Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (26)

Глава двадесет и шеста

До този ден слънчевата радиация вече чувствително бе нараснала. Съвсем не бе далеч времето, когато Слънцето щеше да се превърне в нова, в резултат на което растителността бе в буен разцвет, завладяла и покорила всички останали форми на живот. Някои напълно бе задушила, а други бе изтикала в зоната на сумрака. Кръстосвачите, гигантските паякоподобни чудовища от растителен произход, някои от които достигаха размер от близо цяла миля, бяха върхът на могъществото в царството на растенията.

Силната радиация им бе жизненонеобходима. Първи растителни астронавти в света парник, те пътуваха между Земята и Луната още дълго време след като човекът бе прекратил шумното си присъствие и се бе оттеглил между клоните на дърветата.

Грен и Ятмур вървяха под грамадното сиво-зелено туловище. Младата жена притискаше Ларен до гърдите си. Бебето бе ококорило любопитно очи. Предчувствувайки някаква опасност, Грен спря.

Вдигна очи. От височината над тях го гледаше тъмно лице. След като преодоля първата си изненада, той осъзна, че всъщност виждаше повече лица. Сред влакната, покриващи туловището на кръстосвача, се бяха скрили няколко човешки същества.

Грен инстинктивно извади ножа си.

Щом разбраха, че са ги забелязали, непознатите се спуснаха от скривалището си. Бяха близо десетима.

— Дръпни се назад! — заповяда младежът на Ятмур.

— Ами бодливите кожи…

Изненадата наистина бе голяма. С разперени като пелерини криле, нападателите препречиха пътя на двамата бегълци и скоро ги заобиколиха. Всички бяха въоръжени — с нож или меч.

— Не мърдайте, за да не ви намушкам до един — развика се Грен и с един скок застана пред Ятмур с бебето.

— Грен! Ти си Грен от групата на Лили-йо!

Всички замръзнаха по местата си. Един от новодошлите се отдели от групата и излезе напред. Той бе същият, който се бе обадил току-що. Оказа се, че е жена.

Тя разтвори ръце.

Младежът бе виждал това тъмно лице!

— Велики сенки! Лили-йо! Лили-йо! Ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

От групата се отделиха и други двама, по чиито страни се стичаха сълзи на радост. Позна и тях. Отдавна забравени, но въпреки всичко познати лица. Харис — мъжът, и Флор. Те стискаха ръцете му. Макар променени, той ги позна. Гледаше не крилете, а очите им.

— Станал си мъж, Грен — рече Харис. — И ние не сме същите. Хората с нас са приятели. Пристигаме от истинския свят и прелетяхме през космоса в търбуха на този кръстосвач. По пътя гигантът се разболя и се разби тук в тази нещастна земя на сенки. По никакъв начин не можем да се доберем до топлата гора. От много време сме заклещени тук, непрестанно ни нападат най-невероятни създания.

— Сега ви предстои да се срещнете с едни от най-неприятните — на Грен му бе особено противно, че хора, които винаги бе харесвал, като Лили-йо и Харис, са се сдружили с летящите хора. — Нашите врагове са по петите ни. По-късно ще говорим, приятели. Имам да ви разказвам доста по-странни неща — голяма глутница бодливи кожи идват след нас.

— Бодливи кожи ли каза? — попита Лили-йо. — Забелязахме ги от гърба на кръстосвача. Защо мислиш, че ще ни преследват? В тази нещастна земя на голям глад те сигурно ще се задоволят с кръстосвача.

За Грен подхвърлената мисъл бе напълно неочаквана, но същевременно тя му се стори съвсем реална. Само наличието на такова огромно количество храна трябва да е привлякло техните орди. Обърна се да сподели новината с Ятмур, ала не я видя.

Мигновено извади ножа си и се огледа. Повика я по име. Спътниците на Лили-йо, които не го познаваха, веднага посегнаха към оръжието си, но той не им обърна никакво внимание.

Зърна я миг по-късно, отдръпнала се встрани и прегърнала здраво детето. Следеше го със смръщен поглед. Върнала се бе на мястото, където лежеше содалът. Татуираните жени стояха с празни погледи до нея. Харис го побутна към нея и той ядосано викна:

— Какво правиш? Донеси Ларен тук!

— Ела да си го вземеш, щом така си решил — отвърна тя. — Не изпитвам никакво желание да имам нещо общо с тези странни диваци. Ти си с мен. Защо се отвърна от нас? Кои са тези, та така мило разговаряш с тях?

— О, велики сенки, спасете ме от глупави жени! Как не разбираш…

Младежът млъкна.

Оказа се, че доста са закъснели с оттеглянето.

Внушителни и безмълвни, може би защото изкачването наистина е било тежко, първата редица бодливи кожи се показаха над билото. Зървайки групата, те спряха, но прииждащите зад тях ги изтикаха напред. Обгърнати с твърдите си пелерини, те бяха оголили зъби и видът им не беше ни най-малко дружелюбен. Неколцина бяха нахлупили смешните си шлемове.

— Някои обещаха да се погрижат за нашите тумбачести — промълви Ятмур. — Казаха им, че ще ги заведат у дома им.

— Как ги познаваш? Те толкова си приличат!

— Онзи старият с жълтите бакембарди и липсващия пръст например. Бих го познала сред много други.

— Какво ще правим? — обади се зад тях Лили-йо, която се бе приближила с някои свои спътници. — Дали няма да ни оставят на спокойствие, ако им позволим да се нахранят с кръстосвача?

Грен не отговори. Пристъпи напред и спря пред онзи с липсващия пръст.

— Нямаме лоши намерения към вас, бодливи кожи. Знаете, че не сме били враждебни и когато живеехме заедно на Големия склон. Водите ли тримата дебелаци, които пътуваха с нас?

Без да продума, жълтокосият се обърна и размени някакви думи със спътниците си. Най-близкостоящите събраха глави и отговориха нещо на лаещия си език. Жълтокосият се обърна след няколко минути и стискаше в ръцете си един предмет.

— Ип, ип, яп! Да, мършави, дебелошкембестите бяха с нас. Ето виж! Дръж това! — и той подхвърли предмета, който стискаше, към Грен.

Пакетът бе така добре увит, че младежът не можеше да види какво съдържа, и тутакси го улови.

Оказа се, че е отрязаната глава на един от техните тумбачести.

Без да се замисли, Грен хвърли главата, извади ножа и се спусна обезумял напред. За части от секундата оръжието му се оказа забито в корема на жълтокосия. Той политна с писък. Грен го сграбчи за сивата лапа с две ръце. Завъртя се на пета и с все сила го запрати оттатък ръба на скалата.

След като виковете на нещастника заглъхнаха, възцари се дълбока тишина, тишина на всеобща изненада.

„Съдбата ни се решава именно в тези няколко минути“, помисли си Грен. Беше така вбесен, че в момента нищо не го интересуваше. Долавяше присъствието на Ятмур, Лили-йо и останалите хора зад себе си, но не ги удостои дори с поглед.

Ятмур се наведе над окървавената топка в краката й. Главата на нейния приятел вече бе поизсъхнала, но въпреки всичко бе страшна. Тя надникна в изцъклените очи и в тях прочете съдбата на тримата тумбачести мъже.

— А бяха толкова мили с Ларен! — въздъхна през сълзи младата жена.

Внезапно около нея се надигна силна глъчка.

Истински ураган от неудържим рев се разнесе така зловещо, че можеше да накара кръвта да замръзне в жилите. Бодливите кожи крещяха, изпълнени със страхопочитание, сетне се обърнаха и побегнаха към своите убежища в света на сенките.

Оглушал от крясъците, Грен се огледа. Лили-йо и спътниците й се бяха отправили назад към умиращия кръстосвач. Ятмур се опитваше да успокои бебето. Покрили главите си с ръце, жените от племето на араблите лежаха проснати на земята.

Най-неочаквано за всички се разнесе и воят на Содал Йе, който бе дошъл на себе си и крещеше гневно. От месестата му уста се отронваха ядни несвързани слова.

— Къде сте, празноглавци? Главите ви са пълни с жаби, щом не разбирате моите предсказания за зелените стълбове. Растежът е симетрия. Смъртта и гниенето са не само гниене, но и нова форма на растеж. Всичко това са различни проявления на един и същи процес, жабешки глави, и процесът на израждане, който ви запрати във вашия зелен кладенец… Губя се в лабиринти — Грен! Грен, като къртица дълбая земята на познанието… Грен, кошмарите! — Грен, призовавам те от стомаха на този рибок. Чуваш ли ме? Аз съм… твоята приятелка гъбата!

— Гъбо!

Изумен, Грен се отпусна на колене. Той гледаше втрещен кафеникавата маса, която обгръщаше главата на содала подобно корона. Содалът отвори полека очи и се втренчи в младежа.

— Грен… Бях почти умряла… Ах, какви терзания на съвестта… Чуй ме, човече, аз, твоята гъба, ти говоря. Държа содала под контрол и използвам възможностите му, така както използвах някога твоите. Такова богатство има в главата му… и като го съчетая с онова, което зная… ето, виждам не само този малък ваш свят, а и цялата вечнозелена галактика…

— Гъбо, ти да не си полудяла? — скочи Грен. — Нима не разбираш в какво положение сме изпаднали. Всички ще бъдем избити, щом бодливите кожи съберат смелост и ни нападнат отново. Какво да правим? Ако наистина си тук и си с ума си, кажи ни какво да правим!

— С ума си съм, въпреки че да си единственото мъдро същество в свят на тъпоумници наистина е лудост… Е, добре, Грен, ще ти кажа. Помощ идва. Погледни нагоре!

От доста време пейзажът бе обвит в тайнствена светлина. Далеч, от недрата на джунглата, се издигаха зелените колони, сега към тях се бе присъединила още една. Те сякаш обагряха ниските слоеве на атмосферата със сиянието си, ето защо Грен не се изненада ни най-малко, когато съзря облаци със зелени отсенки да прорязват небосклона.

От един от тези облаци именно се откъсна кръстосвач. Той се спускаше бавно и очевидно се бе насочил право към планинския хребет, на който стояха Грен и приятелите му.

— Тук ли идва, гъбо? — попита той гъбата.

Макар да нямаше желание да възвръща авторитета на тирана, който доскоро бе живял от собствената му кръв, Грен осъзнаваше, че зависещата сега от содала гъба можеше да им бъде от полза и да не им причини вреда.

— Слиза тук — отговори гъбата. — Скрийте се с Ятмур и бебето, за да не ви смаже, когато кацне. Вероятно идва насам, за да се опраши с умиращия кръстосвач. Щом се приземи, трябва да се качим на него. Налага се да ме пренесеш, Грен, разбираш ли? И тогава ще ти кажа какво да правиш по-нататък.

Докато пълните уста на содала произнасяха тези слова, силен вятър накара да полегне тревата. Косматото тяло над главите им непрекъснато растеше, докато не закри напълно полезрението им. Кръстосвачът бавно се приземи на ръба на скалата, точно над умиращия си събрат. Опря крака, прилични на бойни кули, обрасли целите с мъх. Подраска с тях, докато най-сетне намери опора, и напълно спря.

Грен, Ятмур и татуираните жени се бяха приближили до гиганта и сега го разглеждаха с огромно любопитство. Младежът пусна опашката на содала, за която го бе теглил по земята.

— Не можем да се качим там горе! — рече той. — Направо си обезумяла, гъбо. Прекалено голям е!

— Качвай се, човече, качвай се! — настояваше гъбата.

Грен стоеше нерешително, докато Лили-йо и останалите от групата й приближиха. Те всички искаха да се махнат на всяка цена от това място.

— Както каза и твоят приятел рибата, този е нашият единствен изход — обади се Лили-йо. — Качвай се, Грен! Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб.

— Не се бой от кръстосвача — обади се Харис.

Само при мисълта обаче, че трябва да се озове отново върху нещо, което ще се вдигне във въздуха, момчето упорствуваше и не искаше да се качи. Той добре помнеше пътуването на гърба на птицата, която се разби в Ничията земя, пътешествието с лодката и дългокрачковците, които бяха завършили от зле по-зле. Само пътуването със содала, което той владееше изцяло, можеше да завърши по-добре.

Докато се колебаеше, гъбата отново се обади с гласа на содала, подканвайки останалите да се покатерят по косматите крака, обърна се дори към татуираните жени и настояваше да се качат, което те и сториха с помощта на групата на Лили-йо. Много скоро почти всички се оказаха върху гърба на гиганта и подканяха момчето да ги последва. Единствена Ятмур продължаваше да стои до него.

— Точно сега, когато се освободихме от тумбаците и гъбата, защо точно сега трябва да станем зависими от това чудовище? — мърмореше той.

— Трябва да отидем и ние, Грен. То ще ни отведе в топлите гори, далеч от бодливите кожи, където ще живеем тримата с Ларен в мир. Знаеш, че не можем да останем тук.

Той изгледа жената, сетне и детето с големи очи в ръцете й. Толкова неприятности трябваше да понесе заради него още от времето, когато Черното гърло пееше своята неустоима песен.

— Ще тръгнем с тях, ако настояваш, Ятмур. Дай да нося момчето. — Сетне в изблик на гняв вдигна глава и извика: — И престани да крещиш, гъбо! Идвам!

Но бе закъснял. Гъбата бе вече замлъкнала. Когато Грен и Ятмур най-сетне се покатериха задъхани върху живия хълм, завариха гъбата да наставлява Лили-йо и спътниците й.

Содалът извърна очи към Грен.

— Както добре знаеш, а и не само ти, време е да се разполовя, за да се размножа. Ето защо реших да оставя едната си половина тук, на кръстосвача. Ще владея не само содала, но и това гигантско създание.

— Внимавай той да не те завладее — отвърна момчето и се отпусна тежко, защото кръстосвачът се размърда. Но гигантът бе почти лишен от чувствителност по време на полово узряване, така че не реагира дори когато Лили-йо и останалите забиха ножове в епидермиса му.

Щом отвориха достатъчно голяма дупка в гърба му, вдигнаха Содал Йе и го задържаха с главата надолу точно над нея. Грозната кафеникава маса започна бавно да се спуска надолу. Тя цопна наполовина в ямата на гърба на кръстосвача. Веднага след това хората, вслушвайки се в наставленията на гъбата, запълниха дупката с изровената плът. Грен не преставаше да се удивлява, като ги гледаше как се подчиняват и бързат да изпълнят нарежданията на доскорошната му повелителка. Той самият бе вече придобил имунитет срещу всякакви заповеди.

Ятмур седна и започна на кърми детето. Когато Грен се отпусна до нея, тя посочи към тъмната страна на планината. Виждаше се как тълпите бодливи кожи се отдалечават сред скалите. От време на време проблясваше и по някоя факла, която се открояваше сред мрака на тъжната гора подобно разцъфнал цвят.

— Нямат намерение да нападат — обади се Ятмур. — Може би ще успеем да слезем и да открием тайния път към Благодатния океан.

— Твърде късно е — рече Грен. — Дръж се здраво! Летим. Пазиш ли Ларен?

Кръстосвачът се издигна. Прелетя бързо над високата скала и се устреми напред. Към пътниците му се носеше огромно водно пространство, което постепенно заемаше цялото им полезрение.

Плъзнаха се в някаква дълга сянка, сетне се потопиха в светлина и силуетът на кръстосвача им ясно се очерта върху водната повърхност. Набираха постепенно височина и слънчевата светлина ги обля. Насочиха се към увенчаното с перо слънце.

Ларен изплашено викна, сетне се сгуши в майка си и стисна очи, сякаш гледката бе прекалено страшна за него.

— Съберете се всички — провикна се гъбата. — Искам добре да чуете онова, което ще ви кажа през устата на тази риба. Всички трябва да ме чуете.

Вкопчвайки се във влакната на кръстосвача, пътниците се настаниха около содала, само Грен и Ятмур не помръднаха от местата си.

— Сега вече съм в две тела — обяви тържествено гъбата. — Държа под контрол кръстосвача. Ръководя неговата нервна система. Той се се движи натам, накъдето му кажа. Не се плашете, защото нищо не ви заплашва. По-страшно от летенето е познанието, което извлякох от този странен екземпляр. Трябва да го чуете, защото то промени изцяло плановете ми.

Содалите произхождат от моретата. Докато останалите създания, притежаващи интелигентност, са били изолирани от растителния свят, содалите поддържали свободно контакти със себеподобните си. Ето как и до днес те спокойно обикалят планетата. Открили, че краят на света наближава. Не веднага и не след доста поколения, но той положително ще настъпи и онези зелени колони, които се издигат от джунглата към небето, са първият сериозен признак, че краят е започнал. В действително горещите райони, райони непознати за никой от нас, обитавани от огнените храсти и други използващи огъня растения, зелените колони са от известно време нещо обичайно. В мозъка на содала открих информация за тях. Видях да горят огньове край някои брегове и морета да се изпаряват.

Гъбата замълча. Грен добре знаеше как става извличането на информация. Потръпна, усетил едновременно вълнението на гъбата от новите факти и отвращение от самата гъба. Под тях бавно плуваше крайбрежието на сумрака. Стори им се много по-осветено. В същото време дебелите бърни на содала отново се размърдаха и гласът му започна да реди мислите на гъбата.

— Тези содали не винаги разбират познанието, което притежават. Моят нов план е истинска красота… ще го чуете. Съществува страхотна сила, наречена „израждане“. Как да ви го обясня, та малките ви мозъчета да го разберат? Много, много отдавна далечните ви прадеди открили, че животът се заражда и се развива от малката колкото иглено ухо амеба, зад която обаче стоят аминокиселините и неорганичният свят на природата. Открили още, че неорганичният свят се развива от едно съвсем малко нещо, наречено атом. Човекът започнал да проумява тези пространни процеси на растеж. Содалите установили, че неотлъчна съставка на растежа е разлагането, че развитието върви не само по възходяща, но и по низходяща линия. И това е необходимо, за да бъде завършен цикълът. В началото, при зараждането на тази слънчева система, всички форми на живот се смесили и когато една форма загивала, давала живот на друга. Пристигнали на Земята от космоса като прашинки, като искри още в камбрийската ера. Сетне формите се развили и станали животни, растения, влачуги, насекоми — множество разновидности, част от които вече не съществуват. А защо не съществуват? Защото галактическите течения, които предопределят съдбата на едно слънце, разрушават това над Земята. Същите тези течения оказват влияние и над животинския свят. Те унищожават не само Слънцето, а и обитателите на Земята. И така природата се изражда. Отделните форми винаги били взаимосвързани и зависими — от загиването на едни зависел животът на други — сега те отново се превръщат в едно. Хора или растения са тумбачестите рибари? Животни или хора са бодливите кожи? А създанията на този приличащ на парник свят? Кръстосвачи, върби убийци в Ничията земя, дългокрачковците, които разпръскват семената си като растения, а мигрират като птици, как ще ги класифицирате? Аз самата се питам какво съм?

Гъбата замълча. Слушателите й се спогледаха крадешком, смутени. Гласът на гъбата отново привлече вниманието им.

— Всички ние тук сме били откъснати по някакъв начин от основния процес на израждането. Живеем в свят, в който всяко поколение е все по-слабо дефинирано. Животът клони по-скоро към несъзнателните и безкрайно малките, към ембрионните петънца. Така ще се осъществят процесите на вселената. Галактическите течения ще отнесат спорите на живота в друга, нова система, точно така, както бяха докарани тук. Вие станахте свидетели на процеса — зелените колони светлина, които извличат живота от джунглата. Процесът на израждането се ускорява.

Докато гъбата говореше, втората й част в тялото на кръстосвача се настаняваше все по-удобно. В момента прелитаха над гъстата зеленина на джунглата, покриваща цялата осветена от Слънцето част на Земята.

Тук се виждаха и други кръстосвачи, които леко се движеха нагоре-надолу по нишките. С едва доловимо подрусване кръстосвачът гъба кацна сред клоните на дървото.

Грен веднага се изправи и помогна на Ятмур да стори същото.

— Няма по-мъдро съзнание от теб, гъбо — рече той. — Не изпитвам никаква мъка да се разделя с теб, защото сега ти очевидно чудесно ще се грижиш за себе си. Ти си единствената гъба, която проникна в смисъла на живота и на природата. Ние с Ятмур често ще си говорим за теб, когато се настаним в средните слоеве на джунглата. Ще дойдеш ли с нас, Лили-йо, или ще продължиш с този гигантски зеленчук?

Лили-йо, Харис и останалите също се бяха изправили и наблюдаваха младежа враждебно и подозрително, както преди години.

— Не вярвам да напуснеш този прекрасен ум, създанието, което ни покровителствува и което е твой приятел — обади се Лили-йо.

— Напротив — поклати глава Грен. — Нали вие оставате с нея. Сега вие на свой ред ще трябва да решите дали тази неясна сила е нещо добро, или зло. Аз взех своето решение. Ще отведа Ятмур, Ларен и жените арабли в гората, на която принадлежа.

Той щракна с пръсти и двете татуирани жени послушно се изправиха.

— Грен, продължаваш да си твърдоглав като преди — обади се раздразнен Харис. — Ела с нас в Истинския свят. Мястото е много по-добро от джунглата. Чу от рибата гъба, че джунглата е обречена.

За своя голяма радост Грен откри, че може да предложи аргументи, нещо, което по-рано не бе в състояние да стори.

— Ако онова, което твърди гъбата, е вярно, то и вашият свят е обречен като този.

— Така е, човече — ядосано и буботещо прозвуча гласът на гъбата. — Но ти не си чул още моя план. В не твърде ясния мозък на този кръстосвач открих данни за други далечни светове, огрени от други слънца. Кръстосвачът може да бъде заставен да отлети до там. Лили-йо, останалите и аз ще се скрием във вътрешността му, ще се храним с неговата плът. Само ще следваме пътя на зелените стълбове, а те ще ни отведат в нови светове. Естествено, че трябва да дойдеш с нас.

— До гуша ми дойде да ме отвеждат някъде или да водя някого. Тръгвайте и на добър час! Изпълнете новия свят с хора и гъби!

— Знаеш, че Земята ще бъде обхваната от пламъци и ти ще загинеш тук, глупако!

— Както сама спомена, о мъдра гъбо, това ще стане след много, много поколения. Ларен и неговият син, а и синът на неговия син ще обитават зеления свят и няма да се опекат в търбуха на някакъв зеленчук по време на дълго и пълно с неизвестности пътуване. Хайде, Ятмур. Хъп хей, вие двете — идвайте с мен!

Малката групичка потегли. Побутвайки двете жени пред себе си, Ятмур предаде Ларен на Грен, който настани бебето на рамото си. Харис пристъпи напред с изваден нож.

— С теб никога не може да се говори — рече мъжът. — Ти направо не знаеш какво правиш.

— Вероятно си прав. Но затова пък чудесно зная какво предприемате вие.

Младежът отмина острието на ножа с безразличие и се заспуска по косматите крака. Най-сетне стигнаха първите клони на дървото. С огромно удоволствие Грен потопи поглед в зеленината под себе си.

— Хайде — подкани той своите спътници. — Това ще е нашият дом, където опасността ще е моя постелка, а всичко, което вече сме научили, ще ни пази! Дай ръка, Ятмур!

Уловили се здраво, те се спуснаха по първия попаднал им дебел клон. Нито той, нито тя вдигнаха очи към кръстосвача с неговите пътници. Той се отдели и полетя към прорязания от зелени ивици небосклон, а оттам — към плътната синева на космоса.