Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (2)

2. ОВНЕШКО ПЕЧЕНО

Билбо скочи, облече халата си и отиде в трапезарията. Там не намери никого, имаше само следи от богата, приготвена набързо закуска. В стаята цареше пълен безпорядък, а в кухнята бяха натрупани камари от неизмити чинии. Почти всички съдове бяха използувани и измърсени. Неприятното миене и чистене, което му предстоеше, го накара да се убеди, че гостите от предишната вечер не са били само част от лошите му сънища, както се бе надявал. Като разбра обаче, че те са тръгнали без него и без дори да го събудят (но и без да му благодарят), Билбо се почувствува облекчен, но и мъничко разочарован, а това го изненада.

„Не ставай смешен, Билбо Бегинс! — рече си той. — Как можеш да мислиш за дракони и за други чудати глупости на твоята възраст!“ — Той си препаса една престилка, запали огъня, стопли вода и изми всичко. После си приготви една лека закусчица и я излапа в кухнята, преди да се залови с подреждането на трапезарията. Междувременно слънцето вече беше изгряло, пътната врата беше отворена и през нея повяваше топъл пролетен ветрец. Билбо започна да си подсвирква високо и полека-лека взе да забравя събитията от предната вечер. И тъкмо се канеше да излапа сладко край прозореца на трапезарията втората си закусчица, когато влезе Гандалф.

— Скъпи ми приятелю — каза той, — кога най-после ще дойдеш? Нали щяхте да тръгвате рано. А, ето че в десет и половина ти сладко-сладко си закусваш. Те ти оставиха поръка, защото не можеха да те чакат.

— Каква поръка? — попита изплашено горкият Билбо.

— И таз добра! — възкликна Гандалф. — Какво става с теб тази сутрин? Май не си бърсал прах от полицата на камината!

— Че какво общо има това с поръката? И без туй бях достатъчно зает с миенето на съдове след толкова гости.

— Ако беше избърсал прахта от полицата на камината, под часовника щеше да намериш ей това — каза Гандалф и подаде на Билбо една бележка (написана, разбира се, на лист от Билбовия бележник).

Ето какво пишеше в нея:

„От Торин и съдружие — ДО ПРОФЕСИОНАЛНИЯ РАЗБОЙНИК БИЛБО

С поздрав!

За гостоприемството ти — най-искрени благодарности, предложението да ни помагаш като специалист приемаме с радост. Условията: заплащане в брой; размер — не повече от една четиринадесета от общата печалба (ако има такава); всички пътни разноски осигурени; разноските по погребението ще се поемат от нас или от нашите пълномощници, ако възникне случай и въпросът не се уреди другояче.

Счетохме за ненужно да нарушаваме заслужената ти почивка и тръгнахме по-рано, за да направим нужните приготовления. Ще очакваме уважаемата ти личност в страноприемницата «Зеленият дракон», село Тихата река, точно в единадесет.

С надеждата, че няма да закъснееш, имаме честта да останем искрено твои Торин и съдружие.“

— Имаш още само десет минути. Ще трябва да тичаш. — забеляза Гандалф.

— Но… — рече Билбо.

— Няма време за това — прекъсна го вълшебникът.

— Но… — понечи отново да каже нещо Билбо.

— Нито пък за това има време! Тръгвай веднага! До края на живота си Билбо не можеше да си спомни как се намери навън без шапка, без бастун и без пари — изобщо без нито едно от онези неща, които обикновено вземаше със себе си, когато излизаше. Оставяйки втората си закуска недовършена и трапезарията — полуразтребена, той пъхна ключовете си в ръцете на Гандалф и затича надолу по пътеката толкова бързо, колкото можеха да го носят покритите му с козина крачета. Мина покрай голямата мелница, прекоси реката и със същата скорост продължи още около километър.

— Пристигна в Тихата река, силно запъхтян, тъкмо когато биеше единадесет часът, и откри, че бе забравил да си вземе носна кърпичка.

— Браво! — викна Балин, който стоеше на вратата на странноприемницата и го чакаше.

Тъкмо в този момент останалите джуджета се показаха на завоя на пътя откъм селото. Те бяха възседнали кончета, които бяха отрупани с всякакъв багаж — торби, вързопи, пакети, пакетчета и какви ли не дреболии. Имаше и едно съвсем мъничко конче, което очевидно бе предназначено за Билбо.

— Хайде, мятайте се и двамата на кончетата и да потегляме! — нареди Торин.

— Много съжалявам — рече Билбо, — но дойдох без шапка, забравих си носната кърпичка и не взех никакви пари. Намерих бележката ви едва в десет и четиридесет и пет, ако трябва да бъда точен.

— Не е нужно да си толкова точен — обади се Дуалин. — А за кърпичките не се тревожи! Докато постигнем целта на нашето пътешествие, ще трябва да минеш не само без носна кърпичка, ами и без много други неща. Що се отнася до шапката — аз нося в багажа си като запас една качулка и една наметка.

И тъй, те потеглиха бавно от странноприемницата върху натоварените кончета през една прекрасна утрин тъкмо преди началото на месец май. Билбо се бе пременил с тъмнозелена качулка (малко поизбеляла) и тъмнозелена наметка, които Дуалин му бе заел. Те му бяха възголемички и в тях той изглеждаше доста смешен. Какво би си казал баща му Бънго за него, не смея и да помисля. Единствената утеха на хобита бе, че не можеше да го сбъркат с джудже, тъй като нямаше брада.

Не бяха яздили много дълго, когато изведнъж до тях изникна Гандалф, възседнал великолепен бял кон. Той носеше със себе си множество носни кърпички, лулата на Билбо и тютюн. След това групата продължи пътя си много весело — през целия ден си разказваха приказки или пееха песни, които секваха единствено, когато джуджетата спираха някъде, за да се нахранят. Това обаче не ставаше така често, както Билбо би желал, но все пак той започваше да смята, че приключението в края на краищата не е чак толкова лошо нещо.

Отначало пътуваха през земите на хобитите — необятна на шир и длъж страна, обитавана от честен народ, с хубави пътища, с някоя и друга странноприемница, тук и там и с някое и друго мъничко човече, тръгнало нанякъде по работа. После стигнаха до земи, чиито жители говореха на непознат език и пееха песни, каквито Билбо чуваше за първи път. И сега вече бяха навлезли далеч навътре в изоставените земи, където не беше останало никакво население, нямаше странноприемници, а пътищата ставаха от лоши по-лоши. Недалеч пред тях се издигаха нагоре и нагоре мрачни възвишения, покрити с тъмни гори. На някои от тях се съзираха старинни замъци със зловещ вид, сякаш бяха построени от злодеи. Всичко изглеждаше печално и неприветливо, защото и времето внезапно се бе влошило. До този ден то беше така хубаво, както е обикновено през май във веселите приказки, но сега стана студено и влажно. И преди бяха принудени да нощуват, където сварят, но поне беше сухо.

— Като си помислиш само, че скоро ще настъпи юни! — измърмори възмутено Билбо, като шляпаше подир другите по една силно разкаляна пътека. Беше минало времето за чай, а още от сутринта неспирно валеше като из ведро. Дъждът се стичаше от качулката в очите му, а наметката му беше напоена с вода. Кончето му беше уморено и се препъваше о камъните. Всички бяха намръщени и не им се говореше. „Сигурен съм, че дъждът е наквасил и сухите дрехи, и торбите с храната — помисли си Билбо. — Да го вземат дяволите и разбойничеството, и всичко, свързано с него! Как ми се иска да съм си у дома, в моята приятна дупка край огъня, а чайникът да ми пее!“ — И много пъти още той щеше да изказва мислено това свое желание.

Джуджетата напредваха бавно, без да поглеждат назад и без да обръщат внимание на хобита. Някъде зад сивите облаци слънцето навярно залязваше, защото притъмня тъкмо когато те започнаха да се спускат надолу към дълбоката долина, на чието дъно течеше река. Задуха вятър и върбиге, които растяха по двата бряга, започнаха да се огъват и да стенат. Реката, придошла от дъждовете, се стичаше стремително от хълмовете и възвишенията на Север, но за щастие пътят я прекосяваше по един стар каменен мост.

Нощта беше почти настъпила вече, когато те преминаха отвъд. Вятърът разкъса сивите облаци и ги понесе на парцали по небето, а иззад тях, над хълмовете изплува бледата луна. Тогава групата спря и Торин измърмори нещо за „вечеря и за сухо местенце, където би могло да се подремне“.

И чак сега забелязаха, че Гандалф го нямаше. През целия път дотук той бе вървял с тях, без да споменава дали участвува в приключението, или просто ще ги придружава донякъде. Той беше ял най-много, беше говорил най-много и се беше смял най-много. А сега чисто и просто бе изчезнал!

— Тъкмо когато един вълшебник би могъл да бъде най-полезен! — изпъшкаха Дори и Нори (и те като Билбо, смятаха, че трябва да се хранят редовно, обилно и по-често).

В последна сметка решиха да лагеруват на мястото, където бяха спрели. Настаниха се под клоните на няколко скупчени дървета и макар там да беше по-сухо, вятърът ронеше дъждовните капки от листата и те неприятно капеха отгоре им. А и някаква проклетия сякаш се бе вселила в огъня им. Джуджетата могат да палят огън навсякъде и почти от всичко независимо дали духа, или не духа вятър, но тази нощ все не успяваха да го запалят. Не се справиха дори Оин и Глоин, които особено добре умееха, да вършат тази работа.

После пък едно от кончетата се подплаши — ей тъй, от нищо, — побягна като ужилено и преди да успеят да го хванат, цопна в реката. Докато го вадеха, Фили и Кили едва не се удавиха, а водата отнесе целия багаж, с който беше натоварено кончето. То носеше главно храна, така че за вечеря им остана съвсем малко, а за закуска — още по-малко.

Всички седяха мрачни, мокри и недоволни, докато Оин и Глоин напразно се мъчеха да запалят огъня и се караха помежду си. Билбо тъкмо размишляваше унило, че приключенията не се състоят само в яздене на кончета под майско слънце, когато Балин, техният наблюдател, извика:

— Ей там има светлина!

На известно разстояние от тях се извисяваше хълм, обрасъл с гъста гора. През тъмната грамада, от дървета прозираше мека червеникава светлина, излъчвана от трепкащите пламъци на факли.

След като я наблюдаваха известно време, те започнаха да спорят. Едни казваха „не“, други казваха „да“. Едни настояваха, че трябва да отидат и да видят какво е това и че всичко друго ще бъде по-добро от оскъдна вечеря, още по-оскъдна закуска й нощуване с мокри дрехи. Други възразяваха:

— Тези места са малко познати и са твърде близо до планините. Пътници рядко минават насам, старите карти са безполезни — нещата са се променили и пътят е незащитен. Не сме чували дори кой е владетелят тук, затова колкото по-малко любопитство проявяваме, толкова по-малко неприятности ще срещнем.

Едни упорствуваха:

— Е, да, но ние сме четиринадесетима. Други негодуваха:

— Къде се дяна Гандалф тъкмо сега? Накрая тази забележка се поде от всички. Дъждът взе да се излива с двойна сила, а Оин и Глоин се сбиха.

Това реши въпроса.

— В края на краищата нали водим професионален разбойник с нас — казаха джуджетата и тръгнаха, като поведоха кончетата си (с нужната предпазливост) по посока на светлината. Стигнаха до хълма и навлязоха в гората. Заизкачваха се нагоре по стръмнината, но никъде наоколо не се виждаше пътека, която да води към къща или към някаква друга сграда. Колкото и предпазливо да стъпваха джуджетата, наоколо се носеше страшно шумолене, скърцане и пращене (а и немалко клетви и ругатни), докато се провираха между дърветата в непрогледната тъмнина.

Изведнъж червеникавата светлина засия много силно през стволовете на близките дървета.

— Сега. вече идва редът на професионалния разбойник — казаха всички и погледнаха към Билбо.

— Трябва да отидеш и да разучиш каква е тази светлина, защо е запалена и дали е напълно безопасна — обърна се Торин към хобита. — Хайде бегом, да те няма! И ако всичко е наред, върни се веднага. Не е ли наред, върни се, ако можеш! Ако не можеш, избухай два пъти като улулица и веднъж като бухал, а ние ще сторим каквото можем.

И Билбо трябваше да тръгне, преди да успее да обясни, че може да буха като улулица или бухал толкова, колкото може да лети като прилеп. Във всеки случай, хобитите умеят да се движат безшумно в гората, съвсем безшумно. Те се гордеят с това свое качество и Билбо, докато се бяха промъквали през гората, се беше мусил презрително на „страшната врява“, която вдигаха джуджетата, макар че, струва ми се, вие или аз не бихме чули нищо в такава ветровита нощ, дори и ако групата минеше на две крачки от нас.

Що се отнася до Билбо, той се движеше тъй безшумно към светлината, че дори и мустачките на невестулка, намираща се съвсем наблизо, не биха трепнали. И, разбира се, стигна до огъня — защото това беше огън — без никой да го усети.

И ето какво видя:

Трима великани седяха край огромен огън от букови цепеници. Те печаха големи късове овнешко на дълги червени шишове и облизваха сока от пръстите си. Във въздуха се носеше апетитна миризма. Близо до огъня имаше буре с бира и великаните си наливаха от него в големи кани и пиеха от тях. Това бяха тролове. Да, наистина бяха тролове — великаните, които обитават хълмовете и пещерите. Дори и Билбо, макар да бе живял така затворено, можеше да ги познае по едрите им, груби лица, по ръста и по формата на краката, да не споменаваме пък за езика, на който говореха и който, в никакъв случай не можеше да се нарече изискан.

— Вчера овнешко, днеска овнешко, да пукна ако и утре пак не е овнешко — рече единият трол.

— От колко време не сме хапвали късче човешко месо — рече вторият. — Не проумявам защо, по дяволите, на Уйлям му хрумна да ни довлече по тия места, а на всичко отгоре и бирата е на привършване — добави тролът и блъсна Уйлям по лакътя тъкмо, когато той отпиваше голяма глътка от бирата си.

Уйлям се задави.

— Я си затваряй устата! — заплашително рече той, когато успя да си поеме дъх. — Не можем да очакваме хората вечно да минават оттук, за да можете да ги изяждате вие с Бърт. Откакто сме слезли от планините, двамата с него сте изплюскали вече село и половина. Какво повече искате? А беше време, когато съм те чувал да казваш: „Благодаря ти Бил“ — и то не за друго, а за една вкусна, тлъста, овнешка мръвка, като тази тук. — Той отхапа голям къс от овнешкия бут, който печеше и избърса уста в ръкава си.

Да, боя се, че троловете наистина се държат така, дори и онези от тях, които имат по една глава.

Щом чу това, което си говореха троловете, Билбо реши, че незабавно трябва да направи нещо: или да се върне тихичко при приятелите си и да ги предупреди, че наблизо има трима огромни тролове в лошо настроение, които с удоволствие биха си похапнали печени джуджета, а може би и някое конче за разнообразие, или да извърши някакво мъничко разбойничество. Един истински и опитен разбойник от приказките, в случая, щеше да пребърка джобовете на троловете — винаги си струва да го направиш, стига да можеш, — да грабне овнешкото то шишовете, да задигне бирата и да се измъкне незабелязано. Друг, по-практичен и с по-слабо чувство за професионална чест, навярно щеше да ги прободе с кама, преди те да се усетят. И тогава, остатъкът от нощта би минал по-весело и по-спокойно.

Билбо знаеше как се прави всичко това. Той беше чел за много неща, които никога не беше виждал, нито правил, но сега изведнъж се почувствува силно изплашет и объркан. Искаше му се да се намира на стотици киломтри оттук и все пак… Все пак не можеше да се върне при Торин и съдружие с празни ръце. Затова седеше в сянката и се двоумеше. От всички възможни разбойничества, които му минаха през ума, най-лесно му се виждаше да пребърка джобовете на троловете. Ето защо, най-накрая той пропълзя до едно дърво, тъкмо зад гърба на Уйлям.

Бърт и Том бяха до бурето, а Уйлям отново бе надигнал своята кана с бира. Билбо събра цялата си смелост и пъхна мъничката си ръка в огромния джоб на Уйлям. Там имаше кесия, която на Билбо се стори голяма, колкото торба.

„Ха! — помисли си Билбо, въодушевен от начинанието си, докато я измъкваше предпазливо. — Добро начало!“

За съжаление обаче, не беше така! Кесиите на троловете винаги могат да те вкарат в беда. Така стана и сега.

— Ей, кой си ти? — изписука кесията още докато се изхлузваше от джоба на трола.

Уилям мигом се обърна и сграбчи Билбо за врата, преди той да успее да се скрие зад дървото.

— Дявол да го вземе, Бърт, виж какво пипнах! — извика Уилям.

— Какво? — попитаха другите двама, като се приближиха.

— Да пукна, ако зная! Ей, ти какво си?

— Билбо Бегинс, раз… хобит — отвърна горкият Билбо, който трепереше от глава до пети и се чудеше как да избуха като улулица или бухал, преди да го удушат.

— Разхобит ли? — рекоха троловете учудено. Те обикновено бавно схващат и са крайно подозрителни към всичко, което не познават.

— Каква работа има всъщност един разхобит с моя джоб? — възкликна Уилям.

— И може ли да се сготви? — попита на свой ред Том.

— Трябва да опитаме — рече Бърт и грабна един шиш.

— Не си струва, ще остане една хапка, след като му одерем кожата и му изчистим костите — обади се Уилям, който вече здравата се беше наял.

— Може да се намерят и други като него наоколо и тогава ще си сготвим хубава гозба — забеляза Бърт. — Ей, ти, проклет малък заек, я кажи има ли още много мъничета, скрити из гората — обърна се той към Билбо и погледна покритите му с козина крака; после го хвана за пръстите на краката и го разтърси.

— Да, много — рече Билбо, преди да съобрази, че не бива да издава приятелите си. — Не, не, нито едно — побърза веднага да отрече той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърт, като го хвана — този път за косата — и го вдигна нагоре.

— Това, което казвам — отговори Билбо, дишайки тежко. — И, моля ви, не ме гответе, любезни господа! Аз самият съм добър готвач и ще ви свърша повече работа като готвач, отколкото като сготвен. Ще ви приготвя прекрасна закуска за сутринта, ако не ме излапате за вечеря.

— Я го виж, смешния му самохвалко! — рече със снизхождение Уилям. Той вече се беше наял до пресита, а беше изпил и доста бира. — Смешен, малък самохвалко! — повтори той и добави: — Хайде да го пуснем!

— Добре, но нека първо каже какво се разбира под „много“ и „нито едно“ — отвърна Бърт. — Никак не ми се ще да ми прережат гърлото, докато спя! Ако му пъхнем пръстите на краката в огъня, той всичко ще си каже!

— Не съм съгласен — възрази Уилям. — В края на краищата аз го пипнах.

— Ти си един тлъст глупак, Уилям — рече му Бърт, — както вече ти го казах веднъж тази вечер.

— А ти пък си простак!

— Това повече не се търпи, Бил Хигинс — озъби се Бърт и стовари юмрука си в окото на Уилям.

Започна страхотен бой. Билбо, когото Бърт в яда си бе пуснал на земята, благоразумно побърза да изпълзи настрани от краката им, преди още те да се сдърлят като кучета и да почнат да се наричат с най-оскърбителни имена — които впрочем напълно им подхождаха. Скоро те се вкопчиха един в друг, търкулнаха се почти до самия огън и взеха да се ритат и да се удрят. Том ги зашиба с една вършина, за да ги накара да се опомнят, но това още повече ги разяри.

Тъкмо сега беше моментът Билбо да се измъкне.

Но Бърт просто беше премазал крачката му в огромната си лапа и той, горкият, нямаше сила да се надигне, а му се виеше и свят. Затова остана да лежи, дишайки тежко, вън от кръга на светлината.

В разгара на боя се появи Балин. Джуджетата бяха чули отдалеч шума и след като почакаха известно време Билбо да се върне или да избуха като бухал, запълзяха едно по едно, колкото бе възможно по-тихо към светлината. Щом зърна Балин, Том нададе страшен рев. Троловете направо ненавиждат джуджетата (ако не са сготвени). В миг Бърт и Бил спряха да се бият и извикаха:

— Бързо, Том, дай торбата!

И преди Балин (който се чудеше къде ли в цялата тази бъркотия се намира Билбо) да разбере какво става, една торба се нахлузи на главата му и той тупна на земята.

— Повече от сигурен съм, че и други ще дойдат — възкликна радостно Том. — Ето какво означавало това „много и нито едно“. Не разхобити, а много джуджета. Сега вече ми е ясно!

— Мисля, че си прав — рече Бърт, — затова най-добре е да се дръпнем от светлината.

Така и сториха. Стиснали в ръце торбите, в които обикновено носеха овнешкото месо и другата си плячка, те зачакаха в тъмнината. И щом някое джудже се появеше и погледнеше към огъня, към разлетите кани и към недояденото месо — изведнъж хоп! — на главата му се нахлузваше една торба и го поваляше. Скоро Дуалин се търкулна до Балин, Фили до Кили, Дори и Нори върху Ори, а Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур се намериха всичките заедно на камара близо до огъня.

— Това ще им бъде за урок — каза Том, защото Бифур и Бомбур му бяха създали големи затруднения и се бяха борили като бесни, както се борят обикновено джуджетата, когато някой иска да ги хване.

Последен дойде Торин — но него не можеха да го изненадат неподготвен. Той идваше с предчувствието, че се е случила беда, и не му беше нужно да види подаващите се от торбите крака на приятелите си, за да се увери, че не всичко е наред. Ето защо той застана по-надалеч в сянката и каза:

— Какво се е случило? Кой е повалил моите хора?

— Троловете — прошепна Билбо иззад едно дърво. Великаните бяха го забравили. — Те се крият в шубраците с торби в ръце — поясни той.

— О, така ли? — рече Торин и скочи напред към огъня, преди те да се хвърлят отгоре му. Грабна голям клон и мушна горящия му край в окото на Бърт, преди той да успее да отскочи. Това извади Бърт от боя за известно време.

Билбо също не закъсня да се намеси. Той се опита да сграбчи Том за крака — дебел колкото ствола на младо дърво, но полетя като пумпал към шубраците, когато Том понечи да ритне сноп искри в лицето на Торин.

Торин обаче не му остана длъжен, цапардоса го с клона по устата и му изби един от предните зъби. Само как изрева от болка тролът — не мога да ви опиша. В този момент обаче Уилям се приближи изотзад и нахлузи една торба връз главата на Торин, която му стигна чак до петите. И с това битката свърши.

Сега вече всички джуджета бяха в капана — здраво завързани в торбите, а тримата разярени тролове (един с изгорено око и един с избит зъб) седяха край тях и спореха дали да ги изпекат на тих огън, дали, да ги скълцат на ситно и да ги сварят, или да седнат един след друг отгоре им и да ги смачкат на пихтия. А Билбо с изподрана кожа и изподрани дрехи се спотайваше на върха на един храст и не смееше да помръдне от страх да не го чуят.

И точно тогава се върна Гандалф. Но никой не го видя. Троловете тъкмо бяха решили да изпекат веднага джуджетата, но да ги изядат по-късно — това беше предложение на Бърт и след дълга разправия другите се бяха съгласили с него.

— Глупаво е да ги печем сега, това ще ни отнеме цяла нощ — обади се един глас. Бърт помисли, че е гласът на Уилям.

— Не започвай разправията отново, Бил — каза той, — иначе наистина ще ни отиде цялата нощ.

— Кой започва разправията? — изненадано попита Уилям, който мислеше, че Бърт бе проговорил пръв.

— Ти — рече Бърт.

— Лъжец! — сопна му се Уилям и разправията наистина започна отново.

Накрая те решиха да скълцат джуджетата на ситно и да ги сварят. За тази цел донесоха едно голямо черно гърне и извадиха ножовете си.

— Глупаво е да ги варим! Нямаме вода, а кладенецът е на много път оттук — чу се пак един глас. Бърт и Уилям помислиха, че гласът е на Том.

— Я млъквай! — викнаха те. — Така никога няма да свършим работа. И ако много знаеш, сам ще отидеш да донесеш водата.

— Млъквай ти! — озъби се Том, който мислеше, че това е гласът на Уилям. — Кой много знае — аз или ти?

— Глупак! — рече Уилям.

— Ти си глупак! — рече Том.

И те подновиха още по-разгорещено кавгата, докато най-накрая решиха да седнат един по един върху торбите и да смажат джуджетата на пихтия, а да ги сварят по-късно.

— Върху кого да седнем най-напред? — попита един глас.

— Най-добре върху последния — рече Бърт, чието око Торин бе изгорил. Той си помисли, че Том е задал въпроса.

— Защо питаш, като си отговаряш сам! — каза Том. — Щом искаш да седнеш върху последния, сядай. Но кой е той?

— Онзи с жълтите чорапи — отвърна Бърт.

— Глупости, онзи със сивите — обади се глас също като Уилямовия.

— Сигурен съм, че бяха жълти — възрази Бърт.

— Жълти бяха — потвърди Уилям.

— Защо тогава твърдиш, че са били сиви? — ядосано попита Бърт.

— Не съм казвал такова нещо. Том го каза.

— Не е вярно — отрече Том. — Ти го каза.

— Двама на един, затова затваряй си устата! — кресна Бърт.

— Ти на кого ги разправяш тия? — изрева Уилям.

— Хайде стига! — в хор казаха Том и Бърт. — Нощта преваля и скоро ще настъпи утрото. Да се залавяме за работа!

— Утрото да ви свари и да ви вкамени! — каза един глас, който приличаше на Уилямовия, но не беше неговият.

И точно в този момент небето над хълма просветля и от клоните на дърветата се понесе звучно чуруликане. Уилям вече никога не можа да проговори, защото се вкамени, както се навеждаше, а Бърт и Том се превърнаха в скали тъкмо когато се обръщаха към него. Там си стоят самотни и до днес и само птиците кацат по тях. Защото троловете, както може би знаете, трябва да се скриват под земята, преди да е настъпило утрото, иначе се превръщат в скалата, от която са направени, и никога вече не се съживяват.

— Отлично! — възкликна Гандалф, като пристъпи иззад едно дърво и помогна на Билбо да слезе от трънливия храст.

И едва сега на Билбо му стана ясно всичко. Гласът на вълшебника бе карал троловете да се препират и да се разправят, докато настъпи утрото и ги погуби.

Оставаше да се развържат торбите и да се освободят джуджетата. Те едва не се бяха задушили вътре и бяха ужасно изплашени — защото, съгласете се, че не е приятно да лежиш завързан и да чуваш през цялото време как троловете се двоумят дали да те изпекат, дали да те смачкат на пихтия, или да те накълцат на ситно. Преди да се успокоят, те трябваше два пъти да изслушат разказа на Билбо, за това, което му се беше случило.

— Не си избрал подходящо време да се упражняваш в пребъркване на джобове — рече с укор Бомбур, — след като на нас ни бяха нужни само огън и храна.

— А точно това не може да се вземе от тези тролове без борба — забеляза Гандалф. — Но било, каквото било, сега не губете повече време. Някъде наблизо трябва да е пещерата, в която троловете се крият от слънцето. Добре ще е да погледнем какво има в нея!

Всички се втурнаха да търсят пещерата и скоро откриха между дърветата отпечатъци от каменните ботуши на троловете. Тръгнаха по следите нагоре по хълма и те ги отведоха до грамадна, полускрита в шубраците каменна врата, която очевидно водеше към някаква пещера. Но вратата не можеше да се отвори. Тя не помръдна дори и когато всички с обши усилия започнаха да я бутат, а Гандалф опитваше различни заклинания.

— Дали това няма да свърши работа? — попита Билбо, когато всички вече бяха много уморени и отчаяни. — Намерих го на земята, когато троловете се биеха. — И той подаде един възголям ключ, който на Уилям сигурно се е виждал съвсем мъничък, едва ли не незабележим. Навярно бе паднал от джоба му — за щастие, преди да се вкамени.

— Защо не спомена за него по-рано? — викнаха ядосани джуджетата.

Гандалф грабна ключа и го пъхна в ключалката. Тогава с един силен тласък те открехнаха каменната врата и влязоха вътре. По пода се валяха оглозгани кости, въздухът бе напоен с противна миризма, но в замяна на това пък имаше в изобилие храна, нахвърляна в безпорядък по рафтовете и по земята сред бъркотията от най-разнообразна плячка — като се започне от пиринчените копчета и се стигне до гърнетата, натъпкани с жълтици. По стените имаше окачени и много дрехи — не по ръста на троловете, очевидно останали от жертвите им, — а сред тях висяха и няколко меча с различна направа, форма и големина. Два от тях привличаха особено вниманието с красивите си ножници и с украсените си със скъпоценни камъни дръжки.

Гандалф взе единия, а Торин — другия. Билбо си избра един нож с кожен калъф. Това, което на троловете бе служило за джобно ножче, на хобита щеше да върши работа като сабя.

— Остриетата им изглеждат добри — забеляза Гандалф, като ги измъкваше до половина и ги разглеждаше с любопитство. Те не са изработени нито от тролове, нито от местни ковачи, нито по наше време. Едва когато разчетем руническите букви върху тях, ще узнаем историята им.

— Да се махаме час по-скоро от тази противна миризма! — не се сдържа Фили.

И те бързо изнесоха гърнетата с жълтиците и онази част от храната, която изглеждаше недокосвана и годна за ядене. Изнесоха също и едно буре с бира, пълно догоре. По това време вече толкова бяха изгладнели, че никой и не помисли да придиря на храната, намерена в убежището на троловете. Техните собствени провизии бяха вече на свършване, а сега разполагаха с изобилие от хляб и сирене, с едно буре бира и със сланина, която изпекоха на догарящата жар.

След това си легнаха да спят, защото се чувствуваха много изтощени от нощните преживелици, и спаха чак до следобеда. Тогава доведоха кончетата си, натовариха на тях гърнетата с жълтици и ги пренесоха и закопаха на скришно място, недалеч от пътеката край реката, като изрекоха немалко заклинания над тях, за да не ги открие и вземе някой, докато те (ако им се отдадеше възможност) се върнат обратно и си ги приберат. Като свършиха и тази работа, отново възседнаха кончетата и бавно потеглиха по пътя към Изток.

— Къде беше отишъл, ако мога да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.

— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.

— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?

— Това, че погледнах назад.

— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.

— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от уединената долина.

— Къде се намира тя?

— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко за нея. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници.

— Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!

— Благодаря ти! — отвърна Торин.