Джак Ванс
Лунният молец (5)

* * *

На разсъмване робите докараха джонката до сектора на крайбрежието, определен само за чужденци. Там още ги нямаше нито Ролуър, нито Уелибас, нито Кершуъл и Тисел с нетърпение ги очакваше. Мина почти час, преди да пристигне първият. Уелибас. Но Тисел не желаеше да приказва с никого и затова не мръдна от каютата си.

Минути по-късно към пристана се приближи джонката на Ролуър. През прозорчето си Тисел видя Свободната птица да излиза на палубата. Там го чакаше мъж в косматата жълта маска на Пустинен тигър. Този непознат човек изсвири на хомапард необходимия съпровод към посланието, което носеше. Но Ролуър се удиви и обезпокои. Замисли се за миг, изрече музикално отговора си и посочи лодката на Тисел. После се поклони и продължи да се занимава с работите си.

Мъжът в маската на Пустинен тигър тежко се изкачи на сала и зачука на борда на джонката на Тисел.

Консулът излезе навън. Сиренският етикет не изискваше да се канят непознати и затова само изсвири на зашинко въпросителната фраза.

Пустинният тигър запя отговора си:

— Обикновено зората над залива Фан радва очите. Бялото небе прелива в жълто и зелено, а когато Мирейла се издигне над хоризонта, мъглата пламва и се топи като в огън. Този, който сега пее, би бил много радостен, ако в морето не беше се появил труп на пришълец от друг свят и не развали спокойната красота на пейзажа.

Зашинкото на Тисел почти по своя воля изпълни фразата на удивлението. Пустинният тигър се поклони с достойнство.

— Певецът признава, че няма равен на себе си в постоянството на настроението си, но не иска в живота му да се намесват шегите на неудовлетворената душа. Затова той заповяда на робите си да вържат към твоята джонка тялото на мъртвеца. Бъди така добър, изпълни всички обреди, приети в Другите светове. Певецът ти желае приятен ден и си отива.

Тисел изтича до кърмата. Във водата плаваше полуголо лишено от маска тяло на мъж, което се държеше на повърхността единствено от въздуха, затворен в надутите му панталони. Мъртвото лице изглеждаше неинтересно и без някакви особени белези — сигурно това бе вследствие на обичая да се носят маски. Мъжът бе среден на ръст и на възраст около четиридесетте. Косите на главата му имаха неопределен кафяв оттенък, а лицето бе подпухнало от престоя във водата. Нищо не подсказваше причината за смъртта.

Това може да е Хаксо Ангмарк, помисли Тисел. Или някой друг? Метьо Кершуъл? Защо пък не? Ролуър и Уелибас вече са на брега и се занимават с работите си. Той потърси с поглед джонката на Метьо и видя как тя в този миг се прилепяше към пристана. Антропологът скочи на брега. Носеше маската на Пещерната сова. Изглеждаше някак си разсеян, когато мина край джонката на Тисел, без да откъсва поглед от крайбрежната улица.

Тисел отново погледна трупа. Няма никакво съмнение — това е Ангмарк. Нима тримата мъже не излязоха от джонките си в привичните им маски?… Трупът е на… Но разумът му не можеше да се задоволи с такова просто решение. Кершуъл му бе казал, че един чужденец бързо ще бъде разпознат… Как иначе Ангмарк да спаси живота си, ако… Тисел предпочете да изпъди бързо тази мисъл. Тялото несъмнено е на Ангмарк.

Но въпреки това…

Той повика робите си, заповяда им да намерят подходящ ковчег, да поставят в него тялото и да го изпратят в мястото на вечния покой. Тоби и Рекс не показаха особена радост от неочакваната задача и Тисел се принуди да заблъска по-силно химеркина, с което да подчертае важността на заповедите си.

Проследи за известно време действията на робите си, после тръгна по крайбрежната улица, изкачи се на надлеза и като мина край кантората на Уелибас, се насочи към космодрума. Но Ролуър не беше там. Старият роб, статутът на който се определяше с жълта звездичка на черната платнена маска, запита с какво може да му помогне.

Тисел отвърна, че трябва да изпрати съобщение в Полиполис.

Няма проблеми, отговори робът. Ако господинът напише съобщението с печатни букви, то ще бъде незабавно изпратено.

Тисел написа следния текст:

НАМЕРЕНО Е ТЯЛО НА ЧУЖДЕНЕЦ, ВЪЗМОЖНО Е ДА Е АНГМАРК. ВЪЗРАСТ 48 ГОДИНИ, РЪСТ СРЕДЕН, КОСИ КЕСТЕНЯВИ. БЕЗ ОСОБЕНИ БЕЛЕЗИ. ЧАКАМ ПОТВЪРЖДЕНИЕ ИЛИ УКАЗАНИЯ.

Той адресира съобщението до Кастел Кромартин на Полиполис и го подаде на роба. Минута по-късно се чу характерното тракане на транспространствения предавател.

Измина цял час, а Ролуър не се появи. Тисел ходеше неспокойно из кабинета на директора на космодрума. Не му беше известно колко дълго трябва да чака. Понякога съобщението пристигаше само след някакви си микросекунди, а друг път блуждаеше с часове неизвестно къде и като съвсем редки, но доказани случаи отговорът пристигаше преди изпращането на съобщението.

Мина още половин час и Ролуър се появи в привичната си маска Свободната птица. И заедно с неговото пристигане се чу характерното съскане на приеманото съобщение.

Ролуър се учуди на присъствието на консула.

— Какво те води тук толкова рано?

— Тялото, което ти ми пренасочи тази сутрин — обясни Тисел. — Съобщих за него на началството си.

Ролуър вдигна глава и се заслуша.

— Сякаш пристигна отговорът. Сам ще се заема с него.

— О, защо са ти тези излишни грижи, когато и старият роб ще свърши спокойно работата.

— Това е част от задълженията ми — заяви Ролуър. — Аз отговарям за чистотата на предаването и приемането на всички космограми.

— Ще дойда с тебе — скочи Тисел. — Винаги съм искал да погледам как работи това устройство.

— За съжаление това противоречи на правилата — отсече Ролуър и когато стигна до вратата, водеща във вътрешното помещение, добави: — След две-три минути ще ти дам твоето съобщение.

Тисел се опита да протестира, но никой не му обърна внимание, и се принуди да потиска нетърпението и досадата си.

Директорът се върна след пет минути и донесе един жълт плик.

— Съобщението не е много радостно — каза той с израз на съчувствие.

Тисел разкъса плика и мрачно зачете:

ТЯЛОТО НЕ Е НА АНГМАРК. ТОЙ ИМА ЧЕРНИ КОСИ. ЗАЩО НЕ СИ ПРИСЪСТВУВАЛ НА СЛИЗАНЕТО МУ? СЕРИОЗНО НАРУШЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА. АЗ СЪМ МНОГО НЕДОВОЛЕН. ВРЪЩАНЕ НА ПОЛИПОЛИС ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ.

КАСТЕЛ КРОМАРТИН

Тисел пъхна посланието в джоба си.

— Извинявай, мога ли да те попитам какви са на цвят косите ти?

Директорът извлече от кива къс писък на удивление.

— Блондин съм — поясни той. — И защо питаш?

— Най-обикновено любопитство.

Последва нов пасаж на кива.

— Сега те разбирам. Приятелю мой, колко си бил подозрителен! Погледни!

Той се обърна с гръб към Тисел, повдигна полите на маската и консулът неверник със собствените си очи се убеди, че директорът е наистина блондин.

— Успокои ли се сега? — запита шеговито Ролуър.

— Разбира се — отговори Тисел. — Случайно да имаш друга маска, с която да ми услужиш? Този Лунен молец направо ми гризе душата.

— За съжаление не — каза Ролуър. — Но няма нищо по-лесно от това. Влизаш просто в магазина работилница за маски и си избираш най-подходящата.

— Така е — съгласи се Тисел.

Той се сбогува с директора и по същия път се върна във Фан. Когато мина край кабинета на Уелибас, се поколеба, преди да влезе. Днес търговският посредник носеше ослепителна конструкция от призматични стъклени тела и сребърни бисерчета. Преди Тисел не беше виждал тази маска.

Уелибас го посрещна сдържано.

— Добър ден, Лунен молец — пропя той в съпровод на кива си.

— Няма да ти отнема много време — започна Тисел, — искам да ти задам въпрос от личен характер. Какъв цвят са косите ти?

Уелибас се поколеба за частица от секундата, после се обърна и повдигна полите на маската си. Показаха се черни като нощта къдри.

— Този отговор достатъчен ли е? — попита посредникът.

— Напълно — отговори Тисел.

Тръгна си и по надлеза стигна крайбрежието, където се насочи към джонката на Кершуъл. Антропологът го приветствува без ентусиазъм и с покорен жест го покани да се качи на палубата.

— Искам да ти задам един въпрос — започна Тисел. — Какъв цвят имат косите ти?

Кершуъл се разсмя печално.

— Това, което е останало от тях, е черно. А защо питаш?

— Чисто любопитство.

— Е, де — произнесе Кершуъл с необичайна за него откровеност. — Сигурен съм, че работата е малко по-различна.

Тисел, който се нуждаеше от приятелски съвет, си призна истината.

— Такова е положението. Днес сутринта на пристана намерили мъртъв чужденец с кестеняви коси. Не съм много сигурен, но при шанс две от три косите на Ангмарк трябва да са черни.

Кершуъл дръпна за брадата Пещерната сова.

— Как стигна до този извод?

— С помощта на Ролуър. Той е блондин. Ако Ангмарк беше се вмъкнал в неговия образ, той сигурно би изменил съдържанието на посланието от Полиполис. А вие с Уелибас си признавате, че косите ви са черни.

— Хм — изкашля се Кершуъл. — Да поразсъждаваме правилно ли съм те разбрал. Ти подозираш, че Хаксо Ангмарк е убил Ролуър или Уелибас, или мен самия и изобразява убития. Нали така?

Тисел го погледна с удивление.

— Но ти сам подчерта, че той не може да се засели тук, без сам да се издаде! Нима не помниш?

— А, да, така беше. Да продължим нататък. Ролуър ти е предал съобщение, в което се казва, че Ангмарк е брюнет, и за себе си е заявил, че е блондин.

— Да, така е. Ти можеш ли това да го потвърдиш? Аз имам предвид предишния Ролуър.

— Не — тъжно отвърна Кершуъл. — Никога не съм виждал нито Ролуър, нито Уелибас без маски.

— Ако Ролуър не е Ангмарк — размишляваше на глас Тисел, — и престъпникът действително има черни коси, тогава вие двамата с Уелибас попадате под подозрение.

— Колко интересно — изкоментира Кершуъл последните думи и погледна Тисел. — Но щом е тръгнало така, ти самият можеш да бъдеш Ангмарк. Какви са ти косите на цвят?

— Кестеняви — отвърна кратко Тисел и повдигна отзад сивия мъх на Лунния молец.

— А може би ти ме мамиш с текста на съобщението? — упорствуваше Кершуъл.

— Не — отвърна уморено Тисел. — Провери при Ролуър, ако това те вълнува толкова.

Антропологът поклати глава.

— Едва ли ще ми послужи за нещо. Вярвам ти. Но остава и още един въпрос: как ще бъде с гласа? Ти си ни слушал нас всички преди и след пристигането на Ангмарк. Не ти ли дадоха и тук някакво упътване?

— Не. Сега ми се струва, че вие всички говорите не така, както обикновено. И маските заглушават гласовете ви.

Кершуъл отново дръпна брадичката.

— Не виждам начин бързо да се реши този проблем — и той се разсмя. — А между другото нужно ли е? Преди да се появи Ангмарк, тук бяхме четиримата: Ролуър, Уелибас, Кершуъл и Тисел. Сега, нека сме прагматични, съществува същата групичка. И кой знае дали новият член няма да се окаже по-добър от стария?

— Мисълта ти е интересна — съгласи се Тисел, — но аз лично съм заинтересуван от идентификацията на Ангмарк. Кариерата ми зависи от това!

— Разбирам те напълно — избоботи Кершуъл. — И погледнато от твоя ъгъл, ситуацията се превръща в дуел между вас двамата.

— Ти ще ми помогнеш ли?

— Няма да взема активно участие. Прекалено съм пропит със сиренския индивидуализъм. Сигурен съм, че и останалите ще ти отговорят така — той въздъхна. — Е, нещо доста дълго се заседяхме.

Тисел се замисли дълбоко. Кершуъл почака известно време и накрая не изтърпя и запита:

— Да имаш някакви други въпроси?

— Не, освен една молба.

— Ще направя каквото е по силите ми — вежливо пропя антропологът.

— Дай ми на заем един от робите си за седмица или две.

Кершуъл изсвири мелодията на удивлението.

— Аз не обичам да се разделям с робите си. Те познават навиците ми и…

— Веднага ти го връщам, щом хвана Ангмарк.

— Е, добре — съгласи се антропологът и задрънча на химеркина си повикване. Робът веднага се отзова. — Ентъни — пропя господарят му, — ти ще тръгнеш със сър Тисел и известно време ще му служиш.

Робът се поклони, без да проявява особен ентусиазъм.

Тисел побърза да се прехвърли на своята джонка, където продължително разпитва Ентъни и старателно записа някои от отговорите, накрая му забрани да разказва на когото и да било за станалото и го предаде на грижите на собствените си роби. Заповяда им да измъкнат корабчето от пристана и до завръщането му да не пускат никого на борда.

И отново стъпи на пътеката, водеща към космодрума. Директорът закусваше прясна пикантна риба, салата от ситно надробена дървесна кора и чашка плодов сок. Като го видя, той изтрака на химеркина си някаква заповед и робът донесе стол за Тисел.

— Как върви следствието? — заинтересува се Ролуър.

— Не бих рискувал да твърдя, че нещата са помръднали и крачка напред. Предполагам, че мога да разчитам на помощта ти?

Ролуър се засмя.

— В какво трябва да се състои?

— Казано конкретно, искам да ми дадеш на заем един от робите си. Само за кратко време.

Директорът престана да се храни.

— Защо?

— Може ли без обяснения? — отговори с въпрос на въпроса Тисел. — Но бъди сигурен, това не е някакъв каприз от моя страна.

Ролуър не скри нежеланието си, но въпреки това извика роба си и го предаде в ръцете на Тисел.

Връщайки се по обратния път, консулът се отби при Уелибас.

Посредникът вдигна очи от книжата.

— Добър вечер, сър Тисел — пропя той.

Новоизпеченият детектив веднага се захвана за работа.

— Сър Уелибас, ще ми услужиш ли с един от робите си за известно време?

Запитаният се поколеба, после сви безразлично рамене.

— Защо пък не? — и тракна химеркина си, в резултат на което на вратата се появи млад роб. — Този подходящ ли е? Или ще предпочетеш някоя млада жена? — и се разсмя неприятно.

— Точно такъв ми трябваше. Ще ти го върна след няколко дни.

— Няма нужда да бързаш — Уелибас размаха безгрижно ръка и отново се наведе над сметките си.

Тисел се върна на джонката си и повтори ритуала с разпита с всеки от новите роби и резултатите нанесе в нещо като график.

Над Титаническия океан се спускаше нощта. Тоби и Рекс отделиха джонката от пристана и тя заплава по гладката като коприна вода. Тисел се намираше на палубата и се наслаждаваше на далечните разговори и звуците на музикалните инструменти. Светлините на различните корабчета и лодки сияеха с красотата на бледочервена свежа диня. На брега беше вече тъмно. Там скоро тайно ще дойдат Хората на нощта, ще започнат да се ровят в разнообразния боклук и със завист ще се взират в далечните плавателни съдове.

Точно по разписанието след девет дни край Сирена ще прелети „Бонавентура“. Тисел бе получил заповедта да се върне на Полиполис. Ще успее ли през тези девет дни да открие Хаксо Ангмарк?

Девет дни не са много, но може и да стигнат.