Елисавета Багряна
Кладенецът

Сърце на малкия оазис мой зелен

е кладенецът ми, притулен в двора

сред три брези

и два близнака бора.

В декември той е топъл,

в юли е студен,

обгърнат и от утрината бяла,

и от стаената вечерна сянка.

На дъното,

сред каменната рамка,

водата му е къгло огледало.

 

Отворя ли по пладне

тежкия капак,

там слънцето се спусне от зенита

и птичка по небето му прелитне,

и цвят поръси буйния южняк.

Отворя ли го нощем,

мине пътник облак,

отрони се звезда-сълза невинна,

луната хвърли диска си платинен

и светва пълна

дълбината обла.

 

О моят кладенец

дълбок

и чист,

и жив.

 

И неговата тишина е пълна

с човешки стъпки,

с плач и смях погълнат,

с любими гласове

и с детски вик щастлив.

Загубила ли се,

свеждам се над него,

в дълбочината своя лик подирила —

и винаги отново се намирам —

и в зимен мраз,

и в непосилна жега…

 

Но знаеш ли

как трудно се копае

през пластовете камък

и втвърдена глина?

Дорде до жилка изворна се стигна,

вън вдигна се грамадна

от пръстта купа.

 

Поспираха се,

чудеха се хора

и питаха ме близки,

и питаха ме чужди:

— А за какво и кладенец е нужен,

щом имате водопровод във двора?

 

Отвръщах сякаш имах някаква вина:

— За да си спомням

кладенеца в Сливен

и първите си пориви щастливи,

и тласъка на първара вълна…

 

— Поезия? — усмихваха се иронично.

 

Ала изсмука суша

лятос езерата

и на чешми и кранове гърлата —

и в кладенеца

хора занадничаха,

зачерпаха

от бистрата вода.

 

А после зимата дойде сурова.

Сковаха се

и спукаха

тръби оловни,

но кладенеца

мраз не завладя.

 

Издишваше той под капака

топла пара —

на дъното

водата беше жива

като онази —

в кладенеца в Сливен, —

с която пих

и първата си вяра.