Джак Ванс
Лунният молец (1)

Тази джонка бяха построили по най-строгите канони на сиренското цехово майсторство и затова бе толкова близко до абсолютното съвършенство, че само опитно човешко око можеше напълно да го прецени. Дъските притежаваха нежния цвят на тъмния восък и бяха закрепени към вътрешния скелет с пластмасови скоби, изравнени с външната повърхност и гладко полирани. А що се отнася до стила, то корабът бе масивен, направен от големи трупи, и устойчив като континент, но не можеше да се каже, че е груб или безформен. Носът се издигаше гордо като лебедова гръд, форщевенът се издигаше високо, извиваше се напред и завършваше с окачен железен фенер. Вратите бяха направени от тъмнозелено дърво, прозорците съставяха екзотично цяло от разнообразни сегменти — квадратни пластинки слюда, украсени в розов, син, бледозелен и виолетов цвят. В предната част на палубата се разполагаха помещенията за прислугата и робите, а по средата — две спални каюти, столова и салон с изход към кърмата, където се намираше наблюдателният мостик.

Така изглеждаше джонката на Едуър Тисел, но фактът, че я притежаваше, не предизвикваше у него нито гордост, нито някакво чувство на удовлетворение. Някога този кораб е бил прекрасен. Сега се намираше в печално състояние. Килимите се бяха изтъркали, дърворезбите — изподраскани, а така своеобразният фенер на носа бе изкривен и ръждясал. Преди седемдесет години първият стопанин бе изказал на строителя възхищението си и сам бе получил достатъчно изгоди, защото сделката (сключването й бе процес на нещо повече от простото приемо-предаване на стоката) повдигна престижа и на единия, и на другия. Но тези времена отдавна бяха отминали безвъзвратно и сега плавателният съд не въздействуваше на ничие реноме.

Едуър Тисел се намираше на Сирена само от три месеца и прекрасно усещаше този недостатък, но с нищо не можеше да си помогне — друга джонка никой не му предложи. Сега се бе разположил на кърмата и се упражняваше с ганг, инструмент, наподобяващ с формата си на цитра, който бе малко по-голям от ръката му. На стотина метра от него вълните миеха бялата ивица пясък, непосредствено зад който започваше гъстата джунгла, а на фона на небето ясно се очертаваше контурът на начупените черни планини. Светлината на Мирейл, бяла и притъпена, се провираше през истинска завеса от паяжини. Повърхността на океана се поклащаше равномерно и проблясваше с различните оттенъци на перламутра.

Тази картина бе достатъчно позната на Тисел, но още не беше успяла да му доскучае като ганга, на който по два часа дневно разучаваше сиренските гами и акорди и ги съпровождаше с прости фрази. Като свърши с него и го остави настрана, той се зае със зашинкото, мъничко резонансно сандъче с клавиши, върху които трябваше да натиска с дясната си ръка. Изтласканият от тях въздух се провираше през намиращите се вътре висулки и издаваше звуци, близки до тези на хармониката.

Тисел опита десетина бързи гами и не направи кой знае колко грешки. От шестте инструмента, които бе решил да изучи добре, зашинкото се оказа най-поддаващ се за обучение (разбира се, с изключение на химеркина — тракаща и тропаща конструкция от дърво и камъни, използувана само за общуване с най-нисшия слой — робите).

Тренировката продължи още десет минути, после Тисел остави настрана зашинкото и раздвижи изтръпналите си пръсти. От мига, в който се оказа на Сирена, всяка свободна минута посвещаваше на местните музикални инструменти: химеркин, ганг, зашинко, киве, страпан и хомапард. Той изучи деветнадесет тоналности и четири диапазона на различни гами. Неизброими бяха акордите и интервалите, които никога не са съществували в общността на Обединените планети. Упражняваше се с мрачна решимост, в която отдавна се бе удавило предишното му виждане за музиката като на източник само за удоволствие. И сега, гледайки на инструментите пред себе си, той с усилие се бореше с изкушението да ги хвърли и шестте в спокойните води на Титаника.

Изправи се, мина през салона и столовата, продължи по коридора край кухнята и се оказа на носовата палуба. Наведе се над перилата и погледна в подводната кошара, където двамата роби, Тоби и Рекс, впрягаха рибите-тегличи и се подготвяха за седмичното пътуване във Фан, който се намираше на север оттук, на дванадесет километра. Най-младата и пъргава риба, развеселена или достатъчно злобна, се гмуркаше и се опитваше да избяга от налагания й хомот. Тя показа обтекаемата си муцуна на повърхността и човекът, като я гледаше такава жива, почувствува странно безпокойство: рибата нямаше маска!

Тисел се разсмя объркано и докосна с пръсти собствената си маска — Лунен молец. Каквото и да казват, той се беше аклиматизирал вече на тази планета! Щом голата муцуна на това морско добиче е в състояние да го шокира, изглежда е минал най-важния етап!

Най-после впрягът беше готов. Тоби и Рекс се върнаха на палубата. Червеникавите им тела бляскаха от водата, а мокрите маски от черно платно прилепваха към лицата им. Те не обърнаха никакво внимание на Тисел и продължиха да се занимават с работата си: отвориха кошарата и вдигнаха котва. Рибите заплаваха напред, напрегнаха сили, тегличите се опънаха и джонката потегли на север.

Като се върна на кърмата, Тисел се зае със страпана, кръгла резонансна кутийка с диаметър двадесет сантиметра. От централното стъпалце към обиколката на инструмента бяха обтегнати четиридесет и шест струни, които се съединяваха с чукчета или звънчета. И когато струните се дърпаха, звънчетата звъняха, а чукчетата удряха железни пластинки и се раздаваше рязък или звънящ звук. Когато този музикален инструмент попадаше в ръцете на виртуоз, приятните дисонанси създаваха ефект, изпълнен с експресия, а под неопитните пръсти на дилетант резултатът беше не особено удачен и можеше да напомни за несвързани и случайни звуци. Тисел най-зле свиреше на страпан и затова през цялото време на пътуването на север се занимаваше с него.

Изминаха доста часове, преди джонката да се приближи до плаващия град. Рибите бяха завързани, а корабът пришвартован към определеното място. Зяпачите в пълно съгласие със Сиренските обичаи се заеха да оценяват всички страни на джонката, робите и самия Тисел. Той още не беше привикнал на подобен внимателен оглед и доста се обезпокои, особено от изгледа на неподвижните им маски. Неволно поправи Лунния молец и по трапа се спусна на пристана.

Някакъв роб, който до преди миг седеше с кръстосани крака, се изправи, докосна с показалеца си черната превръзка на челото си и запя въпросителната фраза от три тона:

— Крие ли маската на Лунния молец лицето на сър Едуър Тисел?

Тисел удари химеркина на пояса си и пропя:

— Аз съм сър Тисел.

— Чест сториха на мен — запя по-нататък робът, — като ми възложиха тази задача. Три дни от изгрев до залез чакам на крайбрежната улица, три дни от изгрева до залеза се залепвам за сала под пристанището и се вслушвам в крачките на Хората на Нощта. И най-после очите ми съзряха маската на сър Тисел.

Тисел избарабани на химеркина нетърпеливо дрънкане:

— Каква ти е задачата?

— Нося послание, сър Тисел. Адресирано е до тебе!

Тисел протегна лявата си ръка и едновременно продължаваше да свири с дясната на химеркина.

— Дай ми посланието.

— Вече ви го подавам, сър Тисел.

На плика беше изписано с едри букви:

ЕКСПРЕСНО СЪОБЩЕНИЕ! ДА СЕ ДОСТАВИ ВЕДНАГА!

Тисел разкъса плика. Посланието беше написано от Кастел Кромартин, Главен директор на Междупланетния политически съвет и след официалното приветствие съдържаше следния текст:

„Абсолютно необходимо е да направите описаното по-долу! На борда на «Карина Крузейро», записан в пристанище Фан, с дата на пристигане там на 10 януари по Универсалното летоброене, се намира закоравелият престъпник и убиец Хаксо Ангмарк. Трябва заедно с представителите на местните власти да го посрещнете при слизането му и веднага да го арестувате и изпратите в затвора. Тази заповед трябва на всяка цена да се изпълни! Акцията в никакъв случай не бива да се проваля!

ВНИМАНИЕ! Хаксо Ангмарк е изключително опасен. При най-малък опит за съпротива трябва да бъде убит.“

Тисел се ужаси от съдържанието на посланието. Имаше над какво да се замисли. Когато бе пристигнал тук в качеството си на консул, не бе очаквал нищо подобно и досега не беше имал възможността да събере опит с допир до опасни престъпници. Пръстите на лявата му ръка неволно загалиха сивата козина на своята маска. Положението всъщност не изглеждаше чак толкова опасно: Естебан Ролуър, който изпълняваше длъжността директор на космодрума, несъмнено ще му окаже съдействие, а може и да предостави на негово разположение цял взвод роби.

Растящата надежда накара Тисел още веднъж да прочете нареждането. Датата — 10 януари по УЛ. Погледна в сравнителния календар. Днес е Четиридесетия ден на Времето на Горчивия Нектар и следователно… той прокара пръста си по колонката и стигна до 10 януари. Това беше днес!

Далечен грохот привлече вниманието му. От мъглата се измъкна обтекаем корпус. Планетолетът се завръщаше от срещата с „Карина Крузейро“.

Той още един път прочете дипломатическата поща, вдигна глава и внимателно загледа кацащата ракета. На борда й се намира престъпникът Хаксо Ангмарк и след пет минути ще стъпи на повърхността на Сирена. Необходимите административни и митнически формалности да го задържат максимум двадесет минути. Космодрумът се намираше на два километра от града и с Фан го съединяваше извиващ се между хълмовете път.

— Кога пристигна това съобщение? — запита Тисел роба.

Но робът се опули, като не разбра нищо. Тогава Тисел се принуди да повтори въпроса си под акомпанимента на химеркиновското тракане:

— Съобщението, това, колко ти дни го съхранява?

— На крайбрежната чаках много дълги дни — пропя и робът в отговор, — на сала се връщах само в мрака. Търпеливостта ми е наградена. С очите си виждам сър Тисел.

Разяреният Тисел се обърна и тръгна по крайбрежната улица. Ах тези бездарни сиренци! Наистина ли са толкова безпомощни, или се правят на такива? Защо не изпратиха това писмо на джонката му? Само двадесет и пет минути остават… не! Вече само двадесет и две…

На надлеза Тисел се спря, погледна наляво, погледна надясно и зачака да стане чудо, да се появи въздушна карета и мигновено да го закара в космодрума, където с помощта на Ролуър ще успее да арестува престъпника. Или, което ще бъде най-добре, второ дипломатическо писмо ще анулира първото. Е, поне нещичко…

Но на проклетата Сирена няма въздушен транспорт и едва ли второ послание ще пристигне…

На другата страна на надлеза се намираха цял ред сгради от камък и желязо, които защитаваха обитателите си от атаките на Хората на Нощта. В една от тях Тисел знаеше, че живее коняр, и като разглеждаше интересната фасада, забеляза мъж във великолепна маска от сребро, обсипана с бисери, да излиза яхнал гущероподобно сиренско същество. Тисел се хвърли напред. Времето течеше, но ако малко му провървеше, можеше и да прихване Хаксо Ангмарк. Той се прехвърли на другата страна на надлеза.

Конярят стоеше пред редица боксове и внимателно разглеждаше инвентара си. Петте великолепни ездови животни с масивни крака, плътно туловище и тежка триъгълна глава достигаха до раменете му. Изкуствено удължените предни бивни бяха украсени със златни пръстени, а плочкообразната кожа навсякъде бе изрисувана с цветни петна: пурпурночервени и зелени, оранжеви и черни, кафяви и розови, жълти и сребърни.

Задъханият Тисел се спря пред коняря, протегна се да хване кива, но се поколеба. Дали тази среща беше наистина случайна? Може би трябва да използува зашинкото? Не! Молбата му не изисква официално приветствие. Най-добре ще е да се възползува от кива.

Той се протегна към инструмента, дори докосна струната, и веднага съобрази, че ще направи грешка, и побърза да засвири на ганга. А под маската си се усмихна извиняващо се. С този човек нищо не го свързваше. Оставаше му да се надява, че конярят е сангвиник по природа. И изобщо привързаността не му позволи да избере нужния за случая инструмент. Като взе втория акорд, Тисел засвири, като се опита да надскочи малкия си опит, и запя молбата си:

— Сър, бързо, бързо, кон ми трябва. Дай ми животно от твоето стадо!

Конярят притежаваше такава сложна маска, че Тисел не успя да я познае. Конструкцията й бе от кафяв, покрит с лак плат, съчетан с плетена сива кожа, а високо на челото се намираха две големи, със зелен оттенък в пурпурночервения цвят кълбета, разделени на голям брой клетки, също като очите на насекомите.

Туземецът спря за дълго погледа си на нахалника, подбра демонстративно стимика и възпроизведе с него поредица трели и канони, чието съдържание Тисел не успя да разбере.

— Сър — пропя конярят, — боя се, че моите животни не подхождат на такъв знатен господин.

Тисел побърза живо да отговори на струните на ганга:

— Напротив, те така ми подхождат. Аз много бързам и с радост ще приема жребец от стадото ти.

Кресчендото на туземеца продължи да възразява:

— О, сър, не! Конете ми са болни! Конете ми са мръсни! Приятно е за човек като мен да чуе похвални думи, но такава чест не съм заслужил. — На това място той смени инструмента и продължи със студените тонове на кродача си. — И аз не мога да позная в тебе веселия сътрапезник, който така фамилиарно ми говори с ганга си.

Смисълът на песента беше ясен — животно няма да има! Тисел се обърна и затича към космодрума, а след него се разнесе тракането на химеркин, но дипломатът не спря да изслуша предназначената за роба на коняря или за самия него музика.

Предишният консул на Обединените планети на Сирена беше убит в Зандар при интересни обстоятелства. Той бил в маската на Кръчмарски главорез и опитал да се натрапи на девойка с лента на Празника на равноденствието. Но веднага бил пронизан от Червеният Демиург, Слънчевият дух и Вълшебния стършел.

Като резултат Едуър Тисел, свеж възпитаник на Дипломатическия институт, получи правото за три дни да се подготви за неговото място и новата си роля. Като човек достатъчно спокоен и дори често направо предпазлив, той възприе назначението за оказана чест и същевременно внезапно изпитание, което трябваше да преодолее. С помощта на субподсъзнателния метод овладя сиренския език, откри, че не е толкова сложен, както се смяташе, а в течението на Всеобщата антропология откри следните редове:

„Жителите на крайбрежието на Титаника се отличават с крайния си индивидуализъм, което изглежда се явява следствие от въздействието на обкръжението, неподбуждащо към съвместна групова дейност. Езикът отразява този факт, като изразява настроението на единицата, емоционалното й отношение към създадената ситуация и в същото време фактическата информация в него има подчинено и второстепенно значение. Освен това този език всъщност винаги го пеят, като си акомпанират с малки музикални инструменти. Като резултат е необикновено трудно да се получи някаква информация от жителите на Фан и забранения град Зандар. Жителите им изпълват слуха на пришълеца с елегантни арии и демонстрират виртуозно изпълнение на някой от многочислените музикални инструменти. В този удивителен свят чужденецът, ако иска към него да се отнасят с уважение, трябва да научи да се обяснява според местните обичаи.“

Тисел бе записал тогава в бележника си:

„ДА СЕ НАМЕРИ МУЗИКАЛЕН ИНСТРУМЕНТ ЗАЕДНО С ИНСТРУКЦИИТЕ ЗА ИЗПОЛЗУВАНЕТО МУ“.

После беше продължил да чете:

„На Сирена навсякъде и независимо от годишното време съществува изобилие, дори излишъци на продукти. Климатът е мек. Разполагайки със запаси на енергия и достатъчно свободно време, жителите на планетата се занимават с усложняването на собствения си живот. Усложнява се всичко: специализираните занаяти, за пример може да се посочи резбата по дървените облицовки за джонките; обърканата символика, намерила най-добро изражение в маските, които носят всички сиренци; необикновено трудният език, който наполовина е музикален и по удивителен начин предава и най-тънките оттенъци на настроението и чувствата; но преди всичко фантастичната сложност на отношенията между хората. Престижът, лицето, репутацията, славата се изразяват с една дума «стракх». Отделният човек си има определен «стракх», който му разрешава, когато трябва да пътува по реката, да закупи плаващ дворец, украсен със скъпоценни камъни, алабастрови фенери, гълъбовосин фаянс и резба по дърветата или просто да наеме покрив на някакъв скапан сал. На планетата Сирена няма пари в обичайния смисъл на думата; единствената валута е така нареченият «стракх»…“

Тисел поглади брадичката си и продължи да чете:

„Маските се носят непрекъснато и съответствуват на местните обичаи и философия, която твърди, че човекът не бива да ползува физиономията си, наложена му от независещи от индивида фактори, а трябва да има свобода в избора на вида си, който най-пълно да хармонизира със «стракха» му. В цивилизованите райони на Сирена, по крайбрежието на Титаника, човек никога не си показва лицето, което е най-голямата негова тайна.

Нищо чудно, че вследствие на това сред сиренците е неизвестен хазартът, понеже добиването на превъзходство с нещо друго, освен «стракха», е като смъртоносен удар по самолюбието на местните жители. В техния език няма еквивалент на думата «нещастие».“

Тисел си записа:

„ДА СИ НАМЕРЯ МАСКА. МУЗЕЙ? СЪЮЗ НА АРТИСТИТЕ?“

Когато прочете докрай статията, побърза да завърши приготовленията си и на следващия ден се оказа на борда на „Робърт Астрогуард“. Така започна първият етап от пътешествието на Сирена.

Планетолетът се приземи на сиренския космодрум — самотен диск с цвета на топаз на фона на черно-зелено-пурпурните склонове на околните хълмове. Корабът докосна земята и Едуър Тисел го напусна. Посрещна го Естебан Ролуър, агентът на Галактическите линии.

Той го видя, вдигна рязко ръка и неволно се дръпна крачка назад.

— Маската ти! — хрипливо възкликна той. — Къде ти е маската?

Тисел я повдигна неловко.

— Аз не бях сигурен…

— Сложи я веднага — направо заповяда Ролуър и му обърна гръб. Самият той носеше на главата си интересна конструкция от матови зеленикави плочки и покрито със синкав лак дърво. Там, където трябваше да се намират бузите, се разкриваха черни хрилни отвори, а под брадата висеше миниатюрно копие на скорострелно оръдие, украсено с черно-бяло шахматно разположение на изрисуваните полета. Като цяло представяше личност иронична и достатъчно повратлива.

Тисел постави маската на лицето си, постара се да я намести в най-доброто положение и не знаеше какво да направи във възникналата неудобна ситуация: да покаже сдържаност, подобаваща на длъжността му, или да подхвърли някаква шега.

— Сложи ли си вече маската? — произнесе, без да го гледа Ролуър.

Тисел отговори с кратко „да“ и агентът на Галактическите линии се обърна. Маската прикриваше изражението на лицето му, но ръката неволно докосна клавиатурата на бедрото му. Мелодията изразяваше шок и объркване.

— Ти не можеш да носиш тази маска! — пропя той. — И… откъде я намери?

— Това е копие от маска, която се намира в Полиполитанския музей — отвърна сдържано Тисел. — Напълно съм сигурен, че тя е автентична.

Събеседникът му кимна, при което изражението на неговата маска стана още по-иронично.

— Тя наистина е прекалено автентична! Вариант е на типа Укротител на Морския дракон. Подобни маски се носят от лица, ползуващи се в обществото с изключително уважение: князе-герои, майстори-занаятчии или велики музиканти, и то единствено по повод на важни церемонии.

— Аз просто не знаех…

Ролуър махна с ръка: напълно те разбирам.

— Подробностите ще научиш с времето. Обърни внимание на маската ми. Днес нося Свободната птица. Особи, подобни на мен или теб, които не са много уважавани, трябва да са в подобен тип…

— Странно — каза замислено Тисел, когато вървяха през ширналото се поле към бетонната сграда. — Имах чувството, че човек може да носи маска, която му харесва.

— Така е, разбира се — отвърна Ролуър. — Носи всяка маска, която поискаш, стига да можеш да обосновеш присъствието на главата ти. Ще ти обясня с пример. Свободната птица. Нося я и с нея показвам, че не искам прекалено много. Нямам претенции за мъдрост, войнственост, непостоянство, музикални таланти, мъжество или разни други сиренски добродетели.

— Нека сега предположим нещо — продължи да настоява Тисел. — Аз се появявам на улиците на Зандар с тази маска. Какво може да се случи?

За известно време се чуваше само приглушеният от маската смях.

— Ако ти се окажеш на брега на Зандар, там няма улици, в някаква си маска, ще бъдеш убит почти веднага. Най-много да преживееш около час. Това се случи с моя предшественик Бенкс. Той не знаеше как трябва да се държи. Никой от нас, пристигналите от други планети, не го знае. В град Фан ни търпят само докато помним какво място трябва да заемаме. Но в тази маска ти сега не би могъл дори да се появиш за минута. Някой, който носи Огнения змей или Гърмящия дух, ще се приближи към тебе. Ще засвири на кродач и ако не му отвърнеш на предизвикателството с остра реплика на скараний, той ще те оскърби с използуването на химеркин, с който тук се общува единствено с робите. Най-обидният начин за показване на презрение. Или ще удари дуелния си гонг и веднага ще те атакува!

— Не знаех, че тук хората са толкова обидчиви — отвърна тихо Тисел.

Ролуър само повдигна неопределено рамене и отвори масивната врата, която водеше в кабинета му.

— На подстъпите на Полиполис също не може да се вършат неща, без опасност да се натъкнеш на критика.

— Което си е истина, си е истина — съгласи се Тисел. После огледа кабинета. — Защо са тези предпазни мерки? Бетон, стомана…

— Защита от диваците — обясни агентът. — Нощем се спускат от планините, крадат каквото им попадне и убиват всеки срещнат на брега. — Той се приближи до шкафа и извади някаква маска. — Вземи тази. Нарича се Лунния молец. Няма да имаш неприятности с нея.

Тисел не изпадна във възторг от предлаганата маска. Тя беше облицована с кожа на мишки, от двете страни на устата стърчаха букетчета пера, а от челото се подаваха чифт разперени антени. Отстрани се мотаеха бели пръстенчета за бродиране, а под очите висяха на редици червени плитчици. Като изделие беше достатъчно мрачно и същевременно комично.

— Тази маска изразява ли в някаква степен известен престиж?

— Малък.

— Но аз все пак съм консул — отбеляза мрачно Тисел — и представям тук Обединените планети, които се населяват от над сто милиарда души…

— Ако тези Обединени планети искат представителя им да носи маската на Укротител на Морския дракон, нека изпратят подходящ човек.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отговори тихо Тисел. — Е, какво пък, щом трябва…

Ролуър вежливо се обърна, когато Тисел снемаше Укротителя на Морския дракон и надяваше къде-къде по-скромния Лунен молец.

— Предполагам, че мога да намеря нещо подходящо в градския магазин. Казват, че достатъчно е да влезеш и да вземеш необходимия ти предмет. Така ли е?

Ролуър огледа Тисел критично.

— Засега тази маска ти подхожда идеално. Помни следното: не бива нищо да взимаш, докато не узнаеш стойността на нужната стока относно „стракха“. Собственикът ще загуби лицето си, ако особа с нисък „стракх“ без ограничение ползува най-добрите му стоки.

Тисел поклати глава и усети да го обхваща раздразнение.

— За нищо подобно не бяха ми казали! Разбира се, за маските знаех, за трудолюбието и добросъвестността на майсторите също, но за тази игра на престиж…

— Не го смятай за особено важно — отговори Ролуър. — След година, най-много две, ти ще знаеш как да се държиш. Предполагам, че говориш езика им?

— Естествено.

— А на какви инструменти свириш?

— Казаха ми, че е достатъчно да познавам някакъв малък инструмент или че мога само просто да пея.

— Не са те осведомили правилно. Само робите пеят без съпровод. Съветвам те веднага да започнеш да се учиш да свириш на следните инструменти: химеркин — за общуване с робите; ганг — за разговори с близки приятели или особи малко по-ниски по ранг; киви — за вежлив и повърхностен обмен на мнения; зашинко — за по-официални контакти; страпан или кродач — за разговори с особи, по-нисши от тебе — или ако поискаш да ги обидиш; и накрая хомапард или двойно камантиле за тържествени церемонии. — За миг се замисли. — Освен това е необходим кребарин, водна лютня и слобо, но отначало научи тези инструменти. Те, макар и в ограничени рамки, ще ти позволят възможността да общуваш с хората.

— А ти не преувеличаваш ли? — попита Тисел. — Слушай, да не се шегуваш?

Ролуър мрачно се разсмя.

— Дори не съм помислял да се шегувам. Но нека се върнем на практиката. Трябва веднага да се снабдиш с джонка и после — роби.

Ролуър изпрати Тисел от космодрума, като го придружи до брега на Фан, където те направиха приятна разходка по една пътека под клоните на огромни дървета, които се извиваха от плодове, хлебни израстъци и мехури, запълнени със сладък сок.

— Сега — каза той — във Фан има всичко на всичко четирима пришълци от други планети, като в това число включвам и тебе. Ще те заведа при Уелибас, нашия търговски посредник. Мисля, че той има стара джонка, с която може да ти услужи за известно време.

Корнелий Уелибас бе прекарал във Фан петнадесет години и бе спечелил достатъчно „стракх“, че да си позволи маската на Южния вятър. Това бе гълъбовосин диск, обсипан с парчета лазурит и обрамчен от ореол на блестяща змийска кожа. Като човек той се оказа къде-къде по-сърдечен от Ролуър и не само му предостави джонката, но заедно с нея двадесет различни музикални инструмента и дори двама роби. Смутен от щедростта му, Тисел замърмори нещо за заплащане, но посредникът разсея всички съмнения с величествен жест.

— Драги мой, ти си на Сирена! Такива дреболии тук не струват нищо!

— Но джонката…

Уелибас изсвири кратка учтива фраза на своя киви.

— Сър Тисел, честно казано, лодката е стара и пострадала от времето. Аз не мога да я ползувам, без да си подроня престижа — и съпроводи тези думи с прелестна мелодия. — Ти също не бива да си блъскаш главата с твоето обществено положение. Нужен ти е покрив над главата, удобство и защита от нападенията на Хората на нощта.

— Хората на нощта ли?

— Тези канибали вилнеят по брега след настъпването на нощта.

— Аа, така ли! Сър Ролуър ми спомена за тях.

— Истински чудовища са. Но да не си губим времето с тях — кива му издаде кратко чуруликане, пълно със страх. — Сега ще те запозная с робите — Уелибас почука поучително с показалец по синия диск на маската си. — Рекс и Тоби трябва да ти служат добре — той повиши глас и затрака на химеркина. — Аван ескс тробу!

В стаята надникна робиня, обвита в десетина тесни ивици розов плат и елегантна черна маска, по която искряха перламутрови цехини.

— Фаску етц Рекс е Тоби.

Повиканите роби се появиха скоро. Двамата носеха свободни маски от черен плат и кафяви ризи. Уелибас им заговори с шумния съпровод на химеркин, заповяда им да служат на новия си господар и ги заплаши, че ако не са усърдни, ще ги изпрати обратно на родните им острови. Рекс и Тоби паднаха в краката на Тисел и с тихо пеене се заклеха вярно да му служат. Консулът на Обединените планети нервно се засмя и опита силите си в сиренския език:

— Веднага се качете на джонката, добре я подредете и доставете продукти на борда.

Тоби и Рекс равнодушно го гледаха през очните отвори в маските. Уелибас повтори заповедите със съответния съпровод, на което робите се поклониха и тръгнаха да изпълняват.

Тисел объркано заразглежда различните инструменти.

— И понятие си нямам как ще се науча да свиря на тях.

Уелибас се обърна към Ролуър.

— Какво мислите за Кершуъл? Дали ще успеем да го уговорим да даде на сър Тисел необходимите знания?

Ролуър кимна в знак на съгласие.

— Той би се заел с такава работа.

— Кой е той? — запита Тисел.

— Третият от нашата група изгнаници — обясни домакинът. — Антрополог е. Чели ли сте „Зандар, наричан Великолепният“? „Обредите на Сирена“? „Хора без лица“? Не ли? О, колко жалко! Прекрасни работи! Престижът му е достатъчно висок и мисля, че от време на време посещава Зандар. Носи обикновено Пещерната сова, понякога Звездния странник и дори Мъдрия съдия.

— Напоследък харесва главно Екваториалния змей — допълни Ролуър. — И то варианта с позлатените глици.

— Наистина ли? — удиви се Уелибас. — Трябва да кажа, че го е заслужил. Той е великолепен човек.

И Уелибас замислено докосна струните на зашинкото.