Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (11)

11. НА ПРАГА

След два дни, те стигнаха края на Дългото езеро и преминаха в Течащата река. Сега вече всички виждаха Опустошената планина, възправена, мрачна и висока, пред тях. Реката течеше буйно и лодките напредваха бавно. Накрая на третия ден, няколко километра нагоре по реката, те свиха към левия й, или по-точно към западния й бряг и слязоха от лодките. Тук вече ги чакаха конете, натоварени с храна и другите необходими неща, а съшо и кончетата, които щяха да яздят. Пътешествениците натовариха кончетата, доколкото можаха, а останалото прибраха под една шатра. Никой от жителите на града, дошли да придружат конете, не пожела обаче да остане с тях тъй близо до подножието на Планината дори само за една нощ.

— Нека първо се сбъднат песните — рекоха те.

В тези пусти места, беше по-лесно да се повярва в дракона, отколкото на думите на Торин. Впрочем, запасите им не се нуждаеха от охрана, защото цялата земя наоколо беше безлюдна.

И тъй, придружителите им ги оставиха и бързо се спуснаха — едни надолу по реката, други по пътеките към вътрешността, макар че се свечеряваше вече. В студената нощ, джуджетата се почувствуваха много самотни и настроението им рязко спадна. На следния ден потеглиха отново. Балин и Билбо яздеха последни, като всеки от тях край себе си водеше за юздата по едно натоварено конче. Другите вървяха по-напред; движеха се бавно и внимателно избираха откъде да минат, защото пътеки изобщо нямаше. Насочиха се на север, косо от Течащата река и все повече се доближаваха до едно голямо разклонение на Планината, което се простираше на юг към тях.

Пътуването беше мъчително, всички мълчаха и само се оглеждаха плахо, не се чуваха нито смях, нито песен, нито звуци на арфа. Самоувереността и надеждите, събудени в сърцата им от старите песни, пети край езерото, сега угаснаха и тяхното място се зае от мрачно униние. Всички знаеха много добре, че пътуването наближаваше своя край и че този край можеше да бъде ужасен. Местността около тях стана съвсем пуста и безцветна, макар че, както твърдеше Торин, някога е била китна и зелена. Трева почти нямаше, скоро вече не се виждаха нито храсти, нито дървета, само изпочупени и обгорели останки стърчаха тук и там, за да напомнят за онова, което е изчезнало. Бяха стигнали вече до опустошените от дракона местности — и то тъкмо към края на годината.

Така или иначе, добраха се до полите на Планината, без да срещнат никаква опасност и без да видят друга следа от дракона освен опустошението, което той беше причинил около бърлогата си. Планината лежеше, мрачна и смълчана, пред тях, но все още далечна. Устроиха си първия лагер на западната страна на голямото южно разклонение, което завършваше с едно възвишение, наречено Гарвановия хълм. Там някога бе имало наблюдателен пост, но никой не посмя да се изкачи до него, защото беше много на открито.

Преди да тръгнат да търсят западните разклонения на Планината, където според картата се намираше тайната врата, с която свързваха всичките си надежди, Торин изпрати една разузнавателна дружина да огледа местността на юг — към Главната порта. За целта, той избра Балин, Фили, Кили и Билбо. И те тръгнаха под сивите смълчани скали към подножието на Гарвановия хълм. Там реката, след като правеше един широк завой около долината на Дейл, стремително поемаше пътя си от Планината към езерото. Нейният пуст и скалист бряг се издигаше стръмно нагоре и като погледнаха от него през водите, които се пенеха и плискаха около множество големи, заоблени камъни, разузнавачите съзряха обширна долина, заслонена от разклоненията на Планината, сивкавите развалини на някогашни къщи, кули и крепостни стени.

— Ето всичко, което е останало от Дейл — рече Балин. — В деня, когато забиха градските камбани, планинските склонове бяха покрити със зелени гори, а закътаната между тях долина беше китна и плодородна.

Докато изричаше тези думи, той гледаше мрачно и тъжно, защото заедно с Торин бе наблюдавал гибелната поява на дракона.

Четиримата разузнавачи не посмяха да продължат по-нататък към Портата, а се приближиха предпазливо до края на южното разклонение и оттам, скрити зад една канара, надникнаха към тъмния отвор, зейнал в една отвесна скала. От него избликваха водите на Течащата река, а над тях се виеха черен дим и пара. Нищо не помръдваше в пустоша освен водите и изпаренията; от време на време само прелиташе по някоя черна и зловеща врана и присъединяваше острия си крясък към монотонния шум от плискащата се между камъните вода. Балин потръпна.

— Хайде да се връщаме! — рече той. — Повече от това не можем да направим, пък и тези птици са ми крайно противни — приличат ми на вестители на злото.

— Значи драконът е все още жив и се намира в подземията на Планината — поне ако се съди от дима — забеляза Билбо.

— Димът все още не е доказателство, че той е вътре — каза Балин, — макар че не е изключено и да си прав. Може да е отишъл някъде за известно време или пък да лежи на склона и оттам да варди. От портата обаче все ще си излиза дим, защото подземията са изпълнени с отвратителните му изпарения.

Измъчвани от мрачни мисли и следвани от грачещите врани, разузнавачите се върнаха унили в лагера. През юни, пътешествениците бяха гостували в прекрасната къща на Елронд и макар сега есента едва да клонеше към края си, на тях им се струваше, че оттогава са минали години. Бяха съвсем сами в опасната пустош, без надежда за помощ отникъде. Наистина, пътуването им беше към края си, но постигането на предначертаната цел беше все още далечно. Ето защо джуджетата изпаднаха в дълбоко отчаяние.

Колкото и странно да звучи обаче, господин Бегинс имаше най-добър дух от всички. Той често вземаше картата от Торин, дълго я разглеждаше и разсъждаваше върху руническите букви и указанието на лунните букви, което Елронд беше разчел. Той именно накара джуджетата да започнат опасното издирване на тайната врата по западните разклонения. Тогава те преместиха лагера си в една дълга долина, по-тясна от онази на юг, където се намираше Главната порта, и оградена от по-ниски възвишения. Две от тези възвишения със стръмни хребети се издаваха на запад и се спускаха толкова ниско, че почти стигаха до равнината. Тук имаше по-малко следи от злочинствата на дракона и повече трева за кончетата. От този лагер, засенчван през целия ден от една висока скала, докато слънцето не започваше да клони на запад, джуджетата всяка сутрин тръгваха на групи да търсят пътеки по планинския склон. Ако картата беше вярна, някъде високо над скалата трябваше да се намира тайната врата. Ден след ден обаче, те се завръщаха в лагера, без да са открили нищо.

Най-после, неочаквано намериха онова, което търсеха. Един ден Фили, Кили и Билбо бяха отишли в долината и се лутаха сред повалените скали в южния й край. Около пладне, изпълзявайки иззад един голям камък, който стърчеше самотен като стълб, Билбо забеляза следи от грубо издялани стъпала, които водеха нагоре. Следвайки развълнувано тези следи, Билбо и двете джуджета откриха една тясна пътечка, която криволичеше към върха на южния хребет, като ту изчезваше, ту отново се появяваше, докато най-сетне ги изведе до тясна площадка, обърната на север с лице към Планината. Като погледнаха надолу, Билбо и джуджетата разбраха, че се намират на върха на скалата, в подножието на която бяха устроили лагера си.

Мълчаливо, придържайки се за скалната стена отдясно, те тръгнаха в редица по един по тясната площадка и както вървяха, изведнъж край тях зейна един отвор, който водеше към нещо като ниша със стръмни стени и затревен под. Входът, който те така неочаквано бяха открили, не можеше да се види отдолу поради надвисналата скала; не можеше да се види и отдалеч, защото беше съвсем малък и приличаше по-скоро на някаква тъмна цепнатина. Нишата не беше покрита отгоре, а стената в дъното й беше така гладка, особено в долната си част, сякаш бе зидана, макар по нея да не се виждаха никакви вдлъбнатини. Въпреки че нямаше следи нито от подпори, нито от греди или от праг, въпреки че не се виждаха резе, лост или ключалка, тримата изследователи бяха сигурни, че най-сетне са открили вратата.

Те удряха по стената с юмруци, бутаха я, блъскаха я, умоляваха я да се отвори, изричаха разни заклинания, но тя не се и помръдна. Накрая, седнаха изтощени на тревата да си починат, а привечер заслизаха обратно по опасния път.

Тази нощ в лагера цареше голямо вълнение. На сутринта, всички джуджета отново се приготвиха за път. Само Бофур и Бомбур останаха да пазят кончетата и онази част от храната, която бяха донесли със себе си от реката. Другите се спуснаха в долината, а оттам по новооткритата пътека се изкачиха до тясната площадка. Тя обаче наистина беше толкова тясна, че ако се опитаха да вървят по нея с торбите и вързопите си, рискуваха да полетят в дълбоката сто и петдесет стъпки пропаст от външната и страна и да се пребият върху острите скали долу. Ето защо, те оставиха багажа си, всеки омота около кръста си по едно здраво въже и така, без злополуки, стигнаха до малката затревена ниша.

Там устроиха третия си лагер, като изтеглиха отдолу с въжета онова, което им беше необходимо. Пак с въжетата те спускаха от време на време някое от по-пъргавите джуджета, например Кили, за да поддържа връзка с останалите долу двама пазачи или пък да замества Бофур, когато той бе изтеглен в по-горния лагер. Бомбур не искаше да се качи нито по пътеката, нито пък да бъде изтеглен с въже.

— Много съм пълен за такива тесни пътеки упорствуваше той. — Ще ми се замае главата, ще си застъпя брадата и тогава пак ще останете тринадесетима. А пък пресуканите ви въженца са твърде слаби, за да издържат на моята тежест.

За негово щастие обаче, както сами ще видите, това не излезе така.

Междувременно, няколко от джуджетата, като изследваха внимателно тясната площадка, откриха една пътека, която водеше още по-нагоре и по-нагоре в Планината, но не посмяха да тръгнат по нея, а и тя едва ли щеше да им бъде полезна. Тук горе, цареше дълбока тишина, която не се нарушаваше нито от птичи крясък, нито от някакъв друг звук; само вятърът свистеше в процепите между скалите. Джуджетата говореха тихо, не викаха и не пееха, защото опасността ги дебнеше иззад всяка скала, Онези, които се мъчеха да открият начина за отваряне на тайната врата, не бяха постигнали никакъв успех. Те нямаха търпение да разчитат подробно руническите и лунните букви, а неуморно се мъчеха да попаднат на онова място в гладката стена, където се намираше вратата. От Езерния град бяха донесени кирки и разни други инструменти и отначало се опитаха да ги използуват. Когато удариха по камъка обаче, дръжките на кирките се строшиха и нараниха лошо ръцете им, а стоманените острия се огънаха като олово. На всичко отгоре, цялата околност се огласи от страшен шум. Тогава те разбраха, че по този начин няма да могат да се преборят с магията за отваряне на вратата.

Билбо намираше „седенето на прага“ за тягостно и скучно. Впрочем, истински праг нямаше, но джуджетата така наричаха на шега малкото затревено пространство между стената и отвора, спомняйки си думите на Билбо при гостуването им в неговата дупка, когато той ги бе посъветвал „да поседят на прага, докато измислят нещо“. И те седяха и мислеха, суетяха се безцелно наоколо и ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Настроението им, което се бе повишило малко при откриването на пътеката, сега отново спадна. И все пак, те не искаха да се предадат и да си тръгнат. Билбо също започна да губи надежда. Той по цял ден не вършеше нищо, а само седеше, опрял гръб на гладката стена, и се взираше през отвора на запад към равнините долу, към Непрогледната гора, възправена като някаква черна стена, и към земите отвъд нея, сред които понякога му се струваше, че съзира, малки и далечни, самите Мъгливи планини. Когато джуджетата го питаха какво прави, Билбо отговаряше:

— Нали казахте, че стоенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля. — Кой знае обаче дали той наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.

Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед на него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.

— Утре започва последната седмица от есента — рече Тория един ден.

— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.

— След това пък, започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!

Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където той седеше.

„Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!“

През нощта, Билбо се чувствуваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят кончетата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.

„Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас“ — мислеше си той.

Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Непрогледната гора в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния й покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.

Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал един огромен дрозд с кремаво коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка:

Трак! Трак!

Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката и взе да вика джуджетата и да им маха с ръка. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли се е случило; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).

Билбо набързо им обясни за какво стада дума и всички се смълчаха очаквателно. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един виолетов слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава бе наблюдавал сцената, внезапно издаде някакъв тревожен вик. Чу се силно изтракване. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.

Изплашени да не пропуснат момента, джуджетата бързо се впуснаха към скалата и я забутаха — но напразно.

— Ключът! Ключът! — извика Билбо. — Къде е Торин?

Торин бързо излезе напред.

— Ключът! — пак извика Билбо. — Ключът, който получи заедно с картата! Опитай се да го използуваш, докато има още време!

Тогава, Торин изпъна рамене, свали ключа от верижката на врата си, пъхна го в дупката и го завъртя. Щрак! Слънчевият лъч угасна, слънцето залезе и мракът взе да се разстила по небето.

Сега всички започнаха да бутат задружно и част от скалната стена бавно се помести. Появиха се дълги прави процепи и се очерта една врата — пет стъпки висока и три широка, която безшумно се открехна навътре. От зейналия отвор, който водеше някъде надолу в планинския склон, навън сякащ избликна гъст мрак и се спусна като черна пелена пред очите на изненаданите джуджета.