха неспокойно. Джуджетата напрягаха очи и се чудеха; дори и когато първите звезди изгряха, те все още не бяха проумели какво точно става.