Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (15)

15. ОБЛАЦИТЕ СЕ СГЪСТЯВАТ

А сега, нека се върнем при Билбо и джуджетата. Цяла нощ те се редуваха един по един да стоят на стража, но не чуха, нито пък видяха и следа от опасност. Така ги свари утрото. Птиците по небето обаче ставаха все по-многобройни, бяха долетели ята дори от юг, а гаргите, които все още живееха около Планината, не спираха да кръжат и да грачат.

— Става нещо необичайно — рече Торин. — Времето за есенния прелет вече е минало, пък и тези птици си живеят целогодишно по тия земи. Има най-много скорци и червенушки, а в далечината се съзират и множество лешояди, сякаш предстои битка!

Изведнъж Билбо посочи с пръст:

— Ето че и старият дрозд се появи отново! — възкликна той. — Явно е успял да се измъкне здрав и читав онази нощ, когато Смог срина планинския склон, но охлювите сигурно са загинали.

Старият дрозд наистина беше там и когато Билбо насочи вниманието на останалите към него, той полетя към тях и кацна на един камък наблизо. После плесна с криле и запя, след това наклони глава встрани, сякаш се ослушваше, сетне пак запя и пак се ослуша.

— Изглежда, че иска да ни каже нещо — рече Балин, но аз не разбирам езика на тези птици. Ти разбираш ли го, Билбо?

— Не много добре — отвърна Билбо (а всъщност той изобщо нищо не разбираше), — но старият ни приятел изглежда много възбуден.

— Съжалявам, че не е гарван! — рече Балин.

— Мислех, че не обичаш гарваните! Не им се зарадва особено, когато ги видяхме преди известно време.

— Това бяха гарги! Зли, коварни и груби създания! Ти навярно чу какви лоши думи ни наговориха. Гарваните обаче са съвсем различни. Между тях и поданиците на Трор някога съществуваше голяма дружба. Те ни донасяха тайни сведения и ние ги възнаграждавахме за това с разни лъскави предмети, които обичаха да крият в гнездата си.

— Те живеят много дълго, паметта им е силна и предават набраната мъдрост на потомците си. Като малък познавах много от гарваните, които живееха по тия скали. Самото възвишение, на което се намираме сега, някога се наричаше Гарвановия хълм, защото тук, над караулното помещение, живееше една много мъдра и много известна двойка гарвани — старият Карк и жена му. Но аз не допускам да е оцелял някой от тази древна порода.

Балин едва бе свършил да говори, когато старият дрозд нададе силен крясък и отлетя.

— Ние не го разбираме, но аз съм повече от сигурен, че той ни разбира — рече Балин. — Наблюдавайте и ще видите какво ще стане!

Скоро се чу пърхане на криле и дроздът се върна; с него обаче долетя и една немощна стара птица. Тя явно беше сляпа, едва летеше и върхът на главата й беше плешив. Беше огромен прастар гарван. Гарванът кацна тежко на земята пред тях, бавно плесна с криле и се поклони на Торин.

— О, Торин, син на Трейн, и ти, Балин, син на Фундин! — рече гарванът (и дори Билбо разбра какво каза, тъй като той говореше на обикновен език, а не на птичи). — Аз съм Роак, син на Карк. Карк е мъртъв, но вие, доколкото знам, сте го познавали добре някога. Сто и петдесет и три години са минали, откак съм излязъл от яйцето, но не забравям онова, което ми е казал баща ми. Сега аз съм водачът на големите гарвани от Планината. Не сме много, но все още помним някогашния цар. Повечето от моите гарвани сега не са у дома си, защото на юг има интересни новини — някои от тях ще ви зарадват, но други няма да ви се харесат много.

— Ето вижте! Птиците от юг, от изток и от запад отново се събират при Планината и в Дейл, защото се чу, че Смог е мъртъв!

— Мъртъв ли? Мъртъв ли? — завикаха джуджетата. — Мъртъв! Тогава напразно сме се страхували… и съкровището е наше!

Те се изправиха и заподскачаха от радост.

— Да, мъртъв е — рече Роак. — Дроздът, нека перата му никога не окапят, го е видял как умира и ние можем да се доверим на думите му. Видял го е да загива в битката с жителите на Есгарот преди три нощи, тъкмо когато е изгрявала луната.

Дълго време Торин не можа да накара джуджетата да млъкнат, за да изслушат останалата част от новините на гарвана. Най-сетне, след като успя да разкаже подробно за битката, Роак се обърна към Торин:

— Дотук всичко е радостно, Царю на Планината! Спокойно можеш да се върнеш в подземията си. Цялото съкровище е твое — поне засега. Но освен птиците и мнозина други са се запътили насам. Новината за смъртта на дракона вече се е разнесла навсякъде, а легендата за съкровищата на Трор не се е забравила с годините; не един и двама жадуват да получат дял от богатата плячка. Царят на елфите вече е на път с войската си, следван от ята лешояди, които очакват в най-скоро време да се развихрят битки и кръвопролития. Езерните хора негодуват и твърдят, че джуджетата са им навлекли всички сегашни беди. Смог разруши града им и ги остави без подслон, а и мнозина от тях загинаха. Ето защо, те също смятат да потърсят обезщетение от вашето съкровище независимо дали сте живи, или мъртви. Сега остава вие да решите разумно как да постъпите. За съжаление сте само тринадесетима — твърде малка част от големия род на Дурин, който някога живееше тук, а сега е разпръснат по всички посоки. Ако искате, чуйте моя съвет — не се доверявайте на старейшината на Езерните хора, а на онзи, който със стрелата си уби дракона. Той се казва Бард и е потомък на Гирион, от града Дейл; на вид е суров и мрачен, но е честен човек. И след всички тези гибелни години отново ще се възцари мир между джуджетата, хората и елфите, но това може да стане с цената на много злато. Казах всичко! Тогава Торин се провикна гневно:

— Много сме ти благодарни, Роак, сине на Карк! Ти и твоите близки няма да бъдете забравени. Но докато сме живи, никой крадец или насилник няма да отнесе и грам от нашето злато! Ако искаш занапред да сме ти още по-благодарни, известявай ни за всички, които наближават насам. Ще те помоля и още нещо: ако сред вас има млади гарвани с яки крила, изпрати ги при нашите родственици в планините на север, на запад и на изток оттук, за да ги уведомят за тежкото ни положение. Прати най-първо вестоносци при моя братовчед Дейн от Железните възвишения, защото той има добре въоръжени воини и живее най-близо. И нека побърза!

— Не бих могъл да кажа дали решението ви е разумно, или не, но ще направя каквото мога — изграка Роак и отлетя.

— А сега, обратно в Планината! — извика Торин. — Остава ни малко време.

— А също и храна! — обади се Билбо, който винаги гледаше на нещата откъм практичната им страна. Той си мислеше, че със смъртта на дракона приключението ще свърши, но разбра, че много се е лъгал, и беше готов да отстъпи част от печалбата си за мирното уреждане на въпроса.

— Обратно в Планината! — извикаха в хор джуджетата, сякаш изобщо не го бяха чули, и той — ще не ще — тръгна подире им.

Вие вече знаете някои от събитията и разбирате, че джуджетата все още разполагаха с няколко дни за подготовка. Те отново огледаха грижливо подземията и откриха, както всъщност и очакваха, че единствено Главната порта е отворена; всички други входове (с изключение, разбира се на тайната врата) Смог отдавна бе разрушил и заприщил така, че от тях не беше останала и следа. Затова джуджетата се заловиха усилено да укрепват главния вход и да правят нова пътека, водеща навън. Сечива имаше в изобилие — същите, които някогашните копачи, каменоделци и зидари бяха използували в миналите дни, пък и в този вид работа, джуджетата все още бяха много изкусни.

Докато те работеха, гарваните непрестанно им носеха новини. По този начин научиха, че Горския цар се отбил от пътя си и тръгнал към Езерото, а това им даваше възможност да си поотдъхнат. Другото, още по-важно за тях съобщение беше, че три от кончетата им се били спасили от яростта на дракона и сега се лутали по бреговете на Течащата река, недалеч от мястото, където бяха оставили част от запасите си. Затова, докато другите продължаваха да работят, Фили и Кили, напътвани от един гарван, отидоха да намерят кончетата и да пренесат каквото могат от припасите.

Бяха изминали четири дена и вече се знаеше, че обединените армии на Езерните хора и елфите бързо настъпват хъм Планината. Но сега надеждите на джуджетата отново се бяха възродили. Храната щеше да им стигне за няколко седмици, ако я пестяха, разбира се, тя се състоеше предимно от крам, който доста им беше омръзнал, но все пак утоляваше глада им. Портата беше затворена с висока стена от плътно наредени правоъгълни каменни блокове. В стената бяха оставени дупки, през които джуджетата можеха да наблюдават или да стрелят с лъкове, но вход нямаше. Защитниците влизаха и излизаха, като се катереха по подвижните стълби и изтегляха необходимите им неща с въжета. В подножието на новата стена беше оставен малък свод, за да се изтича реката, но тясното й корито беше изместено встрани от Портата, така че отпред се образуваше обширно езеро, което стигаше чак до склона, откъдето потокът се спускаше надолу към Дейл. До портата сега беше възможно да се достигне само чрез плуване или по една тясна издатина на скалата отляво, гледано от вътрешната страна на стената. Фили и Кили бяха довели кончетата само до началото на стълбите, започващи от стария мост, там ги бяха разтоварили, бяха им заръчали да се върнат обратно при господарите си и ги бяха натирили (без товар) на юг.

Една нощ, на юг от Дейл се появиха множество светлинки, подобни на пламъците на факли.

— Ето че дойдоха! — извика Балин. — И лагерът им е много голям. Трябва да са се промъкнали в долината под прикритието на мрака.

Тази нощ джуджетата почти не спаха. Утрото едва бе просветляло, когато те видяха към тях да се запътва една група. Иззад стената те наблюдаваха как противниците им — въоръжени за война Езерни хора и елфи — стигнаха края на долината и бавно се заизкачваха нагоре. Най-сетне онези, които вървяха начело, се изкатериха по порутените камъни и се появиха на върха на склона. Голяма беше изненадата им обаче, когато видяха пред себе си езерото и затворената със стена от наскоро издялани каменни блокове Порта.

Докато стояха там объркани и разговаряха и сочеха напред, Торин се провикна високо:

— Кои сте вие, дето идвате въоръжени сякаш за война пред портите на Торин, сина на Трейн, Царя на Планината, и какво желаете?

Отговор обаче, не се получи. Едни от воините бързо се върнаха назад, а другите постояха още малко, загледани в укрепената Порта, после също се обърнаха и последваха другарите си. Този ден лагерът бе преместен на изток от реката, тъкмо между разклоненията на Планината. Скалите се огласиха от гласове и песни, нечувани отколе. Долитаха също и нежните звуци на арфи, които ехото подемаше и отнасяше нагоре към джуджетата, а на тях започваше да им се струва, че въздухът сякаш става по-топъл и че усещат уханието на цъфнали напролет горски цветя.

Билбо едва сдържаше желанието си да излезе от тъмната крепост, да се спусне долу и да се присъедини към веселието край огньовете. Някои от по-младите джуджета също се разнежиха и взеха да подмятат, че биха искали нещата да се разрешат по такъв начин, че да могат да се срещнат с пришълците долу като с приятели, но Торин се намръщи и ги сгълча.

Тогава джуджетата също извадиха арфи и разни други инструменти, които бяха намерили сред съкровищата, и засвириха, за да подобрят настроението му, но тяхната песен не приличаше на песента на елфите, а по-скоро на онази, която бяха пели преди време в малката хобитова дупка на Билбо.

В дълбоките недра на Планината

пристигна Царя в залата позната!

Лежи убит Смог, дракон страховит —

това ще е на всеки враг съдбата.

 

С оръжие добре сме заредени,

а Портата е здраво укрепена.

И златото видели, по сме смели —

неправдата е вече победена!

 

С вълшебни думи, с удари припряни

джуджета нявга сякаш със камбани

звънтяха с чукове в потайни кътове

сред проходи, в скалите прокопани.

 

В огърлици нанизваха звездите,

от огъня на дракони искрите

те влагат в корони. Звуци ронят

на арфа златна струни гласовити.

 

Планинският престол е пак свободен.

О, чуйте, скитащи, мигът е сгоден:

при нас елате — сродник и приятел

са нужни днес на Царя благороден!

 

Зовем ви от планинските чукари:

върнете се при пещерите стари!

Не друг, сам Царя ви очаква тук,

сияят долу златните камари.

 

Пристигна Царя в залата позната

в дълбоките недра на Планината!

Смог, дракон страховит, лежи убит —

това ще е на всеки враг съдбата.

Песента явно се понрави на Торин, защото той се засмя и си възвърна доброто настроение. Тогава започнаха да пресмятат гласно колко е разстоянието до Железните възвишения и за колко ли време Дейн ще може да стигне до Опустошената планина, ако тръгне веднага, щом получи вестта. Но душата на Билбо се сви — както от песента, така и от последвалия разговор, защото те звучаха много войнствено.

Рано на следващата сутрин джуджетата видяха една група копиеносци да прекосяват реката и да се упътват към долината. Те носеха със себе си зеленото знаме на Горския цар и синьото знаме на Езерните хора и вървяха, докато не стигнаха пред самата стена на Портата.

Торин отново им подвикна високо:

— Кои сте вие, дето идвате въоръжени като за война пред портите на Торин, сина на Трейн, Царя на Планината?

Този път получи отговор.

Един висок човек с черна коса и мрачно лице пристъпи напред и извика:

— Здравей, Торине! Защо се укриваш като крадец в тази крепост? Ние не сме ви врагове и се радваме, че ви сварваме невредими. Като тръгвахме насам, и през ум не ни минаваше, че ще срещнем жива душа тук, но щом е тъй, тогава има за какво да поговорим и какво да обсъдим.

— Кои сте вие и за какво искате да разговаряме?

— Аз съм Бард. Моята ръка погуби дракона и освободи съкровищата ви. Нима това не ви интересува? Аз съм също и потомък на Гирион от Дейл, а към вашите съкровища е прибавена и голяма част от неговите богатства, които някога Смог е отмъкнал. По-този въпрос също ли няма какво да си кажем? Но нека вървим нататък: в предсмъртния си час Смог срина жилищата на хората от Есгарот, а аз съм все още служител на техния старейшина. От негово име искам да ви попитам: не помислихте ли за нещастията и бедите, които сполетяха тези хора? Те ви помогнаха, когато бяхте в нужда, а като отплата вие им пратихте само гибел и разрушение, макар без съмнение да не сте го сторили умишлено.

Тези думи бяха верни и справедливи, макар да бяха изречени гордо и мрачно, и Билбо си помисли, че Торин веднага ще признае истинността им. Разбира се, хобитът не очакваше някой да си спомни, че тъкмо той бе открил слабото място на дракона, затова и не се разочарова. Но в същото време и не подозираше каква власт имаше тъй дълго пазеното от Смог злато върху сърцата на джуджетата.

През последните няколко дни Торин бе прекарал часове сред съкровищата и страстта му към тях бе взела връх над всяко друго чувство. Макар да търсеше главно диаманта Аркен, той не оставаше безразличен и към множеството други прекрасни неща, които будеха безброй спомени за мъките и неволите на неговия род.

— Най-слабото основание си го оставил последно, а му отреждаш най-важното място — рече Торин. — Но аз най-напред ще отговоря на него. Никой не може да предявява права към нашето съкровище заради това, че Смог е погубил близките му и го е оставил без подслон. Това съкровище не принадлежеше на дракона, че да се изкупват сега с него злочинствата му. За помощта, която получихме от Езерните хора, ние ще се отплатим богато — когато дойде времето за това. Но нищичко няма да дадем — нито дори грам, — ако ни заплашвате със сила. Докато тази въоръжена армия стои пред вратите ни, ние ще гледаме на вас като на врагове и крадци. А сега аз искам да ви попитам нещо: какъв дял от съкровището щяхте да дадете на нашите родственици, ако бяхте ни сварили мъртви?

— Въпросът ти е справедлив — рече Бард, — но не е сега време да ти отговарям, защото нито вие сте мъртви, нито ние сме разбойници. Освен това имотните би трябвало да проявяват по-голяма милост към бедствуващите, които са им се притекли на помощ, когато те самите са били в нужда. А сега остава да отговориш и на другите ми искания.

— Вече казах, че не желая да разговарям с хора, които чакат въоръжени пред портите ни. Още по-малко пък бих разговарял с воините на Горския цар, за когото не си спомням с особено добро чувство. В този разговор те нямат място. Затова вървете си, докато стрелите ни не са излетели! Ако искате отново да говорите с мен, първо отпратете войската и елфите в гората, където всъщност й е мястото, и тогава елате, но не забравяйте да оставите оръжието си, преди да приближите насам.

— Горския цар е мой приятел — отвърна Бард. — Той помогна на Езерните хора да се оправят от сполетялата ги беда, без да им е задължен с нищо; направи го ей тъй, просто от приятелство. Но ние ще ти оставим време да се покаеш за думите си. Дано да си помъдрял, когато се върнем! — додаде той, обърна се и тръгна към лагера.

Не минаха много часове и знаменосците се върнаха; напред пристъпиха тръбачите и вдигнаха тръбите си.

После се обади някакъв глас:

— В името на Есгарот и на Гората, ние се обръщаме към Торин Дъбовия щит, синът на Трейн, който сам се нарича Цар на Планината, за да го подканим да задоволи исканията, които предявихме, в противен случай ще го сметнем за наш враг. Той е длъжен да предаде поне една дванадесета част от съкровището на Бард, убиеца на дракона и наследника на Гирион. От своята част Бард ще задели нужната помощ за Есгарот; ако Торин желае да спечели уважението и приятелството, с което са се ползували прадедите му из тези земи, то нека и той отдели нещо от своята част, за да подпомогне Езерните хора.

Тогава Торин грабна един рогов лък и отпрати една стрела към говорещия. Стрелата се заби в щита му и потрепера.

— Щом твоят отговор е такъв — извика вестоносецът, — аз обявявам Планината за обсадена. Ще останете в нея, докато сами не поискате примирие и не пожелаете да разговаряте с нас. Няма да насочваме към вас оръжието си, а просто ще ви оставим да се радвате на вашето злато. Ако искате, бихте могли и да го ядете!

С тези думи вестоносците си тръгнаха и оставиха джуджетата да обмислят положението си. Торин беше така помрачнял, че дори някой и да искаше да му отправи упрек, не посмя да се обади. Повечето от джуджетата обаче, изглежда, бяха на неговото мнение, с изключение може би на стария дебел Бомбур, Фили и Кили и, естествено, Билбо, който никак не одобряваше този обрат на нещата. Планината и без това вече твърде много му бе омръзнала, а вероятността да седи обсаден в нея съвсем не беше по вкуса му.

— Тук всичко все още така мирише на дракон — измърмори Билбо на себе си, че просто ми се повдига. А този крам направо ми засяда на гърлото.

Дните течаха бавно и мъчително. Повечето от джуджетата прекарваха времето в разпределяне и подреждане на съкровището. Торин им бе наредил да търсят най-грижливо и във всяко ъгълче диаманта Аркен.

— Защото диамантът на моя баща — обясни той — струва повече от една цяла река злато, а за мен пък въобще няма цена. От цялото богатство аз искам за себе си само този камък и жестоко ще си отмъстя на онзи, който го намери и не ми го предаде.

Билбо чу тези думи и го обзе страх — какво ли щеше да стане, ако камъкът бъдеше намерен в старата изпокъсана бохча, напълнена с разни вехтории, използувана от него вместо възглавница? Той обаче не се издаде, защото — докато дните се нижеха мъчително бавно — в главата му бе започнал да зрее един план.

Нещата продължаваха все така, докато един ден гарваните не донесоха вестта, че Дейн с повече от петстотин джуджета е потеглил от Железните възвишения и се намира на два дни път от Дейл.

— Но те не могат да стигнат до Планината незабелязано — рече Роак — и аз се страхувам, че в долината ще се разрази битка. А от това добро няма да произлезе. Колкото и да са смели и добре въоръжени, родствениците ви не могат да надвият на многобройната армия, която ви е обсадила; а дори и да успеят да я надвият, какво ще спечелите? Зимата и снегът с бързи крачки настъпват насам. Как ще се изхраните сред тези опустели земи? Макар и дракона да го няма вече, съкровището само ще ви погуби!

Торин обаче не се уплаши.

— Зимата и снегът ще нападнат също и хората, и елфите — рече той — и тогава ще видим как ще им устоят в открития си лагер. Като се намерят притиснати от нашите приятели, от една страна, и от зимата, от друга страна, тогава може би ще започнат да преговарят по-смирено.

Тази нощ Билбо реши да приведе плана си в действие. Небето беше почти черно, тъй като нямаше луна. Щом се стъмни напълно, хобитът отиде до своето ъгълче в малката стаичка край самата порта и измъкна от бохчата едно въже и диаманта Аркен, увит в някакво парцалче. После се покатери на върха на стената. Там беше само Бомбур, тъй като беше дошъл негов ред да стои на пост; джуджетата не поставяха повече от един страж.

— Ама че студено! — рече Бомбур. — Жалко, че не можем и ние да си запалим огън, както ония долу в лагера!

— Вътре е топло — забеляза Билбо.

— Сигурно, но аз трябва да стоя тук до полунощ — измърмори недоволно дебелото джудже. — Общо взето, лоша работа. Не че си позволявам да упреквам Торин — нека брадата му расте все по-дълга и по-дълга — но той винаги си е бил твърдоглав.

— Да, да, а на мен пък краката ми се втвърдиха — рече Билбо. — Изморих се от стълби и проходи. Иска ми се да усетя вече тревица между пръстите си.

— Аз пък съм готов всичко да дам за една глътка силно питие и за едно меко легло след хубава вечеря!

— Не мога да ти доставя тези неща, докато обсадата продължава. Отдавна обаче не съм стоял на пост и бих могъл да те отменя, ако искаш. Не ми се спи тази вечер.

— Добър приятел си ти, Билбо, и аз с удоволствие ще приема предложението ти. Ако се случи нещо важно, не забравяй първо да ме събудиш! Аз ще полегна наблизо, в стаичката отляво.

— Върви, върви! — подкани го Билбо. — Ще те събудя точно в полунощ, за да можеш ти пък да събудиш следващия, който стои на пост.

Щом Бомбур си отиде, Билбо надяна пръстена, завърза въжето, спусна се надолу по стената и тръгна. Имаше пет часа на разположение. През това време Бомбур щеше да спи (след случката в гората той гледаше да заспи, щом му се отдадеше възможност, тъй като се опитваше да възстанови приятните сънища, които бе сънувал тогава); всички останали щяха да се навъртат около Торин. Едва ли някой — дори Фили или Кили — би отишъл на стената, преди да е дошъл неговият ред.

Тъмнината беше непрогледна. Билбо вървя известно време по новата пътека, а после се заспуска към по-ниското корито на реката и пътят му стана непознат. Най-после, се добра до завоя, където трябваше да прекоси реката, ако искаше да отиде към лагера. Тук коритото на реката беше плитко, но вече доста широко и за малкия хобит не беше лесно да го прегази в тъмнината. Почти беше стигнал отвъд, когато кракът му се подхлъзна на един заоблен камък и той цопна в студената вода. Едва успя да се изправи и да се покатери по насрещния бряг, целият мокър и разтреперан, когато от мрака изскочиха елфите със своите ярки фенери, за да разберат какво беше причинило шума.

— Не беше риба! — каза един елф. — Навярно е някой шпионин. Угасете светлините! На него те ще му помогнат повече, отколкото на нас. Нищо чудно, ако онова странно малко същество, за което казват, че им било слуга, се е промъкнало дотук.

— Да, слуга съм наистина! — изсумтя Билбо и най-неочаквано кихна силно; елфите в миг се събраха около мястото, откъдето се чу звукът.

— Запалете светлината! — рече Билбо. — Аз съм тук, ако търсите мен! — Той си свали пръстена и изскокна иззад една скала.

Колкото и да бяха изненадани, елфите бързо го хванаха.

— Кой си ти? Ти ли си тъй нареченият хобит? Какво дириш тук? Как успя да минеш покрай нашите часови? — питаха елфите един през друг.

— Щом толкова искате да знаете, аз съм господин Билбо Бегинс — отвърна Билбо. — Съдружник съм на Торин. Познавам много добре вашия цар, макар той да не ме познава. Но Бард ще си спомни за мен, а аз всъщност искам да се видя именно с него.

— Така ли? — рекоха елфите. — И по каква работа?

— По моя лична, добри ми елфи. Но ако искате по-скоро да се махнете от това студено и тъжно място и да се върнете обратно във вашите гори — добави Билбо, — заведете ме бързо при огъня да се изсуша, а след това ме оставете да поговоря с водителите ви. Разполагам с малко време.

И тъй, два часа след като се измъкна от Портата, Билбо вече се намираше край големия огън пред една голяма шатра, а отпреде му седяха Горския цар и Бард и се взираха любопитно в него. Хобит, облечен в ризница на елф и загърнат отгоре със старо одеяло, беше нещо ново за тях.

— Нали разбирате — говореше Билбо с най-делови тон, — така повече не може да продължава. На мен безкрайно ми омръзна цялата тази работа. Иска ми се да съм си у дома на запад, където всички са по-благоразумни. Не мога обаче да си тръгна, тъй като съм заинтересован материално — имам да получавам една четиринадесета част, точно определена според едно писмо, което за щастие съм запазил.

И Билбо измъкна от джоба на старата си дреха (която все още носеше върху ризницата), смачкано и изпоцапано, писмото на Торин, което бе намерил през месец май под часовника на полицата на камината!

— Имам дял от общата печалба, нали разбирате — продължи той. — Добре съм осведомен по тия неща. Лично аз съм готов, преди да предявя своите права, да разгледам внимателно всичките ви искания и да отделя от цялото онези от тях, които са наистина основателни. Вие обаче не познавате Торин Дъбовия щит така, както аз вече го познавам. Уверявам ви, че той е готов да седи върху купа злато и да гладува дотогава, докато вие седите тука.

— Щом иска, нека седи! — рече Бард. — Такива глупаци като него заслужават да гладуват.

— Точно така — съгласи се Билбо. — Разбирам какво имате предвид. В същото време обаче, зимата бързо ни приближава. Скоро тук всичко ще се покрие със сняг и продоволствието ще стане трудно — дори и за елфите, струва ми се. Освен това ще възникнат и други неприятности. Чували ли сте за Дейн и джуджетата от Железните възвишения?

— Чували сме, и то още откога. Но какво общо има той с нас? — попита Горския цар.

— Така си и мислех. Виждам, че някои неща не са ви известни. В такъв случай ще ви ги кажа — Дейн се намира на по-малко от два дена път оттук и наближава насам заедно с повече от петстотин яки и смели джуджета, голяма част от тях са участвували в страшните войни между джуджетата и злите духове, за които несъмнено сте чували. Страхувам се, че като пристигнат тук, ще ви създадат сериозни неприятности.

— Защо ни казваш това? Предаваш приятелите си или заплашваш нас? — попита мрачно Бард.

— Драги ми Бард! — рече с пискливото си гласче Билбо. — Не бъди така припрян! Не съм срещал досега такива мнителни хора! Аз просто се опитвам да спася от беди всички ни. Затова ще ви направя едно предложение.

— Нека го чуем! — отвърнаха събеседниците му.

— По-добре го вижте! — рече Билбо. — Ето го! Той извади диаманта Аркен и хвърли настрани обвивката му.

Горския цар, чиито очи бяха привикнали да гледат разни красиви и скъпи неща, просто онемя от учудване. Дори Бард се смълча и впери възхитен поглед в камъка. Сякаш някакво стъклено кълбо беше напълнено с лунна светлина и висеше пред тях в мрежа, изтъкана от лъчите на заскрежени звезди.

— Това е диамантът на Трейн — рече Билбо. — Сърцето на Планината, а също и сърцето на Торин. Той го оценява по-високо дори от златна река. Аз ще ви го дам. Той ще ви помогне по-лесно да постигнете споразумение.

След тези думи, Билбо погледна за последен път с копнеж прекрасния скъпоценен камък и разтреперан от вълнение го подаде на Бард, а Бард го взе в ръката си като зашеметен.

— Но твой ли е, че ни го даваш? — попита Бард, когато дойде най-после на себе си.

— О, не, не съвсем! — отвърна малко смутено хобитът. — Но аз все пак имам известни права над него — нали ми се полага дял от съкровището. Аз може и да съм разбойник — поне за такъв ме смятат, макар че аз самият не се смятам, — но съм честен. Така или иначе, сега се връщам обратно и джуджетата могат да правят с мен каквото пожелаят. Надявам се, обаче, че на вас камъкът ще ви бъде от полза.

Горския цар погледна Билбо с безкрайна почуда.

— Билбо Бегинс — рече той, — ти си много по-достоен да носиш ризницата на принцовете елфи от мнозина други, които са изглеждали по-величествени в нея! Чудя се обаче, дали и Торин Дъбовия щит е разбрал това. Аз познавам по-добре от теб нрава на джуджетата и те съветвам да останеш при нас. Тук ти ще бъдеш почитан и желан.

— В това съм сигурен и много ти благодаря — отвърна Билбо с поклон, — но смятам, че не бива да изоставям приятелите си по такъв начин след всичко, което сме преживели заедно. Освен това, обещах на Бомбур да го събудя точно в полунощ! Както виждате, трябва да си вървя, и то по-бързо.

Как ли не го увещаваха, но Билбо не склони да остане, ето защо най-накрая повикаха няколко елфи, които да го придружават, и той си тръгна, изпратен с най-голямо уважение и от Горския цар, и от Бард. Когато прекосяваше лагера, някакъв стар човек, загърнат с тъмна наметка, се надигна от прага на една шатра и се приближи към него.

— Браво! Браво за смелата постъпка, господин Бегинс! — рече той, като потупа Билбо по рамото. — Все нови и нови качества се разкриват у теб!

Това беше Гандалф.

За първи път от много дни насам Билбо истински се зарадва. За съжаление нямаше време да получи отговор на всички въпроси, които желаеше да зададе.

— Имай търпение, всичко ще научиш! — успокои го Гандалф. — Ако не се лъжа, нещата отиват към своя край. На теб ти предстои една неприятност, но ти не падай духом! Ще се измъкнеш от нея благополучно. Дочуват се едни новини, които дори и гарваните още не знаят. Лека нощ!

Озадачен, но в същото време и зарадван, Билбо продължи напред. Елфите, които го придружаваха, го заведоха до един удобен за преминаване брод и му помогнаха да премине реката, без да се измокри. След това, той се сбогува с тях и предпазливо се заизкачва нагоре към Портата. По едно време се почувствува безкрайно изморен, но успя преди полунощ да се добере до въжето (то си стоеше там, където го беше оставил) и да се изкатери по него. Намерил се веднъж горе, Билбо отвърза въжето, скри го, после седна на стената и с тревога се замисли как ли ще се развият нещата по-нататък.

В полунощ, хобитът събуди Бомбур, после на свой ред се търкулна в ъгълчето си, без да изслуша благодарностите на старото джудже (които смяташе, че не е заслужил), и бързо-бързо заспа, оставяйки всичките си грижи и тревоги за сутринта. И знаете ли какво му се присънваше през цялото време — пържени яйца с бекон.