Джеф Груб
Войната на Либърти (19)

СЛЕД ВОЙНАТА

Окъпан в светлина, мъжът с опърпаното сако стои в средата на стая от сенки. Димът от поредната му цигара се вие около него, а земята под лъчистите му крака е осеяна с фасове, които изглеждат като паднали звезди.

— Това, което виждате — казва Майкъл Либърти, — е моята лична война, водена на моя територия и с моите оръжия. Не с крайцери, космически изтребители и пехотинци, а само с думи. И с истината. Това е моята отличителна черта. Това е моя чук. А аз знам как да го използвам.

Фигурата си дърпа дълго още веднъж от цигарата и последният пирон в ковчега се присъединява към останалите на пода.

— И вие, хора, които и да сте, трябва да чуете всичко. Както си беше, без никаква цензура. Точно затова направих холографски предавания: те са трудни за подправяне. Аз ги разпространявам колкото мога по-надалеч, по отворените честоти, така че всеки да научи за Менгск, и за Зергите, и за Протосите. Да научи за мъже и жени като Джим Рейнър и Сара Кериган, за да не бъдат забравени те и другите като тях.

Майкъл Либърти се почесва по врата и продължава:

— Аз отидох във флотата, смятайки, че това е поредната бюрократична институция, пълна с малодушни страхливци и обща тъпота. Е, аз бях прав, но същевременно и грешах.

Той поглежда към зрителите си с невиждащи очи.

— Но съществуват и хора, които наистина се опитват да помогнат на другите. Хора, които наистина се опитват да спасят другите. Да спасят телата им. Да спасят съзнанията им. Да спасят душите им.

Майк свъсва вежди и добавя:

— И ние имаме нужда от повече такива хора, ако искаме да преживеем мрачните дни, които ни чакат.

Той отново свива рамене.

— Това е всичко. Това беше историята за падението на Конфедерацията, за нашествието на Зергите и Протосите, за възкачването на трона на император Менгск от Теранския доминион. Битките продължават да се водят, планети продължават да загиват, но през повечето време сякаш никой не знае защо. Когато открия отговора, ще ви съобщя и тази информация.

— Аз съм Майкъл Либърти, но вече не съм от ЮНН. Сега съм свободен човек. И свърших.

С тези думи, фигурата замръзва на място, прикована в своя затвор от светлина. Той остава с уморена усмивка на лицето си. С доволна усмивка.

Около холограмата започват да светват лампи. Те са блестящи кълба, специално развъждани за тази цел. Стените пулсират и се потят, а гъста и лепкава течност капе от сълзящите рани по тях, за да поддържа въздуха влажен и топъл. Кабелът на създадената от човеците холографска апаратура се слива с клисавата купчина от органични енергийни творения на главното съоръжение. Връзката между двата свята някога е била колониален пехотинец, който сега изпълнява по-висши цели за новите си господари.

На полуорганичните екрани, наредени в кръг, най-добрите мозъци на Зергите обсъждат това, което гледаха. Те са оформени творения, развъждани единствено за да мислят и да дават напътствия. Те също изпълняват своята по-висша цел в кошерите на Зергите.

В прожекционната зала, една ръка се протяга и натиска бутона за пренавиване на записа. Тя някога е била човешка, но сега е трансформирана и представлява продукт на мутагенните способности на Зергите. Плътта на тази ръка е зелена и осеяна с някакви камъчета, които приличат на кокален хитин. Под повърхността на кожата се извиват и плъзгат странни течности и нови органи. Това някога е било човешка жена, но тя е била трансформирана и сега изпълнява по-висша цел. Наричали са я Сара, но вече беше известна като Кралицата на ножовете.

Другите органични съзнания, мозъците на Зергите, продължават да вдигат шум отзад. Кериган не им обръща внимание, защото те не казват нищо, поне нищо важно. Вместо това, тя се навежда напред, за да огледа обруленото лице на холограмата, лицето с дълбоките, пронизващи очи. Някъде в дълбините на нейното преструктурирано сърце се раздвижва нещо, което е само следа от спомен за този човек. И за други мъже. За онези, които бяха готови да пожертват всичко, за да запазят своята човечност.

Вместо просто да пожертват самата си човечност.

Кериган потреперва за миг, когато я залива старото усещане, но то сега е чуждоземно чувство от някогашната й човешка личност. И колкото бързо се появява емоцията, толкова бързо е подтисната, за да не бъде забелязана от никой от другите Зерги. Поне така Кериган приема случилото се.

Тя кимва. За неприятното усещане са виновни думите на репортера. Несъмнено я разтревожи самия репортаж, а не спомените, които той събуди. Майкъл Либърти винаги е бил сладкодумен. Той можеше да накара дори една кралица да тъгува за дните, когато е била обикновена пешка.

Все пак записът на Либърти казва много неща, а още повече оставаха неразбрани от нечовешките съзнания, които сега бяха нейни сънародници. В него се криеше много ценна информация. Много можеше да бъде извлечено от думите на Майкъл Либърти. От това, което той каза, и от начина, по който го изрече.

Апаратурата иззвъня напевно, сигнализирайки, че пренавиването е приключило, и нечовешката ръка натиска бутона за възпроизвеждане, след това докосва с пръст прекалено широките си устни.

Кериган, Кралицата на ножовете, си позволява малка усмивка и се съсредоточава върху обления в светлина мъж. Тя иска да види какво друго може да научи от своите нови врагове.