Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (8)

Глава осма

Скрит зад отбранителните стени на крепостта, Грен лежеше и се припичаше на силното слънце.

Страхът бе важна, но не и единствената причина, поради която остана. Съгласен бе с Тоя, че подчинението е извънредно важно. И въпреки всичко не пожела да тръгне с тях. Сигурен бе, че планът на Тоя е твърде рискован. При това имаше нещо наум, което обаче не можеше да изрази.

— Как да го кажа! — рече той на глас. — Сякаш думите са малко. Сигурно преди е имало повече думи!

Мислите му бяха свързани с крепостта.

Останалите от групата не се бяха и замислили дори. Стъпвайки на покрива на крепостта, вниманието им бе погълнато от друго. Само Грен си бе дал сметка, че не беше обикновена скала. Някой бе вдигнал тази сграда според предварителен замисъл. Сред съществата, които познаваше, имаше само един вид, способен на такова нещо, и неговите представители положително разполагаха с безопасен проход, който да ги свързва със сушата.

Веднага след като изпрати с поглед приятелите си по каменната пътека, Грен извади ножа си и почука по най-близката стена.

Никакъв отговор.

Неочаквано цяло парче от стената на кулата зад него се отвори. Грен се обърна при лекия шум и се озова лице в лице с осем термита, появили се в тъмния отвор.

Обявени някога за врагове, термитите се бяха вспоследствие сближили с хората и с времето между тях се бе породило своеобразно приятелство. И сега, когато хората се бяха превърнали по-скоро в изгнаници, отколкото в наследници на планетата, срещата им с термитите бе съвсем на равна нога.

Насекомите заобиколиха момчето и движейки непрестанно пипалата си, внимателно го проучиха. Грен не помръдваше, за да даде възможност на белезникавите им тела да го изследват спокойно. На ръст те бяха високи почти колкото него. Долавяше излъчващата се от тях кисела, но не и неприятна миризма.

След като се увериха, че Грен е безопасен, термитите се отправиха към бойниците. Момчето нямаше представа дали виждат на дневна светлина, но бе сигурен, че ясно чуват врявата от битката долу.

Грен пристъпи предпазливо към отвора. Оттам лъхаше необикновена прохлада.

Две от насекомите веднага препречиха пътя му, доближавайки челюсти до гърлото му.

— Искам да сляза долу — каза той. — Няма да ви преча. Нека да вляза.

Един от домакините му бързо изчезна в тъмнината и скоро се върна заедно с друг термит. Грен отстъпи стъписан. На главата на новодошлия стърчеше грамаден израстък. Кафеникава гъбеста тъкан, покрита с дупчици, същите, каквито дървесните пчели правят за своите пити с мед, израстъкът обгръщаше черепа на термита и завършваше около врата му подобно на яка. Въпреки странния си товар термитът бе доста подвижен. Той пристъпи напред и останалите му сториха място. Известно време сякаш се вглеждаше в Грен, сетне се извърна.

Наведе глава и започна да дращи по земята. Доста грубо, но съвсем ясно насекомото нарисува кулата, а с няколко други линии маркира брега и полуострова.

Грен бе изумен. Не бе подозирал, че насекомите притежават такива способности. Той приближи чертежа.

Термитите го оставиха да го разгледа спокойно, но очевидно не спираха да го наблюдават. Явно очакваха нещо от него. Грен се съсредоточи и навеждайки се, макар и несигурно, драсна нещо към схемата. Прекарал бе линия, която свързваше върха на кулата с основата и продължаваше нататък до брега. Сетне посочи себе си с пръст.

Трудно можеше да каже дали домакините му бяха разбрали посланието му. Те просто се обърнаха и влязоха обратно в кулата. Грен нямаше какво друго да направи, освен да ги последва. Този път никой не го спря. Ясно бе, че молбата му е приета.

Вътре го посрещна странната влажна миризма.

Някой затвори отвора зад гърба му и момчето потъна в непрогледен мрак. След ярката слънчева светлина тъмнината го изплаши не на шега.

За пъргаво момче като Грен слизането надолу не представляваше никакво затруднение. Той си помагаше, като се улавяше за всевъзможните издатини, които стърчаха от стените на тясното като комин помещение.

След като посвикна с тъмнината, Грен забеляза, че от гърбовете на термитите струи слаба светлина, която им придаваше леко призрачен вид. Те се суетяха безмълвно напред-назад в дълги редици, заети с нещо свое. Грен така и не разбра какво беше то.

Най-накрая той и водачът му стигнаха до дъното на крепостта. Според пресмятанията му то се намираше под морското равнище. Въздухът бе влажен и тежък.

Сега до Грен вървеше само термитът с израстъка на главата. Останалите се оттеглиха в стройна редица като войници. Той забеляза странна зеленикава светлина. Отначало не можа да разбере откъде идва тя. Нямаше и време да се огледа, тъй като се стараеше да не изостава от водача си. Коридорът, по който се движеха, бе неравен и с доста интензивно движение. Пълно бе със запътили се за някъде термити, с други дребни същества, които щъкаха насам-натам, ту поотделно, ту на групи.

— Не бързай толкова! — провикна се Грен, но, изглежда, водачът не го чу.

Зелената светлина вече бе доста силна. Идваше от двете страни на коридора. Грен установи, че тя прониква през неравните слюди по стените, поставени там очевидно от умните термити. През парчетата слюда, макар и трудно, се виждаше подводният свят и движението на опасните водорасли.

Грен беше изумен от напрегнатия подземен живот. Обитателите на крепостта нямаха време дори да спрат и да го разгледат. По едно време се появи някакво космато четириного с дълга опашка и жълтеникави очи. На ръст бе почти колкото Грен. Доближи се до него и най-неочаквано изпусна едно: „Миауу“, като опита да се отърка. За щастие само мустаците му докоснаха ръката му и стреснат, той побърза да се отдалечи.

Косматото същество изви глава и го изпрати с поглед. Сетне последва термитите, тези, които сега се грижеха за него. Няколко крачки по-нататък Грен зърна още няколко космати, по кожата на които растяха мъхове.

Най-сетне Грен и водачът му стигнаха до едно място, където тунелът се разделяше на няколко по-малки разклонения. Без колебание термитът пое по онова, което водеше нагоре. Изведнъж силен лъч светлина преряза мрака и се оказа, че водачът на Грен е отместил камък, който запречваше входа на тунела.

— Много добри бяхте с мен — рече Грен, докато изпълзяваше навън. Внимаваше да не се приближава до кафявия израстък на главата на своя спътник.

Термитът веднага се прибра в дупката, без да го удостои с повече внимание.

 

 

Грен не се нуждаеше от обяснения, за да разбере, че е попаднал на Ничията земя.

Доловил бе вече мириса на развълнуваното море. До слуха му, макар и приглушена, стигаше глъчката от битката между водораслите и сухоземните растения. Едва ли не с кожата си момчето усещаше, че го заобикаля някакво напрежение, напълно непознато за безопасните средни територи на джунглата, където се раждаха човешките същества. Над него през месестите листа се процеждаха слънчевите лъчи.

Пръстта под краката му бе нещо средно между пясък и глина и тук-там се подаваха скали. Почвата не беше плодородна, това личеше и от растенията, пуснали корени в нея — изкривени, очевидно недоразвити, с едва наболи листа. Много бяха преплели стъбла, сякаш за да се подкрепят, а несъбралите се заедно лежаха в калта, изкорубени и болни. Някои с течение на годините бяха развили такива необикновени средства за защита, че изобщо не приличаха на дървета.

Грен прецени, че е най-добре да пропълзи до сушата на полуострова и да се опита да се присъедини към Тоя и останалите. Стигнеше ли до морския бряг, нямаше да е трудно да открие полуострова.

Лесно се ориентира в каква посока е морето и между листата и клоните видя ивицата Ничия земя. Тя се открояваше ярко сред всичко останало.

Момчето напредваше бавно. Сепваше се при всеки звук. По едно време се просна възнак, подплашен от приближаващия се рояк остри отровни ъгли, който налетя отгоре му. Вдигна предпазливо очи и видя над себе си кактус, който отърсваше ствола си, за да пренареди иглите си и да ги приготви за отбрана; при всяка среща с непознати растения стомахът му се свиваше болезнено.

Малко по-нататък видя нещо още по-необичайно.

Прекрачи един ствол във форма на примка. В същия миг примката се сви. Грен успя да се измъкне, но силно ожули краката си. Докато лежеше изтощен и задъхан от уплаха, мина едно влечуго, което едва не се отри в него.

Дълго и покрито със защитни плочки, то имаше кръвожадна усмивка, разкриваща два реда остри зъби. Някога (когато хората имали имена за всичко) го наричали алигатор. То хвърли бегъл поглед към Грен и се мушна под едно стъбло.

Преди милион години почти всички животни, населяващи Земята, изчезнали. Дори самата тежест на зелените растения, чието развитие било благоприятствувано от силната слънчева радиация, била в състояние да ги премаже. И въпреки всичко, когато и последните дървета били изтикали от смокинята към блатата и бреговете на океана, няколко животински вида успели да се спасят заедно с тях. Заселили се именно на тази Ничия земя.

Грен се надигна и продължи, но този път внимаваше повече.

Шумът от схватката на брега бе отзвучал и наоколо цареше тишина. Всичко бе стихнало, сякаш в очакване на нещо, или нечие проклятие тегнеше над света.

Момчето се движеше по нисък склон, който се спускаше към водата. Ситни камъчета хрущяха под краката му.

Дърветата, които доскоро растяха нарядко, сега се бяха сгъстили и вероятно оказваха по-добра съпротива срещу нападенията от морето.

Грен спря. Тревогата му постепенно се засилваше. Как му се искаше сега да е с останалите! Убеден бе, че не той, а те бяха проявили упорство, като не приеха предложението му да останат върху крепостта.

Огледа се и предпазливо изсвири. Никакъв отговор. В настъпилата тишина му се струваше, че създанията, макар и лишени от слух, се стараеха да чуят нещо.

Паника стисна Грен за гърлото.

— Тоя! — извика Грен. — Веги! Пойли! Къде сте?

Внезапно над него се спусна някаква решетка и го повали на земята.

 

 

Когато Тоя и шестимата и спътници стигнаха брега, те се простряха ничком и все още изплашени до смърт, заровиха лица във високата трева. Телата им бяха покрити с пяна от битката, край която бяха минали.

Бързо се съвзеха и започнаха да обсъждат отсъствието на Грен. Той бе мъжко дете и загубата му бе тежка. Не беше разумно да се връщат и да го търсят, но поне можеха да го почакат. Трябваше само да намерят подходящо прикритие.

— Излишно е да стоим тук — обади се Веги. — Нямаше никаква причина Грен да изостане. Най-добре да забравим за него.

— Той ни е нужен за периода на размножаване — спокойно възрази Тоя.

— Аз нали съм тук? — прекъсна я Веги. — Имам онова, което е необходимо, и то достатъчно голямо. Ще се чифтосам с всички жени още преди да узреят фурмите. По-зрял съм и от фурмите.

Момчето се изправи, за да покаже добре тялото си, и се завъртя в странен танц, който не отблъсна ни най-малко неговите партньорки. Сега той бе единственият мъж сред тях, следователно — желан.

Мей скочи внезапно и затанцува с него. После момичето се отдалечи с плавни гъвкави движения. Веги я последва. Мей се заливаше от смях, а момчето подвикваше след нея.

— Веднага се върнете! — скочиха Тоя и Пойли.

Мей и Веги тичаха безгрижно към каменистия склон. Но едва стъпиха върху него, и от песъчливата почва се подаде крайник, който сграбчи Мей за глезена. Тя изпищя и друга ръка се протегна нагоре. Просната на земята, Мей отчаяно зарита с крака. Веги се спусна на помощ с вече изваден нож. Нови ръце изникнаха от пясъка и уловиха момчето.

Когато растителността завладяла Земята, най-малко пострадали обитателите на водния свят. Тяхното царство се поддавало по-трудно от сушата на промени. И въпреки това на много от тях се наложило да променят навиците и начина си на живот.

Новородените хищни водорасли се оказали изобретателни ловци на раци от морското дъно и на черупките им по време на растежа, когато са най-беззащитни. За няколко милиона години този род почти изчезнал от Земята.

Междувременно октоподите вече водели война с водораслите. Раците, които все по-рядко се срещали, били основна част от прехраната им. Като се добавят и другите фактори, които утежнявали съществуването им, октоподите волю-неволю променили изцяло поведението си. За да избегнат водораслите и за да намират храна, много от тях завинаги напуснали океана. Заживели по крайбрежието и така се родил пясъчният октопод.

Изплашени да не останат и без последното мъжко дете, Тоя и останалите се спуснаха да помогнат на Веги. Пясък летеше във всички посоки. Но октоподът разполагаше с толкова много крайници, че щяха да стигнат за всички деца. Без да напуска скривалището си, той успя да ги излови до едно с пипалата си, независимо от яростната им съпротива.

Ножовете се оказаха безполезни и скоро почти всички деца лежаха със зарити в пясъка лица и виковете им съвсем заглъхнаха.

Растителният свят бе взел надмощие не само в количествено отношение, но представителите му се бяха оказали далеч по-приспособими от останалите форми на живот. Отново и отново те успяваха да оцелеят, търсейки подражание на отдавна познати форми и реакции, използвани може би в по-малък мащаб сред животните. Такъв беше случаят с кръстосвачите — най-могъщото сред създанията на растителния свят, то се бе наложило и разраснало до гигантски размери, възприемайки начина на живот на най-обикновения паяк от ерата на каменните въглища.

В Ничията земя, където борбата за оцеляване бе най-ожесточена, този процес на подражание бе особено осезаем. Най-красноречив пример бяха върбите. Имитираха пясъчния октопод и така се бяха превърнали в непобедими обитатели на това кошмарно крайбрежие.

Върбите убийци живееха под пясъка и камъните и само тук-там отделни листа надничаха на повърхността. Корените им бяха придобили невероятна гъвкавост и якост и се бяха превърнали в извънредно полезни за живота им пипала. Именно на представител на тези жестоки създания децата дължаха живота си.

Пясъчният октопод трябваше да задуши плячката си час по-скоро. Прекалено дългата битка привлече вниманието на враговете му — върбите убийци, които, имитирайки го, се бяха превърнали в най-страшния му враг. Корените на две върби се плъзгаха вече под повърхността, докато по пясъка невинно се полюшваха само няколко китки листа, оставяйки след себе си лека диря.

Нападнаха незабавно и без колебание.

Дългите им и възлести корени притежаваха неподозирана сила. Пресякоха пътя на октопода от двете страни. Той познаваше смъртната им неумолима хватка. Отпусна човешките крайници и съсредоточи усилията си срещу върбата убиец. Неговият собствен живот му беше по-скъп.

Той надигна снага от пясъка с широко раззината човка и пълни със смъртен страх белезникави очи — от рязкото движение децата се разлетяха встрани. Успя да освободи почти всичките си пипала. Само едно остана в плен на върбата убиец. Разгневеният октопод яростно го прегриза, сякаш имаше насреща си най-страшния си враг.

Навъсеното море бе съвсем близо. Октоподът понечи да се скрие в неговите дълбини. Корените на върбата убиец трескаво се спуснаха след него. Бързо го откриха. Заловеният октопод размаха облак пясък, размесен със ситни камъни.

Но беше вече късно. Близо тридесет и пет възлести корена се стрелнаха безпощадно напред.

Забравили за смъртната опасност, от която току-що се бяха отървали, децата не можеха да откъснат очи от неравния двубой. Пипалата неочаквано се насочиха и към тях.

— Бягайте — извика Тоя и скочи на крака, усетила пясъчния дъжд по лицето си.

— Хванаха Фей! — изпищя Дриф.

Най-малкото момиченце махаше безпомощно ръце и крака. Един от тънките белезникави корени бе обгърнал Фей през гърдите. Почти задушена, тя дори не можеше да извика. Лицето и ръцете й бързо станаха морави. В следващия миг телцето й бе запратено срещу ствола на близкото дърво. Децата гледаха с ужас как, разкъсано и обляно в кръв, момиченцето се свлича на пясъка.

— Това е животът! — промълви Пойли. — Да вървим!

Побягнаха към най-близките храсти. Докато се опитваха да се съвземат от ужаса и мъката по най-малката им спътничка, до тях достигаха звуци от разкъсването на плътта на октопода.