Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (3)

Глава трета

Спускането надолу мина без особени премеждия. Двете жени се придвижваха спокойно към средните слоеве на своя зелен свят. За разлика от друг път Лили-йо не настояваше да бързат — предстоящото разделяне на групата никак не я радваше.

Не знаеше как да изрече онова, което я вълнуваше. Рядко се случваше хората в нейния свят да размишляват, още по-малко да споделят мислите си.

— Скоро и ние, като душата на Клет, ще трябва да се отправим Нагоре — рече тя на Флор.

— Такъв е обичаят — отвърна спътничката й.

На Лили-йо й беше ясно, че не може да очаква някакъв по-смислен отговор. На нея самата едва ли би й хрумнало нещо по-добро. Хората в тези времена не се задълбочаваха прекалено. Такъв бе обичаят.

Когато се събраха отново, групата скромно ги приветствува. Лили-йо бе изморена. Тя отвърна кратко на поздрава и се оттегли в своето жилище. Джури и Айвин й донесоха храна, без дори да се опитат да припарят в хралупата й — тя бе табу. След като се нахрани и поспа, Главната жена излезе вън, качи се на добре познатия им клон и събра всички.

— Побързайте! — подкани ги тя, без да сваля очи от Харис, който нарочно се бавеше. Защо си позволяваше да я дразни, след като чудесно знаеше, че всички се стараят да му угодят. Защо винаги е най-трудно със скъпите на сърцето ни хора?

Погълната от мислите си, тя не забеляза дългия зелен език, изпълзял иззад дънера до нея. Той се изправи, поколеба се секунда-две. Сетне обгърна кръста на Лили-йо, притискайки ръцете й до бедрата, и я вдигна високо във въздуха. Тя зарита с крака и завика, обзета от ярост срещу самата себе си.

Харис измъкна ножа от колана си, спусна се напред с присвити очи и запрати оръжието срещу нападателя. Чу се свистене, острието прониза зеления език и го прикова към грубата кора на дървото.

Харис не се задоволи само с това. Той се затича към мястото, последван от Джури и Дафи, докато Флор подбра децата, за да ги скрие на сигурно място. Силната болка накара езика да разхлаби примката около Лили-йо.

Стволът се залюля: сякаш цялата гора бе разтърсена от мощни вибрации. Лили-йо изсвири на два дъмблъра, които й помогнаха да се освободи напълно от опасната прегръдка и да стъпи отново на клона. Измъчван от силната болка, езикът се гърчеше застрашително. С ножове в ръце четиримата възрастни го доближиха.

Цялото дърво се люлееше под гневния напор на плененото по този коварен начин създание. Хората надникнаха предпазливо иззад ствола и видяха изкривената грозна паст на съсухрек и отвратителното му голямо око, чиято покрита с ципа зеница ги следеше злобно. Хищникът се блъскаше яростно в дървото, челюстите му се разтваряха непрекъснато, от устата му излизаше пяна. Хората и друг път бяха виждали съсухрек, но сега се изплашиха не на шега.

При нужда съсухрекът можеше да се увие няколко пъти около дървото или, източвайки се силно, да достигне до самите Върхове. Отскачаше от земята като пружина, за да търси храна — лишено от оръжие и разум противно създание, което кръстосваше подножието на джунглата с широките си крака и риеше пръстта.

— Задръжте го! — извика Лили-йо. — Не му позволявайте да се измъкне!

По протежение на клона хората от групата бяха скрили остри колчета за подобни случаи. Забиха ги едно по едно в размахващия се над главите им език, а после и в кората на дървото. Най-сетне успяха да укротят по-голямата част от него. Колкото и да се мяташе, хищникът никога вече нямаше да се освободи.

— Време е да потеглим към Върховете — рече Лили-йо. Никое човешко същество не може да убие съсухрек, защото няма достъп до жизненоважните му органи. Но схватката бе успяла да привлече и други хищници — иглотръни, безмозъчните акули на средните слоеве, звездолисти, капанозъби, водоливници и всякакви други дребни паразити, — готови да разкъсат съсухрека на късчета, а не биха имали нищо против, ако им паднеше и някое човешко създание… такъв бе обичаят. Ето защо групата побърза да се отдалечи.

 

 

Лили-йо беше много гневна. Тя бе причинила цялата бъркотия. Позволила бе да я изненадат. Не бе допускала, че някога ще бъде издебната от мудните съсухреци. Ето че започваше да допуска грешки. С малко повече съобразителност би спестила това второ опасно катерене към Върховете. Трябваше да вземе цялата група, за да отнесат душата на Клет. Какво ставаше с нея, та подминаваше толкова важни неща?

Главната жена спря под един гигантски лист и плесна с ръце, за да събере групата си. Шестнадесет чифта очи се впериха в нея в очакване на словата й. Ядоса се на огромното им доверие в нея.

— Ние, възрастните, остаряваме — рече тя. — Умът ни отслабва. Започнах да греша — оставих се да ме хване бавният съсухрек. Не мога вече да изпълнявам задълженията си на ваш водач. Време е ние, възрастните, да се изкачим до Върховете и да се върнем при боговете, които са ни създали. Децата ще останат сами. Те ще съставят новата група. Водачка ще бъде Тоя. Докато свикнете, Грен, а скоро след него и Веги ще могат да създават деца. Пазете мъжките деца. Внимавайте да не падат сред листата, да не загине групата. По-добре да умрете, но да не позволите групата да бъде унищожена.

Лили-йо никога не бе говорила толкова дълго. Някои от слушателите й дори не разбраха всичко. Защо бе нужно например да се споменава падането в листата? То е ясно. Каквото има да се случи, ще се случи и думите няма да помогнат.

— Като останем сами, ще правим каквото си щем — обади се Мей.

Флор я перна през ухото.

— Първо ще трябва да стигнеш до Върховете — рече строго тя.

— Да, тръгвайте — заповяда Лили-йо, след което разпредели задачите — кой да върви напред, кой да е по средата.

Никой не се обади, никой не пожела да изрази свое мнение, нямаше и любопитство. Единствен Грен възкликна недоумяващо:

— Лили-йо иска да накаже всички ни заради своята грешка!

Наоколо животът трескаво продължаваше — зелени същества се суетяха напред-назад, бързаха към пиршеството със съсухрека.

— Изкачването не е лесно. Побързайте — неспокойно се огледа Лили-йо, като задържа поглед върху Грен.

— Защо да се качваме? — дръзко възрази момчето. — Ако използваме дъмблърите, ще стигнем много по-лесно, а и няма да се изморим.

Колко сложно бе да му обясни, че във въздуха, без прикритието на стъблата и клоните, човек е много по-уязвим.

— Докато аз съм водачът, ще се катерите — скастри го Лили-йо. — Толкова много говориш, че сигурно в главата ти е заседнала жаба. — Не можеше да го плесне. Мъжкото дете беше табу.

Прибраха душите си от колибите. Сбогуваха се без никакви тържествености със стария си дом. Пъхнаха дървените фигурки в коланите, мечовете — най-острите и най-яки бодли, които можеха да се намерят — носеха в ръце. Затичаха се след Лили-йо, далеч от разпадащия се съсухрек и далеч от миналото си.

Сега напредваха много по-бавно заради малките деца. Лесно преодоляваха обичайните опасности, но с умората, сковаваща неукрепналите крачета, не можеха да се борят. Някъде към средата на пътя спряха на един клон, на който видяха пухесто килимче.

Пухестото килимче беше красив и неоформен мъх. Приличаше на копривния мъх, но не бе опасно за хората и щом ги усетеше, прибираше отровните си пипала, сякаш се отвращаваше от тях. Винаги бе живяло сред клоните на дърветата и се нуждаеше само от растителна храна. Цялата група нагази в гостоприемната му мекота и легна да поспи. Сред полюляващите се власинки и жълтите му стъбълца хората бяха в безопасност, тъй като ставаха невидими за почти всички свои врагове.

Флор и Лили-йо се отпуснаха като посечени. Бяха изтощени още от предишното изкачване. Почувствувал, че нещо не е наред, пръв се събуди Харис. Щом стана, смушка Джури с тоягата си. Той бе доста ленив, защото задължението му бе да стои далеч от опасностите. Джури седна, ала миг по-късно нададе тревожен писък и се спусна да запази децата.

Четири крилати същества бяха нападнали килимчето. Хванали бяха Веги и Бейн, едно от по-малките момиченца. Преди да осъзнаят какво става, децата усетиха, че им запушват устата, а миг по-късно вече бяха завързани.

При вика на Джури нападателите се обърнаха. Крилати хора!

В известна степен те наистина приличаха на хора — с една глава, две дълги силни ръце, яки къси крака и силни пръсти. Но вместо гладката зеленикава кожа на човешките същества, телата им бяха покрити с лъскава черупка, която преливаше на места от черно в розово. Големи люспести криле, подобни на крилете на зеленоптицата, започваха от китките на ръцете и свършваха до глезените. Лицата им бяха с изострени умни черти. Очите им силно блестяха.

Щом видяха, че и останалите се събуждат, летящите хора сграбчиха пленените деца. Забързаха през безопасното за тях пухесто килимче към ръба на клона, за да скочат.

Летящите хора бяха коварни врагове, които не се срещат често, но човеците много се бояха от тях. Убиваха само в краен случай, но крадяха деца, което бе още по-тежко престъпление. Трудно бе да ги заловят — плъзгавите платформи, които използваха, бързо ги отнасяха далеч от разгневените човешки същества.

Джури, последвана от Айвин, бързо се втурна напред. Тя сграбчи за глезена летящия мъж, който не бе успял да се отдалечи, и се вкопчи в покритото с кожа сухожилие. Летящият мъж се обърна да се освободи и отпусна леко Веги. Спътникът му пое цялата тежест на момчето и посегна към ножа си, за да се защити.

Айвин се хвърли ожесточено насреща. Веги бе нейно дете — не можеше да допусне да го отвлекат. Острието на летящия мъж я посрещна, разпра корема й и кафеникавите й вътрешности се показаха. Без да издаде стон, жената се претърколи от клона. Долу сред листата настана оживление — капанозъбите се сборичкаха за неочакваната плячка.

Политнал назад от удара на Айвин, летящият мъж изпусна Веги и изостави своя приятел, който все още се бореше с Джури. Разпери тежко криле и последва останалите си спътници, които отнасяха Бейн.

Сега вече всички в групата се бяха събудили. Лили-йо мълчаливо развързваше Веги, който не плачеше, защото бе мъжко дете. В същото време Харис приклекна до Джури и нейния противник, който правеше отчаяни опити да се отскубне. Харис вдигна високо оръжието, за да сложи край на схватката.

— Не ме убивай, ще си отида! — извика едва разбираемо летящият мъж.

Гласът му бе дрезгав. Изпълнен с отвращение от необичайното създание, Харис изкриви уста. Миг по-късно той заби ножа между ребрата на врага, сетне отново и отново, докато кръвта не обагри дланите му.

Джури се изправи задъхана и се облегна на притичалата се Флор.

— Остарявам — рече тя. — Навремето не ми беше никак трудно да убия летящ човек.

Погледна Харис с благодарност. Той можеше да послужи и за друго.

Побутна с крак безжизненото тяло и то се претърколи тежко надолу. Старите съсухрени криле висяха безпомощно около главата на летящия човек.