Джон Р. Р. Толкин
Билбо Бегинс или дотам и обратно (1)

1. НЕОЧАКВАНИ ГОСТИ

В една дупка в земята живееше един хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и тинеста дупка с остатъци от опашки на червеи и с миризма на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство.

Вратата й бе като кръгло прозорче на кораб, беше боядисана в зелено и точно в средата й имаше кръгла и лъскава месингова дръжка. Тази врата водеше към коридор, който имаше формата на тръба и съвсем приличаше на тунел — един много удобен тунел без дим, с облицовани стени, чийто под бе постлан с плочки и килим. В подобния на тунел коридор бяха наредени много столчета и много, много куки за окачване на шапки и палта — защото хобитът обичаше да посреща гости. Тунелът лъкатушеше и лъкатушеше напред към склона на един хълм — Хълма, както го наричаха на много километри наоколо, — а от двете му страни се виждаха множество малки кръгли вратички. За да отидеш на гости у хобита, не бе нужно да изкачваш стъпала. Спални, бани, изби, килери за провизии (немалко на брой), кухни, трапезарии — всичко се намираше на един и същи етаж, а всъщност и в един и същи коридор. Най-хубавите стаи бяха разположени от лявата страна (като се влиза отвън), защото само те имаха прозорци — кръгли прозорци, които гледаха към градината и към спускащите се надолу към реката ливади отвъд нея.

Този хобит беше заможен и се наричаше Билбо Бегинс. Бегинсови живееха в съседство с Хълма от незапомнени времена и всички ги уважаваха, не само защото повечето от тях бяха богати, а заради това, че те никога не се впускаха в приключения, нито пък правеха нещо неочаквано — винаги можеше да знаеш какво би отговорил един член от това семейство на какъвто и да било въпрос, без дори да си правиш труда да го питаш.

В тази история се разправя за това, как един хобит от Бегинсовите се впусна в приключение и как извърши и каза някои най-неочаквани неща. Той може би загуби уважението на съседите си, но спечели — е, вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая.

Майката на нашия хобит… Но какво всъщност е това хобит? Струва ми се, че трябва да направя известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко и се плашат от нас — Големите хора, както ни наричат. Те са (или са били) дребни човечета, на половината на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета. Хобитите обаче са без бради. В тях няма почти нищо вълшебно с изключение на това, че могат бързо и тихо да изчезват, когато Големите тромави хора, като вас и мен, се появят, вдигайки шум, сякаш са слонове; а хобитите умеят да долавят всеки шум на повече от километър и половина разстояние. Те имат пълни коремчета, обличат се в ярки цветове (най-вече в зелено и жълто) и не носят обувки, защото природата ги е създала с ходила от дебела кожа, покрити с гъста и топла кафява козина, подобно на косата на главите им (само че тя е къдрава), имат дълги и сръчни кафяви пръсти на ръцете си, добродушни лица и се смеят шумно и звънливо (особено след като се наобядват, а това те правят два пъти на ден, когато има повечко за хапване).

Сега вече знаете достатъчно за тези малки човечета, за да продължим по-нататък. Както бях започнал да ви разказвам, майката на нашия хобит — Билбо Бегинс — беше прочутата Беладона Тук, една от трите славни дъщери на стария Тук, предводителя на хобитите, живеещи отвъд Реката — малката рекичка, която тече в подножието на Хълма. Често се говореше (в другите семейства), че някога, много отдавна, един от прадядовците на Тук се бил оженил за самодива. Това, разбира се, беше измислица, но в техния род все пак имаше нещо не съвсем хобитово и от време на време някой от тях се впускаше в приключения. Той тихичко изчезваше, а семейството потулваше работата. Без съмнение, обаче Тукови не се ползуваха с онова уважение, на което се радваха Бегинсови, макар да бяха безспорно по-богати.

Самата Беладона Тук не преживя никакви приключения, след като стана госпожа Бънго Бегинс. Бънго, бащата на Билбо, построи за нея (и донякъде с парите от нейната зестра) най-разкошната от всички хобитови дупки, които можеха да се намерят под Хълма, над Хълма или отвъд Реката, и те живяха там до края на дните си. Не беше изключено обаче Билбо, единственият й син, макар да изглеждаше и да се държеше съвсем като благоразумния си и кротък баща, да бе наследил по линията на семейство Тук нещо чудато в характера си, нещо, което само чакаше случай да се прояви. Билбо порасна, стана мъж и наближаваше вече петдесетте, но случаят все още не се беше явил и той си живееше удобно и спокойно в построената от баща му красива хобитова дупка, която току-що ви описах, твърдо решен да си остане в нея завинаги.

Но ето че една сутрин, много отдавна — когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина, а хобитите бяха все още многобройни и живееха щастливо и самият Билбо Бегинс си стоеше след закуска на вратата, пушейки една много дълга дървена лула, която му стигаше почти до покритите с козина (старателно сресана) пръсти на краката, — най-неочаквано се появи Гандалф. Гандалф ли? Ако сте чували само за една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите да чуете една крайно интересна приказка. Приказките и приключенията просто никнеха като гъби по най-удивителен начин навсякъде, където се появяваше той. Гандалф не бе наминавал Под хълма от години — всъщност откакто бе умрял приятелят му, Старият Тук — и хобитите бяха почти забравили как изглеждаше той. Беше заминал по своя работа за Хълма и отвъд Реката, още когато те бяха малки момиченца и момченца.

Ето защо, нищо неподозиращият Билбо никак не се изненада, когато видя пред себе си един стар човек с тояга. На главата си непознатият носеше висока островърха синя шапка, беше наметнат с дълъг, сив плащ, на врата си имаше сребрист шал, над който се спускаше дългата му до пояса брада, а краката му бяха обути в огромни черни ботуши.

— Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше зелена, зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката му, и попита:

— Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или искаш да подчертаеш, че утрото е добро независимо дали това ми е приятно, или не; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър?

— Всичките тези неща заедно — рече Билбо. — А отгоре на това утрото е много добро и за изпушване лула тютюн на открито. Ако си имате лула, седнете и си я напълнете от моя тютюн. Няма за какво да се бърза, целият ден е пред нас! — И Билбо седна на една пейка до вратата, кръстоса крака и пусна красиво сивкаво колелце дим, което се понесе във въздуха и цяло-целеничко отплува към Хълма.

— Отлично! — каза Гандалф. — Но тази сутрин аз нямам време да пускам колелца от дим. Подготвям едно приключение и съм тръгнал да търся някой, който да вземе участие в него, ала ми е много трудно да го намеря.

— И аз мисля, че е трудно, особено по тези места! Ние сме обикновени, кротки същества и приключенията не са за нас. Това са неприятни, опасни, неприлични неща! Карат те само да закъсняваш за обед! Не разбирам какво добро виждат някои в тях — додаде господин Бегинс, пъхна палец под една от презрамките си и пусна ново, още по-голямо колелце дим. После извади писмата си от сутрешната поща и започна да ги чете, давайки си вид, че не обръща внимание на стария човек. Той не му беше много по вкуса и затова му се искаше по някакъв начин да го отпрати. Но старият човек не се и помръдваше. Стоеше, облегнат на тоягата си, и се взираше в Билбо, без да проговори нито дума, докато най-накрая Билбо се почувствува доста неудобно и дори малко се ядоса.

— Добро утро! — каза отново той. — На нас тук не ни трябват приключения, благодаря! Можете да потърсите желаещи на Хълма или отвъд Реката. — С това той искаше да покаже, че разговорът е свършил.

— Колко много неща изразяваш ти с едно „Добро утро“! — каза Гандалф. — Сега искаш да кажеш, че желаеш да се отървеш от мен и че утрото няма да е добро, докато не се махна.

— Съвсем не, съвсем не, драги ми господине! Но почакайте, всъщност знам ли ви името?

— Да, да, драги ми господине. Аз знам твоето, Билбо Бегинс. А и ти знаеш моето, но не си спомняш, че е мое. Аз съм Гандалф и Гандалф това съм аз! Като си помисля само, че доживях да бъда „доброутросван“ от сина на Беладона Тук, сякаш съм дошъл да продавам копчета пред вратата му!

— Гандалф? Гандалф? Майчице! Онзи странствуващ вълшебник, дето бе подарил на Стария Тук вълшебните диамантени копчета за риза, които, като се закопчееха веднъж, се разкопчаваха само когато им се наредеше? Онзи, дето е разказвал такива прекрасни приказки за дракони, за зли духове, за великани, за избавление на принцеси и за неочакваното щастие, сполетяло злочести сираци? Същият онзи, дето е изработвал такива чудесни фойерверки! Спомням си го добре. Старият Тук обикновено ги пускаше вечерта срещу Еньовден. Каква красота! Те се издигаха като огромни огнени лилии и се посипваха надолу като златен дъжд, озарявайки тъмнината през цялата вечер!

Сега вече виждате, че господин Бегинс съвсем не беше така груб и безчувствен, както искаше да се представи, и че много, много обичаше цветята.

— Нима ти си същият онзи Гандалф — продължи Билбо, — който е подмамвал толкова много кротички и тихи момчета и момичета да се впускат в най-различни безумни приключения? Като се започне например от катеренето по дърветата и се стигне до гостуването при горските духове или пък до пътешествията с кораби към непознати брегове! Честна дума, животът е бил много интерес… Искам да кажа, че едно време ти доста си обърквал нещата по тия места. Извинявай, но не знаех, че все още се занимаваш с подобни работи.

— Че с какво друго да се занимавам? — попита вълшебникът. — Все пак радвам се, че си спомняш нещичко за мен. Във всеки случай спомняш си с удоволствие за моите фойерверки, а това ми дава известна надежда. И от уважение към твоя дядо, Стария Тук, и към горката Беладона аз ще ти дам това, което си поиска.

— Извинявай, но аз не съм поисквал нищо.

— Поиска, поиска! И то два пъти. Затова ще ме извиниш, и ти, но ще задоволя желанието ти. Всъщност ще отида дори още по-далеч — ще те пратя да участвуваш в едно приключение. На мен ще ми бъде забавно, на теб — приятно, а по всяка вероятност и полезно, стига да се завърнеш здрав и читав.

— Съжалявам, но аз не желая да участвувам в никакви приключения, благодаря. И най-малко днес. Добро утро! Но, моля, заповядай на чай винаги, когато пожелаеш! Защо не и утре? Ела утре! Довиждане! — И с тези думи Билбо обърна гръб, мушна се уплашено през кръглата зелена врата и я затвори бързо, но не дотолкова, че да излезе невъзпитано. Вълшебниците все пак са си вълшебници.

— Защо, по дяволите, го поканих на чай! — рече си Билбо, като влизаше в кухненския килер. Той съвсем наскоро беше закусил, но си мислеше, че една-две чаени сладки и нещичко за пийване щяха да му помогнат да се съвземе от преживения страх.

В това време Гандалф все още стоеше вън, пред вратата и тихо се смееше. След малко той пристъпи напред и с острия връх на жезъла си надраска някакъв странен знак върху красивата зелена входна врата на хобита. После си тръгна, а Билбо, който довършваше втората си сладка, тъкмо в този момент си помисли как благополучно се бе измъкнал от предлаганите приключения.

На следния ден почти бе забравил за Гандалф. Той не запомняше нещата, освен ако не си ги запишеше в календара бележник например така: „Гандалф. Чай. Сряда.“ А през вчерашния ден бе твърде объркан, за да направи подобно нещо.

Малко преди часа за чай на входната врата се позвъни силно и тогава той си спомни за поканата. Втурна се да сложи чайника на огъня, добави още една чашка и една чинийка, още няколко сладки и изтича към вратата.

— Много съжалявам, че те накарах да чакаш! — се канеше да каже той, когато видя, че пред него съвсем не стои Гандалф, а едно джудже с дълга синя брада, пъхната в златен колан, лъскавите му очички гледаха ококорено изпод тъмнозелената качулка. Веднага щом вратата се отвори, то се втурна вътре, сякаш го очакваха.

Джуджето закачи качулката и наметката си на най-близката закачалка и като се поклони ниско, каза:

— Дуалин, на твоите услуги!

— Билбо Бегинс, на твоите! — отвърна хобитът, твърде изненадан, за да задава каквито и да било въпроси в момента. После се почувствува неловко от настъпилото мълчание и добави: — Тъкмо се канех да пия чай, моля, заповядай да изпиеш и ти една чашка заедно с мен. — Думите му прозвучаха може би малко нелюбезно, макар да бяха казани от сърце. Пък и как би могло да бъде другояче, когато едно джудже идва непоканено в къщата ти и окачва дрехите си в коридора, без да каже нито една дума за обяснение.

Не бе изминало много време, откакто бяха седнали край масата — всъщност едва бяха стигнали до третата сладка, — когато звънецът отново иззвъня, този път още по-силно.

— Моля да ме извиниш — рече Билбо и се втурна към вратата.

— Ето че дойде най-после! — канеше се да каже той на Гандалф този път. Но пак не беше Гандалф. Вместо него на входа стоеше едно джудже с бяла брада и алена качулка. То също се вмъкна вътре, щом вратата се отвори, сякаш бе поканено.

— Виждам, че вече са започнали да пристигат — рече джуджето, като зърна закачената в коридора зелена наметка на Дуалин. То окачи своята редом с другата и като сложи ръка на гърдите си, каза:

— Балин, на твоите услуги!

— Благодаря — отвърна Билбо, като едва си пое дъх от изненада. Този отговор не беше особено подходящ, но думите „те вече са започнали да пристигат“ страшно го бяха смутили. Той обичаше гости, но предпочиташе да ги познава и да ги кани сам. Изведнъж му мина ужасната мисъл, че сладките може и да не стигнат и тогава той, домакинът — а Билбо знаеше задълженията на един домакин и ги спазваше дори когато му беше неприятно, — нямаше да хапне нито една.

— Заповядай да пийнеш чаша чай — успя да каже той, след като си пое дълбоко дъх.

— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.

— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той се затича към избата да напълни една халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе, две красиви кръгли питки с ким, които си бе изпекъл следобеда с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.

Когато се върна, Балин и Дуалин се разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.

„Този път вече сигурно е Гандалф“ — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради. Всяко от тях носеше торба с инструменти и по една лопата. Те се втурнаха вътре, щом вратата се отвори, но Билбо вече никак не се учуди.

— С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той.

— Кили, на твоите услуги? — рече едното.

— И Фили! — добави второто. И двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха.

— На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски.

— Дуалин и Балин са вече тук, както виждам — рече Кили. — Бързо да се присъединяваме и ние към бандата!

„Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.“ — Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади със зли духове, за сторени от дракони злини и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха много приключенски, — когато „дзън-дзън-дзън-дзън“ звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне кордона.

— Има някой на вратата! — рече той, като примигна.

— И то не един, а четирима, ако се съди по звъненето — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме отдалеч, когато идвахме; те вървяха зад нас.

Горкият малък хобит седна в коридора, скри глава в ръцете си и взе да се пита какво всъщност ставаше, какво още имаше да става и дали всички щяха да останат за вечеря. В този момент звънецът иззвъня отново, и то най-силно от всички предишни пъти, и Билбо хукна към вратата. Но там стояха не четири, а пет джуджета — още едно се бе присъединило към останалите, докато той бе седял в коридора, обзет от недоумение. И едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре, покланяха се едно подир друго с думите: „На твоите услуги“. Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин. Много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, пъхнали големите си ръце в златните си и сребърни колани, се упътиха към стаята, където вече седяха другите. И наистина събра се една доста големичка „банда“. Някои искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает.

Тъкмо бе сложил една голяма кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато се почука силно. Не се позвъни, а се издумка: дум, дум! Някой удряше с бастун по красивата зелена врата.

Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, облегнат на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; при чукането беше заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин.

— По-полека, по-полека! — рече той, — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин!

— На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После те окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбовия щит. Той беше много ядосан, че се бе проснал върху изтривалката на Билбо, а Бифур, Бофур и Бомбур се бяха стоварили отгоре му — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било „услуги“, но горкият господин Бегинс толкова пъти му се извини, че накрая той изсумтя „моля, няма защо“ и престана да се цупи.

— Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринадесет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. — Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино.

— И за мен — рече Торин.

— И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур.

— И палачинки, и сирене — рече Бофур.

— И баница с месо, и салата — рече Бомбур.

— И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикваха се останалите джуджета през вратата.

— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю извика подире му Гандалф, когато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!

„Той, изглежда, знае толкова добре с какви провизии са пълни килерите ми, колкото и аз самият!“ — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започваше някакво най-ужасно приключение.

Когато успя да натрупа всички бутилки, чинни, вилици, лъжици, чаши, блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина.

— Колко са нахални и досадни тези джуджета! — каза високо Билбо. — Защо не дойдат да ми помогнат! — И ето! О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко.

Гандалф седеше начело на групата, а тринадесетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал един стол до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и че не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да раздигне чиниите и чашите.

— Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон.

— Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби!

Тогава дванадесетте джуджета — Торин, като по-важен, остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, като носеха в ръка цели камари чинии с по една бутилка отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: „Моля, внимавайте!“ и „Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!“ Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:

Щърбете чаши, пукайте чинии

и вилици, и ножове кривете!

Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:

бутилките по пода разхвърлете!

 

Покривките му с масло омажете,

в килера с мляко — плочките измити,

огризките из спалнята пръснете,

а виното разлейте по вратите!

 

Строшете всички съдове от глина,

на късчета ги счукайте с чукало!

Хвърлете после в холната камина

отломките и всичко оцеляло!

 

Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:

добре пазете чаши и чинии!

Те, разбира се, не направиха нито едно от тези ужасни неща, а с бързината на светкавица измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, на мястото му, докато Билбо през това време се въртеше ту насам, ту натам насред кухнята и се мъчеше да види какво правят. После те се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника на камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг около тавана. Но накъдето и да отидеха, те не бяха достатъчно бързи, за да убягнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и започваха да кръжат над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствувал предишната сутрин от колелцата, които бе пращал по вятъра през хълма.

— А сега малко музика! — рече Торин. — Извадете инструментите!

Кили и Фили изтичаха до торбите си и донесоха две малки цигулки; Дори, Нори и Ори измъкнаха някъде изпод дрехите си флейти; Бомбур довлече от преддверието барабан; Бифур и Бофур също излязоха и се върнаха с кларнети, които бяха оставили в подставката за бастуни. Дуалин и Балин казаха:

— Извинете, но ние оставихме нашите инструменти при входа.

— Тогава донесете и моя — рече Торин.

Те се върнаха с две виоли, големи колкото самите тях, и с арфата на Торин, увита в зелен плат. Арфата беше красива, златна и щом Торин докосна струните й, от нея изведнъж се изтръгна такава нежна и приятна музика, че Билбо забрави всичко друго и се понесе из тъмни простори, под непознати луни, далеч отвъд реката и много далеч от своята дупка под хълма.

Мракът започна да прониква в стаята през малкото прозорче, което гледаше към склона на хълма; светлината на огъня блещукаше — беше хладна априлска вечер, — а те продължаваха да свирят и сянката на Гандалфовата брада се полюшваше върху стената.

Мракът изпълни вече цялата стая, огънят загасна, сенките се стопиха, а те все свиреха и свиреха. И изведнъж, продължавайки да свирят, те запяха едно по едно с плътните си гласове, както са пеели в древните си подземни жилища. Ето и един откъс от песента им, ако, разбира се, можете да си я представите като песен, понеже не е съпроводена от музика.

Към планините с вечната мъгла,

към пещерите в старата скала —

на бой за похитеното ни злато

в зори ще тръгнем срещу сила зла.

 

С вълшебни думи, с удари припряни

джуджета някога като с камбани

звънтяха с чукове в места потайни

сред проходи, в скалите прокопани.

 

За древните владетели в гората

ковяха накити от чисто злато,

а вместо перли в дръжките на саби

заключваха мощта на светлината.

 

В огърлици нанизваха звездите,

от огъня на дракони искрите

в корони слагаха, а в златна тел

превръщаха на слънцето лъчите.

 

Към планините с вечната мъгла,

към пещерите в старата скала —

да приберем отнетото ни злато

в зори ще тръгнем срещу сила зла.

 

За себе си и арфи, и бокали

от златото те бяха изковали.

От хората и елфите укрити,

на чудни песни бяха се отдали.

 

Но люшнаха се клони и листа,

на хълма вятър изсвистя в нощта

и в кървав огън пламнали дървета

засветиха на факли с яркостта.

 

В дола камбани яростно забиха

и поглед хората в небето впиха.

На Дракона гневът и злата мощ

къщята им на пух и прах разбиха.

 

Хълмът димеше в лунна светлина,

джуджетата пред страшната злина

побягнаха, за да дочакат вън

съдбата си под бледата луна.

 

Към планините с вечната мъгла,

към пещерите в старата скала —

да вземем арфите от чисто злато,

в зори ще тръгнем срещу сила зла.

Докато джуджетата пееха, Билбо усети как у него се заражда копнеж по красиви неща, измайсторени от сръчни ръце с вещина и чародейство — един страстен, неудържим копнеж, подобен на копнежа, който изгаряше сърцата на джуджетата. И изведнъж, в душата му се събуди неустрашимостта на прадядовците му Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Билбо погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха блестящите скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и бързо, бързо той отново си стана обикновеният, кроткият господин Бегинс.

Той се изправи разтреперан. Половината от съзнанието му го караше да отиде и да донесе една лампа, а другата половина — само да се престори, че отива за лампа, а всъщност да се скрие в избата зад бурето с бира и да не се показва, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи.

— Къде отиваш? — попита Торин с тон, с който искаше да покаже, че знае какво става в главата на Билбо.

— Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо.

— Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е нужна тъмнина. Има още много часове до зазоряването.

— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.

— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин. И Торин заговори.

— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел, този юначен хобит и достоен съучастник в нашия заговор — дано козината по краката му никога да не опада и виното и бирата му да са все така хубави! — Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, но горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни в желанието си да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съучастник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи:

— Ние се събрахме да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един много важен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точного положение…

Ето как обичаше да се изразява Торин. Той имаше голямо мнение за себе си и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато му се свършеше дъхът, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но той бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите „няма да се завърнат“ той усети как вътре в него започва да се надига един вик, който не закъсня да пропищи пронизително като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепере като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: „Поразен от гръм, поразен от гръм!“ Дълго повтаряше само тези думи и джуджетата се видяха принудени, за да не им пречи, да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело.

— Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката.

Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф биха могли да бъдат само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за пра-правуйчото на Стария Тук — Ревящия бик, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да повдигне кон. Той нападнал пълчищата зли духове при планината Грам в Битката за зелените поля и отсякъл главата на техния цар Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Главата на царя прелетяла около стотина метра във въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Ревящия бик спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул).

Междувременно кроткият и простодушен потомък на Ревящия бик вече бе дошъл на себе си и като отпи една глътка от чашата, пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва:

— Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде достатъчен да събуди и дракона, и всичките му родственици, и да ни погуби. Аз мисля, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник!

В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на семейство Тук надделя. Той изведнъж почувствува, че е готов да се откаже и от леглото си, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите „като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага“ — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумието, наследено от семейство Бегинс, го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: „Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам пъхна крака си в капана“.

— Извинете ме — рече той, — че чух, без да искам, думите ви. Аз не разбирам за какво говорите и за какви разбойници споменавате, но разбрах едно (с това той искаше да защити достойнството си), а то е, че вие ме считате за недостоен. Но аз ще ви покажа кой съм. На вратата ми няма никакви знаци — боядисал съм я само преди една седмица — и съм убеден, че наистина сте сбъркали къщата. Усъмних се в това още като зърнах непознатите ви лица на входа. Но нека приемем, че не сте я сбъркали. Кажете ми какво искате да сторя и аз ще се постарая да го извърша, дори ако трябва да извървя пътя от Изток до Изток и да се сражавам със свирепите змейове в Страшната пустиня. Аз имам един пра-праправуйчо — Ревящия бик…

— Да, да, но това е било много отдавна — прекъсна го Глоин. — Аз говорех за теб. И освен това те уверявам, че на вратата имаше знак, какъвто обикновено се слага или се е слагал при този занаят, и се тълкува така: Професионален разбойник търси подходяща работа, придружена с интересни приключения и прилично възнаграждение. Ако повече ти харесва, вместо професионален разбойник можеш да кажеш: Опитен Търсач на Съкровища. Някои го казват и така. За нас обаче е все едно, Гандалф ни съобщи, че из тия места има такъв човек, който търси да се залови незабавно за Работа, и че е уговорил да се срещнем с него тук тази сряда по чаено време.

— Разбира се, че на вратата има знак — намеси се Гандалф. — Аз самият го сложих. И то напълно основателно. Вие ме помолихте да ви намеря четиринадесети човек за вашата експедиция и аз избрах Билбо Бегинс. Ако някой каже, че съм сбъркал в избора си, ще си останете тринадесет на брой и ще трябва или да търпите всички нещастия, които ще ви носи това число, или да се приберете обратно и да продължите да копаете въглища.

Той погледна така гневно Глоин, че джуджето се сви на стола си; а когато Билбо отвори уста да запита нещо, Гандалф се обърна към него, измери го неодобрително с поглед и така наежи рунтавите си вежди, че Билбо не усети как си затвори устата.

— Да сме наясно! — додаде Гандалф. — Никакви разправии повече! Аз избрах Билбо Бегинс и за вас това трябва да е достатъчно. Щом казвам, че е Професионален разбойник, значи е Професионален разбойник или ще стане, когато му дойде времето. Той притежава много повече качества, отколкото вие можете да си представите, и далеч повече, отколкото сам той подозира. Вие ще доживеете (надявам се) да ми благодарите. А сега, Билбо, момчето ми, донеси лампата, за да погледнем ей това тук!

При светлината на една голяма лампа с червен абажур той разпростря на масата парче пергамент, което приличаше на карта.

— Това го е направил Трор, дядото на Торин — каза той в отговор на любопитните въпроси на джуджетата, — и представлява план на планината.

— Не смятам, че ще ни помогне много — заяви пренебрежително Торин, след като хвърли бегъл поглед. — Аз достатъчно добре си спомням и планината, и земите около нея — зная къде е тъмната гора, зная къде е и мъртвата степ, където се раждат големите дракони.

— Върху планината е нарисуван един червен дракон — каза Балин, — но няма да ни е трудно да го открием и без тази рисунка, стига само да стигнем дотам.

— Има едно нещо обаче, на което вие не обърнахте внимание — каза вълшебникът, — и това е тайният вход. Виждате ли тази руническа буква на западната страна и ръката, която сочи от другите рунически букви към нея? С това е отбелязан тайният проход към Подземните галерии.

— Някога може и да е бил таен — рече Торин, — но сигурни ли сме, че все още е таен? Старият Смог живее достатъчно дълго там, за да е узнал всичко, което има да се узнава за тези пещери.

— И така да е, той не може да го използува вече от много години.

— Защо?

— Защото проходът е много малък. „Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо“ — казва руническото писмо, а Смог не е могъл да пропълзи през дупка с такива размери, дори като съвсем млад дракон, — камо ли сега, след като е погълнал толкова много джуджета и хора от долината.

— А на мен дупката ми се струва огромна — изписука Билбо (който не беше виждал дупки на дракони, а само дупки на хобити). Той отново бе започнал да се увлича от цялата тази история и забрави, че трябва да държи устата си затворена. Много обичаше карти и в преддверието си беше окачил една голяма карта на околната местност, на която бе отбелязал с червено мастило всичките си любими пътеки.

— Как може такава голяма врата да се пази скрита от когото и да било освен от дракона? — попита той.

Не забравяйте, че Билбо беше един съвсем мъничък хобит.

— По много начини — отговори Гандалф. — Но по какъв точно начин се пази скрита тази, ние няма да узнаем, докато не отидем там да видим. От картата разбирам, че проходът е затворен с врата, направена тъй, че да се слива съвсем със склона на планината. Доколкото знам, обикновено джуджетата правят тайните си врати именно по този начин. Нали така?

— Точно така — отвърна Торин.

— Освен това — продължи Гандалф — забравих да ви кажа, че за вратата има и ключ, един мъничък и много особен ключ. Ето го! — И вълшебникът подаде на Торин един ключ с дълга цев и с някакви сложни думи, изписани по него със сребро. — Пази го на сигурно място!

— Ще го пазя — рече Торин, като взе ключа, закачи го на една красива верижка, която висеше на врата му, и го скри под дрехата си. — Вече имам известна надежда. Тези новини променят нещата за добро. Досега ние не знаехме какво точно да правим. Смятахме да тръгнем на Изток и да стигнем тихо и мирно до дългото езеро. Оттам вече щяха да започнат трудностите.

— Ще започнат много преди това, ако изобщо познавам пътищата към изток — намеси се Гандалф.

— Оттам бихме могли да се спуснем по течащата река — продължи Торин, без да обърне внимание на думите на Гандалф — и да стигнем до развалините на Дейл — стария град в долината, разположен в съседство с планината. Но на никого от нас не се хареса идеята да минем през главната порта. Реката тече право през нея и през голямата канара на юг от планината, а оттам твърде често минава и драконът — освен ако не си е променил навиците.

— Това би било неблагоразумие — забеляза вълшебникът, — особено без помощта на някой смел воин или герой. Опитах се да намеря, но воините са заети да се сражават помежду си в далечни земи, а герои по тези места има малко и трудно можеш да ги откриеш. Мечовете тук са обикновено изтъпени, брадвите се използуват само за сечене на дървета, щитовете — за детски люлки или за похлупаци на съдове, а драконите са надалеч, на безопасно разстояние (затова ги смятат само за приказни същества). Ето защо аз се спрях на кражбата — особено като си припомних, че съществува странична порта. Тогава намерих професионалния разбойник, нашия малък Билбо Бегинс. Това е всичко, а сега нека продължим по-нататък и си съставим план за действие.

— Отлично — рече Торин и като се обърна с престорена любезност към Билбо, додаде: — В такъв случай да се надяваме, че нашият професионален разбойник ще ни даде някои полезни съвети и предложения.

— Преди всичко искам да знам нещо повече за тия неща — отговори Билбо, доста смутен и объркан вътрешно, но все още решен да не се предава. Имам предвид златото и дракона. Как е попаднало това злато там, на кого принадлежи и тъй нататък.

— Виж ти! — възкликна Торин. — Та нали ти дадохме карта? Нима не чу песента ни и разговора, който водим вече от часове?

— И все пак искам всичко да ми се обясни просто и ясно — упорито настояваше Билбо, като си придаде високомерен вид (какъвто обикновено си придаваше пред ония посетители, които идваха да искат от него пара назаем) с желанието да се представи за мъдър, благоразумен и вещ, та да оправдае препоръката на Гандалф. — Бих искал също да знам какви рискове поемам, какви разходи ще направя, колко време ще загубя, какво възнаграждение ще получа и тъй нататък — с което всъщност искаше да каже: „Каква полза ще имам от всичко това? И ще се върна ли жив и здрав?“

— Е, добре — съгласи се Торин. — Много отдавна. когато дядо ми Трор бил още млад, нашият род бил прогонен от далечния Север и се преселил с цялото си богатство и с всичките си сечива в планината, изобразена на тази карта. Планината била открита още от моя далечен праотец, Старият Трейн, но като се настанили там, родствениците ми прокопали мини и тунели, направили обширни галерии и просторни работилници и — доколкото ми е известно — изкопали много злато и много скъпоценни камъни. И така, те станали извънредно богати и знатни, а моят дядо бил избран за цар на планината и се ползувал с голямо уважение от страна на смъртните, които живеели на юг и постепенно се придвижвали все по-нагоре по течащата река към закътаната от планината долина.

Тогава беше построен честитият долинен град Дейл. Царе викаха на работа нашите ковачи и ги възнаграждаваха богато за майсторството им. Бащи идваха да ни молят да вземем синовете им да чиракуват при нас и ни се отплащаха щедро — най-вече с храна, тъй като ние не си правехме труд сами да си я произвеждаме или да я търсим. Щастливо време беше това. И най-бедните сред нас имаха достатъчно пари и да харчат, и да дават назаем. Имахме свободно време да майсторим красиви неща, ей тъй за удоволствие, да не говорим пък за прекрасните вълшебни играчки, подобни на които днес не могат да се намерят никъде по света. И тъй, подземията на дядо ми се напълниха със злато и скъпоценни камъни, с предмети, украсени с резба, а пазарът за играчки в град Дейл стана истинско чудо.

Без съмнение това доведе дракона при нас. Както знаеш, драконите крадат злато и скъпоценности от хората, от горските духове, елфите, и от джуджетата — от всеки, у когото ги намерят — и пазят плячката си, докато са живи (което означава завинаги, ако някой не ги убие), без да използуват дори и един пиринчен пръстен от нея. Впрочем те едва ли могат да отличат красивото от грозното, макар добре да знаят стойността на всяко нещо; пък и толкова са несръчни, че не могат да затегнат сами дори някоя поразхлабена люспа от бронята си. По онова време имаше много дракони на Север и златото там ставаше все по-оскъдно, понеже джуджетата бягаха на юг или пък биваха избивани. Драконите превръщаха всичко в развалини и пепелища и нещата отиваха от зле към по-зле. Всред всички дракони имаше един особено алчен, силен и зъл, наречен Смог. Един ден той полетя на юг. Отначало ние чухме някакъв силен шум, подобен на ураган, който се носеше от Север, а боровите дървета по планината взеха да се превиват и кършат. Всички, които в това време бяхме навън (и аз бях един от тези щастливци, защото като малък обичах приключенията, все скитах около планината и това всъщност ми спаси живота), още отдалече забелязахме как драконът се настанява сред огнен стълб на върха на нашата планина. После той се спусна надолу и когато достигна горите, те лумнаха в пламъци. В това време камбаните на град Дейл забиха и бойците грабнаха оръжието си. Джуджетата се втурнаха навън през голямата порта, но там ги чакаше драконът. Нито едно от тях не можа да се спаси. Придошлата река се обви в изпарения, над Дейл се спусна мъгла и в мъглата драконът нападна бойците и погуби почти всички — твърде обичайна за онези дни зла участ. След това той се върна обратно и пропълзя през главната порта и разора всички галерии, ходници, тунели, изби и жилищни помещения. Не остави живо нито едно джудже вътре и заграби всичките ни богатства. Навярно защото такъв е обичаят на драконите — той ги е струпал на огромна камара някъде дълбоко под земята и спи отгоре им като върху постеля. По-късно той взе нощем да изпълзява през голямата врата и да отива в Дейл; отмъкваше оттам хора, главно девойки, и ги изяждаше, докато накрая от града останаха само развалините — една част от жителите му бяха избити, а другата побягна. Какво става там сега, не зная със сигурност, но не допускам да има живот около планината на по-близко разстояние от дългото езеро.

Малцината от нас, които бедата свари отвън, седнахме, тихо заплакахме и запроклинахме Смог. Но ето че съвсем неочаквано при нас дойдоха баща ми и дядо ми — и двамата с опърлени бради. Те изглеждаха много мрачни и нищо, не говореха. Когато ги попитах как са се измъкнали, те ми казаха да си държа езика зад зъбите и допълниха, че един ден, когато му дойде времето, ще узная. След това се разделихме и всеки се залови да изкарва, както може, прехраната си из околните земи. Понякога изпадахме дотам, че се заемахме с ковашка работа или дори копаехме въглища. Но никога не забравихме откраднатото богатство. Дори и сега, когато имаме вече нещичко спестено и не можем да се оплачем, че сме безимотни — тук Торин погледна златната верижка на врата си, — ние все още желаем да си възвърнем златото и да приложим на дело проклятията ни, отправени към Смог — ако можем, разбира се.

Често съм се чудил как баща ми и дядо ми бяха успели да избягат. Сега разбирам, че са имали свой таен изход, за който единствено те са знаели. Очевидно е, че те са направили тази карта и искам да разбера как се е добрал Гандалф до нея и защо тя не е попаднала у мен — законния наследник.

— Аз не съм се „добрал“ до нея, тя ми беше поверена — отговори вълшебникът — Ако си спомняш, твоят дядо Трор бе погубен в мините на Мориа от злия дух Азог.

— Проклето да е името му! — рече Торин.

— А баща ти, Трейн тръгна нанякъде на 21 април преди сто години — падаше се четвъртък — и оттогава ти не си го видял.

— Вярно е, вярно е — потвърди Торин.

— Именно баща ти ми даде картата, за да ти я предам. И едва ли имаш право да ме укоряваш, че чак сега — и тъкмо по този начин — ти я предавам, защото ми беше извънредно трудно да те открия. Когато ми връчи картата, баща ти не можеше да си спомни собственото име, а камо ли да ми каже твоето. За това смятам, че вместо упреци заслужавам похвали и благодарности! Ето вземи — допълни той, подавайки картата на Торин.

— Все пак не ми стана ясно… — каза Торин и Билбо усети, че и той би искал да каже същото. Обяснението му се видя незадоволително.

— Дядо ти — каза вълшебникът с бавен и скръбен глас — дал за по-голяма сигурност картата на сина си, преди да замине за мините в Мориа. След като дядо ти бил убит, баща ти тръгнал с картата да си опита късмета. Много и най-различни премеждия преживял, но не успял да стигне до планината. По-късно — как е попаднал там, не зная — аз го открих затворен в тъмниците на Некроманта — злия магьосник.

— А ти какво правеше там? — попита Торин, като потръпна, а и всички останали джуджета потръпнаха.

— Вас това не ви засяга. Както обикновено, търсех да открия някои неща, но задачата се оказа много опасна и трудна. Дори аз, Гандалф, едва успях да се измъкна. Опитах се да спася баща ти, но беше вече много късно — той беше загубил ума си и говореше несвързано. Не си спомняше за нищо друго освен за картата и ключа.

— Ние отдавна си разчистихме сметките със злите духове от Мориа — рече Торин. — Време е да помислим и за Некроманта.

— Не бъди глупав! Той е толкова могъщ противник, че ще надвие всички джуджета, събрани заедно, ако изобщо е възможно да се сберат от четирите краища на света. Баща ти искаше от тебе само едно — да разчетеш картата и да използуваш ключа. Драконът и планината са достатъчно тежка задача за тебе!

— Виждате ли, виждате ли! — неволно рече на глас Билбо.

— Какво да видим? — извикаха всички джуджета в хор и изведнъж се обърнаха към него, а Билбо толкова се смути, че взе да пелтечи.

— Виждате ли… искам да кажа…

— Какво? — попитаха те.

— Искам да ви кажа — посъвзе се Билбо — да тръгнете на Изток и там да поогледате нещата. В края на краищата има странична врата, пък и драконите, предполагам, понякога заспиват. Ако седнете на прага и поумувате по-дълго, сигурно ще измислите нещо. Впрочем, струва ми се, че предостатъчно говорихме тази вечер. Разбирате какво искам да кажа, нали? Добре е сега да подремнем малко, за да можем утре да станем рано. Ще ви поднеса чудесна закуска, преди да тръгнете.

— Искаш да кажеш: преди да тръгнем — обади се Торин. — Нали ти си професионалният разбойник? И вместо да ни караш ние да седим на прага на страничната врата и да умуваме, по-добре поумувай ти как да влезем през нея. А що се отнася до подремването и закуската — съгласен съм. Когато тръгвам. на път, обичам да похапвам шест яйца с шунка, но не бъркани, а на очи, затова внимавай да останат цели.

След като всички си поръчаха съответната закуска, без дори да кажат едно „моля“ (а това много ядоса Билбо), те станаха. Хобитът им приспособи легла от столове и канапета и като ги настани в гостните си стаи, сам отиде и легна в малкото си легло, изморен и угрижен. Във всеки случай нямаше никакво намерение да става рано и да им приготвя проклетите закуски. Мъжеството, наследено от прадядовците му Тук, започваше постепенно да го напуска и той не беше вече съвсем сигурен дали на сутринта ще тръгне изобщо на някакво си пътешествие.

Както си лежеше в леглото, той чуваше от съседната и най-хубава спалня Торин все още да си тананика:

Към планините с вечната мъгла,

към пещерите в старата скала —

на бой за похитеното ни злато

в зори ще тръгнем срещу сила зла.

С тази песен, звучаща в ушите му, Билбо заспа и сънува много мъчителни сънища. Когато се събуди, видя, че отдавна се бе разсъмнало.