Метаданни
Данни
- Серия
- Легендариум на Средната земя (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hobbit, or There and Back Again, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 117гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Добавяне
19. ПОСЛЕДНИЯТ ЕТАП
На първи май двамата пътници най-сетне стигнаха до Уединената долина, където се намираше Последният (а сега Първият) удобен дом. Пак беше вечер, кончетата им бяха уморени, особено онова, което носеше багажа. Всички се нуждаеха от почивка. Докато слизаха надолу по стръмната пътека, Билбо чу елфите да пеят сред дърветата, сякаш изобщо не бяха спирали, откакто той ги беше напуснал. Щом ездачите се спуснаха до горските полянки, елфите запяха весело една песен, която много приличаше на предишната. Ето я впрочем и самата песен:
О, вече драконът убит е
и костите му натрошени,
и бронята му е разбита,
и власт и сила са сломени.
И може меч ръжда да хване,
и трон, и царство да загинат,
на прах съкровище да стане,
Така ценено от мнозина,
тук кротко си расте тревата,
листа по клони се люлеят
и бяла си тече реката,
и елфите все още пеят.
Елате тук! Тра-ла-ла-ла!
Елате в тази долина!
С по-ярък блясък е звездата
от бисери и кехлибари,
далеч по-светла е луната
от всички сребърни камари.
И огънят в една камина
по-бляскав всяка вечер става
от злато, изкопано в мина.
Защо се скитате тогава?
О, тра-ла-ла, о, тра-ла-ла!
Елате в тази долина!
О, де сте тръгнали така,
защо сте толкоз закъснели?
Тече си нашата река
тук под звездите заблестели.
О, накъде със тез товари,
тъй мрачни и така унили?
Тук елфи млади, елфи стари
приветстват морни гости мили
с тра-ла ла-ла, тра-ла ла-ла!
Елате в тази долина!
Тра-ла ла-ла, тра-ла ла-ли!
Фа-ла ла-ла, фа-ла ла-ли!
Фа-ли!
След като изпяха песента, се показаха иззад дърветата, приветстваха пътниците и ги преведоха през реката, до къщата на Елронд. Там ги очакваше топъл прием и много уши напрегнато слушаха тази вечер разказа за приключенията. Разказвачът беше Гандалф, тъй като Билбо се чувствуваше уморен и ме се спеше. Той знаеше по-голямата част от този разказ, тъй като сам бе участвувал в събитията и ги бе описал на вълшебника по пътя или в къщата на Беорн, но от време на време, когато долавяше, че се разказва нещо, което все още не му беше известно, отваряше едно око и се заслушваше.
По този начин, Билбо научи къде се беше губил Гандалф, като се заслуша в думите, които вълшебникът довери на Елронд. Очевидно Гандалф беше ходил на някакво голямо съвещание на вълшебници, майстори на благотворни магии, и те най-после бяха прогонили Некроманта от мрачната му крепост в южния край на Непрогледната гора.
— Сега вече, надявам се — казваше Гандалф, — гората ще се прочисти малко от зловонието си и Северът ще се спаси за дълги години от този зъл магьосник. Съжалявам само, че не можахме да го прогоним изобщо от света!
— Би било добре, наистина — отвърна Елронд, — но се страхувам, че това няма да стане в нашия век, а също и в много от следващите.
Когато разказът за приключението свърши, подеха се най-различни други разкази — за старото време, за новото време, пък и такива, които бяха изобщо извън времето. Накрая, главата на Билбо клюмна на гърдите му и той сладко захърка.
Когато се събуди, видя, че се намира в едно бяло легло, а луната грееше през един отворен прозорец. На брега на реката, кажи-речи, под самия прозорец, множество елфи пееха с ясни и звънливи гласове:
О, пейте дружно, пейте вдъхновено!
Пак духа вятър в клоните, в пирена,
звезди блестят, луната в апогей е —
прозорци на нощта, те в мрак светлеят.
Играйте дружно на тревата мека
и нека стъпката ви да е лека!
Сребрей реката в тази нощ гореща
и весела е новата ни среща.
Да пеем тихо, сън да го обгърне!
Задреме ли, покоят ще се върне.
Ах, той заспа, дано да му е леко!
О, нани-на! Заспи спокойно, леко!
О, бор зелен, бъди ти мълчалив!
Луна, укрий се — мрак да зацари!
По-тихо, дъб и ясен, храст трънлив!
Води, смирете се вий до зори!
— Е, весели създания! — рече Билбо, като погледна навън. — Кое време е сега според луната? Приспивната ви песен може да събуди и пиян зъл дух! И все пак ви благодаря.
— А твоето хъркане може да събуди и каменен дракон, но ние все пак ти благодарим — отвърнаха елфите през смях. — Утрото наближава, а ти заспа още с настъпването на нощта. Навярно, утре ще си се излекувал от умората си.
— Сънят в къщата на Елронд наистина лекува — рече хобитът, — но аз искам да се полекувам по-дълго. А сега, втори път лека нощ, любезни приятели! — Сетне Билбо си легна отново в леглото и спа до късна утрин.
Билбо наистина много скоро се отмори в тази къща и не закъсня да се включи във веселите игри и танци на елфите от долината. Но и това място не можеше да го задържи вече дълго, след като мисълта му непрекъснато се насочваше към собствения му дом. Ето защо, след седмица той се прости с Елронд, като му даде такива дребни подаръци, каквито домакинът бе склонен да приеме, и двамата с Гандалф потеглиха отново.
Още докато напускаха долината, небето пред тях притъмня и западният вятър подгони дъжда насреща им.
— Няма що, весел е месец май! — забеляза Билбо, докато дъждът го шибаше по лицето. — Но ние вече обърнахме гръб на приключенията и се прибираме у дома. Предполагам, че това е последното ни неприятно усещане.
— Дълъг път ни чака все още — рече Гандлаф.
— Да, дълъг, но последен — отвърна му Билбо. Те стигнаха до реката, която прекосяваше границата на Пустинята тъкмо при брода под скалистия бряг, за който може би си спомняте. Водите бяха придошли едновременно от топенето на снеговете, поради приближаващото лято и от дъжда, който не беше престанал, да вали през целия ден. Пътниците трудно минаха през брода и веднага продължиха напред, макар вече да падаше нощ, защото бързаха да приключат последния етап от пътуването.
И сега беше същото, както и преди, само че компанията беше по-малка и по-мълчалива; освен това нямаше и тролове. На всяка педя от пътя Билбо си припомняше какво се бе случило и какво си бяха казвали преди една година — една година, която на него му се бе сторила дълга колкото десет. Той не пропусна да забележи, разбира се, и мястото, където кончето беше цопнало в реката и където се бяха отклонили и бяха преживели премеждието с Том, Бърт и Бил.
Недалеч от пътя, те откриха непокътнати жълтиците на троловете, които на отиване бяха заровили в земята.
— Аз си имам достатъчно злато и сребро, за да ми стигне за цял живот — рече Билбо, когато изкопаха скритото богатство. — Ти трябва да вземеш тези жълтици, Гандалф. Мисля, че по-добре от мен можеш да ги оползотвориш.
— Да, наистина мога да ги оползотворя! — отвърна вълшебникът, — но въпреки това ще делим по равно. Може да откриеш, че имаш повече нужди, отколкото си очаквал.
И тъй, те сложиха жълтиците в торби и ги завързаха за кончетата, които не останаха особено доволни. След това напредваха вече по-бавно, тъй като повечето време вървяха пеш. Всичко наоколо им обаче се беше раззеленило, а тревата беше гъста и мека, тъй че хобитът пристъпваше с доволство по нея. По едно време той си изтри лицето с една черна копринена носна кърпичка (не, не мислете, че някоя от неговите кърпички беше оцеляла, тази той беше заел от Елронд), тъй като юни бе довел лятото и времето беше сухо и горещо.
Всички неща обаче, стигат до своя край, този разказ също. Най-сетне, един ден те съзряха страната, в която Билбо се беше родил и израснал и в която всичко му беше така добре познато, както пръстите на ръцете му. Като се изкачи на едно възвишение, той успя да различи Хълма в далечината, спря внезапно и издекламира:
Пътеките напред все криволичат
върху скали или пък под дървета,
край пещери, де слънце не наднича,
покрай реки, нестигащи морета,
през заледен, утъпкан зимен сняг
или сред пъстрите цветя на юни,
върху трева или връз камънак,
под планините в топли нощи лунни.
Пътеките напред все криволичат
под облаци, под небосвода вечен,
но пак краката, свикнали да тичат,
накрай потеглят към дома далечен.
Очите, кръв и мечове видели
и ужаси сред проходи чудати,
най-после гледат родните предели
и дървеса, и хълмове познати.
Гандалф го изгледа.
— Драги ми Билбо — рече той, — какво става с тебе? Ти не си вече същият хобит, който беше преди.
Те минаха по моста, после край воденицата до реката и излязоха точно при вратата на Билбо.
— Я гледай! Какво става тук? — възкликна хобитът. Пред дома му цареше голямо оживление; хобити от всякакъв вид — ползуващи се с уважение и с неуважение — се тълпяха около вратата, а други влизаха и излизаха, „без дори да си избърсват краката в изтривалката“, както си помисли ядосано Билбо.
Ако той беше изненадан, останалите бяха двойно по-изненадани от него. Той се бе върнал тъкмо посред една продажба на търг! На портата беше закачена голяма обява с черни и червени букви, в която се казваше, че на двадесет и втори юни господата Гръб, Гръб и Бъроуз ще разпродадат на търг имуществото на покойния Билбо Бегинс. Продажбата щяла да започне точно в десет часа.
А сега беше почти пладне и повечето от вещите бяха вече продадени, почти на безценица (което не е необичайно за продажбите на търг). Братовчедите на Билбо от фамилията Секвил Бегинс бяха заети с размерване на стаите, за да видят дали техните мебели ще се поместят в тях. Накратко казано, Билбо бе признат за мъртъв и немалко от онези, които бяха потвърдили това, със съжаление разбраха, че твърдението им е било погрешно.
Завръщането на господин Билбо Бегинс предизвика голямо вълнение както на Хълма и Под хълма, така и Отвъд реката. Оказа се, че това е нещо повече от „чудо за три дена“. Неприятностите със закона впрочем, продължиха с години. Трябваше да мине дълго време, за да признаят господин Бегинс отново за жив. А онези негови съседи, които бяха направили изгодни покупки при търга, дълго оспорваха това; накрая, за да спестя време, ще кажа, че Билбо се видя принуден да откупи обратно голяма част от собствените си мебели. Много от сребърните му лъжици бяха изчезнали тайнствено и не се откриха повече. Билбо подозираше, че в това имат пръст Секвил Бегинсови. От своя страна те пък никога не признаха, че завърналият се господин Бегинс е истинският и впоследствие поддържаха крайно хладни отношения с Билбо. А те всъщност така много бяха желали да живеят в хубавата му дупка!
Впрочем, Билбо откри, че бе загубил и друго нещо освен сребърните лъжици — бе загубил доброто си име. Вярно е, че остана завинаги след това приятел на елфите и че се ползуваше с уважението на джуджета и вълшебници, но пред съседите си вече не минаваше за почтена личност. Всички в околността го смятаха за „смахнат“ с изключение на племенниците и племенничките му по линия на рода Тук, но дори и те биваха възпирани от по-възрастните да общуват с него.
За съжаление, трябва да кажа, че Билбо никак не се тревожеше от това и песента на чайника върху огнището сега му се струваше далеч по-мелодична, отколкото в ония спокойни дни, преди да го навестят неочакваните гости. Сабята си той окачи над камината. Ризницата му стоеше закачена на една специална стойка в преддверието (докато не я предаде в един музей). Златото и среброто бяха похарчени главно за подаръци — едновременно полезни и чудати, — които до известна степен обясняваха обичта на племенниците и племенничките му към него. Вълшебният пръстен обаче, Билбо запази в дълбока тайна и го използуваше най-вече, когато идваха неприятни посетители.
Билбо запълваше времето си с писане на поезия и гостуване при елфите. И макар мнозина да поклащаха глава и докосвайки челата си, да казваха: „Горкият стар Бегинс!“; и макар малцина да вярваха на разказите му, той живя щастливо до края на дните си, а те не бяха малко.
Една есенна вечер, няколко години по-късно, Билбо седеше в кабинета си и пишеше спомените си — смяташе да ги нарече „Дотам и обратно, ваканцията на един хобит“, — когато на вратата се позвъни. Бяха Гандалф и едно джудже, а джуджето всъщност беше Балин.
— Заповядайте! Заповядайте! — рече Билбо и скоро тримата се настаниха в удобните кресла пред огъня. Балин забеляза, че жилетката на господин Бегинс е станала по-широка (а копчетата му бяха от чисто злато), но и Билбо не пропусна да забележи, че брадата на Балин беше с няколко сантиметра по-дълга и че на кръста си той носеше великолепен колан, украсен със скъпоценни камъни.
Естествено, заговориха за онова, което бяха преживели заедно, и Билбо попита как вървят нещата в земите около Планината. Както изглежда, вървели много добре. Бард построил отново града Дейл; в него се събрали хора, които дошли от Езерния град, а също от юг и от запад. От опустошението вече нямало и следа, земята била обработена и давала богата реколта; пролетта настъпвала с кичести цветове и птича песен, а есента — със зрели плодове и веселие. Езерният град също бил построен отново и сега се развивал по-добре от всякога; големи количества стоки пътували непрекъснато надолу и нагоре по Течащата река, а между елфи, джуджета и хора се установило дълготрайно приятелство.
Старейшината на града стигнал до лош край, Бард му дал голямо количество злато, с което да бъдат подпомогнати Езерните хора, но старейшината се разболял от болестта на дракона — той бил склонен лесно да се разболява от подобни болести, — заграбил почти всичкото злато и избягал с него. Умрял обаче от глад някъде на запад, изоставен от приятелите си.
— Новият старейшина е по-мъдър — рече Балин — и се ползува с голямо уважение, защото на него градът дължи до голяма степен сегашното си благоденствие. Дори вече са съчинени песни, в които се казва, че по неговото време реките потекли златни.
— Значи все пак, предсказанията на старите песни се оказаха верни в последна сметка! — заключи Билбо.
— Да! — повтори Гандалф. — И защо да не се окажат верни? Ти може би не вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всичките си приключения само благодарение на чисто щастие и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасно същество си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си все пак само едно малко човече в един огромен свят.
— И слава богу! — рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника торбичката си с тютюн.