Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (25)

Глава двадесет и пета

Спущаха се надолу по неравния Голям склон, докато сенките на долината не ги погълнаха. Известно време крачеха в тъмнина до глезените, но тя постепенно се издигаше нагоре и накрая, когато слънцето се скри зад билата на хълмовете, напълно ги обгърна.

Морето от мрак, в което сега се движеха, биваше прорязвано от време на време от отраженията на облаците и от честите светкавици.

Потоците от склона се събираха в едно корито и оттам нататък пътят им стана доста труден. Водата бе изровила пръстта и те се стараеха да вървят един след друг по десния скалист бряг на новия, далеч по-широк поток. Внимаваха за всяка стъпка и това ги бавеше. Налагаше се да заобикалят едри, току-що разместени от земетресението, камъни. Освен шумът от стъпките им, наоколо се чуваха единствено ромонът на водата и ритмичното пъшкане на носача.

Не мина много и до ушите им долетя буботене, което им подсказа, че наближават водопад. След дълго взиране забелязаха слаба светлина, която им се стори, че идва от върха на далечна скала. Групата се събра.

— Какво може да е това? — обади се Грен. — Дали не е някакво създание, което обитава в дъното на пещера?

Никой не отговори.

Содал Йе измърмори нещо на едната от жените. Безмълвното създание започна постепенно да изчезва.

Ятмур стисна приятеля си за ръката. Той ставаше свидетел на явлението за първи път. А от околните сенки то изглеждаше още по-необикновено и зловещо, тъй като през тялото й вече прозираха неравните склонове зад нея. Татуировките й увиснаха за известно време във въздуха. Грен се взираше изумен. Жената вече не се виждаше, но присъствието й бе почти осезаемо.

Стояха неподвижни до завръщането й.

Жената безмълвно направи няколко жеста, които спътничката й преведе на содала. Той плесна с опашката си носача през глезените, за да го накара да потегли.

— Безопасно е — произнесе той тържествено. — Неколцина бодливи кожи вероятно пазят моста, но ще ги отстраним.

— Откъде знаеш? — поинтересува се Грен.

— Ще трябва да вдигнем повече шум — рече Содал Йе, без да обръща внимание на въпроса. И в потвърждение на решението си нададе силен вой, при който Ятмур и Грен подскочиха, а бебето зарева с цяло гърло.

Поеха напред към примигващата светлина. Когато наближиха, видяха ясно, че им предстои да се спуснат по стръмен склон. Светкавиците осветиха пет-шест зурлести създания, които се кривяха и подскачаха в долината. Едното държеше примитивна факла. От време на време извръщаха глави и крещяха.

— Защо си сигурен, че ще се отдръпнат? — не мирясваше Грен.

— Много говориш. Трябва да сме много внимателни.

Озоваха се пред подобие на мост: голяма скала бе паднала в потока, а водата си бе изровила път под нея и оттам се спускаше като водопад. В сумрака преминаването им се стори още по-опасно и пътниците плахо стъпиха върху камъка. Едва поеха по него, и някакви дребни същества заизлизаха изпод неустойчивата повърхност.

Въздухът се изпълни с летящи черни фигурки.

Обезумял от изненада, Грен размаха ножа и промуши няколко. Останалите изплашени се вдигнаха, а после отново връхлетяха над главите на хората.

— Това са прилепи — обади се Содал Йе. — Не им обръщай внимание. Вие от човешкия род сте доста мудни.

Небето над главите им се раздираше от светкавици и блясъкът им огряваше околния пейзаж. В ямите в краката им, а и по-надолу, над моста, а оттам и към водата проблясваха нишките на такава гъста мрежа от паяжини, каквато Грен и Ятмур никога не бяха виждали. Приличаше на гъста брада, която сякаш растеше във водата.

Ятмур не се сдържа и сподели удивлението си с останалите.

— Няма как да проумеете фактите, които виждате наоколо. Нима е възможно да не сте в състояние да проумеете, че разумът винаги е водил началото си от водните басейни. Ние, содалите, сме единствените пазители на мъдростта.

— Но не мисля, че сте насочили усилията си към възпитаване на скромност — обади се Грен, докато подаваше ръка на Ятмур от другата страна.

— Прилепите и паяците от край време са обитатели на тъмните и влажни места — продължи содалът. — И когато растителният свят завладял света, те възприели нов начин на живот. Постепенно се оттеглили в мрака, напускайки неумолимото състезание. Прилепите били напълно готови за това. Едва тук двата вида се съюзили.

Човекът риба продължи спокойно и равно да раздава своето познание, докато носачът му, подпомаган от двете жени, пъхтеше под тежестта му нагоре по разровения бряг към твърдата почва. Кадифеният глас на мъдреца отекваше гладко и равно като самата нощ.

— Паяците се нуждаят от топлина, за да излюпят яйцата си, или най-малкото по-голяма от тази, която им се предоставя тук. Снасят ги, затварят ги в торби и прилепите послушно ги отнасят на върха на Големия склон или на някой от другите върхове, до които стигат слънчевите лъчи. Щом малките се излюпят, прилепите ги връщат обратно. Само че нищо на този свят не става даром. Когато пораснат, паяците изплитат своите мрежи — половината от тях са обикновени, но другата половина са приспособени за вода. С тях се лови риба и други дребни водни обитатели, които паяците изваждат, за да нахранят прилепите. Много други такива необикновени неща стават тук, за които вие, сухоземните, изобщо не подозирате.

Движеха се по полегат склон, който водеше до някаква просторна долина, и тъй като се бяха измъкнали от сянката на високите възвишения, имаха много по-добра видимост. Сред по-тъмните сенки напред различиха яркочервен конус, твърде висок и поради това окъпан от случайни слънчеви лъчи. От време на време го обгръщаше минаващ облак и формите долу непрестанно играеха и меняха очертанията си. Случваше се облак да закрие самото слънце, тогава пътниците се движеха почти в пълен мрак.

Някъде вляво ту се явяваше, ту изчезваше друга светлина. Бяха я зърнали от равнината, а след това бодливите муцуни бяха тръгнали с тях. Грен реши да постави предишния си въпрос.

— Как изчезва онази твоя жена?

— Още много път ни чака до басейна — заяви содалът. — Вероятно ще имам удоволствието да отговоря на всичките ти въпроси, след като очевидно се интересуваш от много повече неща в сравнение със себеподобните си. Историята на земите, през които минаваме, никога няма да може да се събере, тъй като населявалите ги отдавна хора са изчезнали, без да оставят каквито и да било свидетелства, освен собствените си кокали. Затова пък съществуват легендите. Поколения наред представителите на моята раса са били големи пътешественици. Ето защо сме събрали всичките легенди. Земите на Вечния сумрак, въпреки привидната си пустота, са дали подслон на множество същества. Те всички са изминали един и същ път. От земите на вечна растителност, над които непрестанно грее слънце, са се придвижили към земите на Вечната нощ, било поради изтощаване на вида, или следвайки пътя си към Вечната нощ, което в крайна сметка е едно и също. Всяка нова вълна създания остават тук не повече от няколко поколения. Тези, които идват след тях, ги изтласкват все по-далеч от слънцето. Щом една раса се установи тук и се приспособи, започваме да я наричаме Раса на глутниците. Живеят и ловуват на групи и глутници — както бодливите кожи например, когато се окажат в опасност, но обикновено са много по-организирани от тях. И хората от глутниците като бодливите кожи имат остри зъби, живородни са, но се движат на четири крака.

Те са бозайници, но не са хора. Подобни разлики са ми неясни. Различията не са в моята област. Някога сред твоите прадеди хората от глутниците се наричали вълци.

След Хората от глутниците пристигнали друг вид по-издръжливи хора. Водели със себе си четирикраки създания, с които се хранели, а с кожите им се обличали, дори се съешавали с тях.

— Нима е възможно? — попита Грен.

— Само повтарям старите легенди. Дали е възможно, не ме интересува. Тези хора се наричали шипърди. Изтласкали глутничарите и на свой ред били изместени от територията им от други — холъри. Според легендата те се появили в резултат от съешаването между шипърдите и техните животни. Все още може да се срещнат холъри, но повечето били избити от следващите — хивъри. Те пък били номади. Срещал съм неколцина, но те са истински животни. После пристигнали други представители на човешкия род — араблите, които имали дарба да отглеждат някои растения, но не ги бивало за нищо друго. Следващите нашественици, бодливите кожи или Бамбуните, ако искаме да сме точни, бързо ликвидирали араблите. Бодливите кожи живеят из тези земи вече векове. Според легендата те придобили от араблите знанието за приготвяне на храна, умението да изработват и да използват шейните — от хивърите, дарбата да говорят — от шипърдите, сръчността да палят огън — от глутничарите. Колко е вярно всичко, това не зная. Но факт е, че бодливите кожи владеят земята.

Капризни и своенравни, понякога те ми се подчиняват, но не винаги. За щастие боят се от силата на моята раса. Няма да се учудя, ако вие, хората от дърветата и сандвичари, както чух да ви наричат дебелаците, сте предвестници на следващата вълна завоеватели тук. Ясно е, че няма откъде да го знаете сега…

Голяма част от този дълъг монолог не достигна до Грен и Ятмур, защото те трябваше да внимават къде стъпват.

— А от кои са твоите роби? — попита Грен и посочи носача и двете жени.

— Мислех, че ще се досетиш, че са от араблите. Щяха да загинат, ако не бяхме ние. Както виждаш, араблите променят навиците си, може би някой ден и това ще ти обясня. Щяха да се превърнат в екземпляри от растителния свят, но загинаха още преди това поради липсата на деца. Преди много време те загубили способността си да говорят. Това е всъщност сериозно предимство, тъй като са успели да оцелеят само защото нямат достъп до нищо, което е отвъд вегетативното равнище. Нека подобна промяна не те учудва в свят като този. Заедно с нея върви и една още по-необикновена трансформация. Араблите загубили представата за времето. Та нали няма вече белези, които да отделят деня или времето на годината? И араблите напълно го забравили. За тях съществува единствено продължителността на човешкия живот. Не разбират нищо друго, свързано с време, освен пребиваването. Развили са способността да живеят, където искат, във времето и пространството.

— Да не искаш да кажеш, че могат да се движат напред-назад във времето? — попита изумена Ятмур, след като успя да преодолее стъписването си.

— Не съм казал такова нещо, а и араблите не му викат така. Мозъците им са различни от вашите, дори не са като моя, но когато стигнахме до моста, пазен от бодливите кожи с факела, изпратих една от жените напред във времето, да провери дали ще минем безпрепятствено. Върна се и каза, че всичко ще мине гладко, както и стана. Естествено, това действа само когато наближава опасност. По принцип способността се е зародила като самозащита. Когато Ятмур ни донесе храна за първи път, изпратих жената да провери дали тя не е отровна. Тя се върна от времето и каза, че сме още живи, ето защо не я отказахме. По същия начин постъпих, когато ви видях с бодливите кожи и онези, на които викахте тумбаците. Жената се върна и докладва, че няма да ни нападнете. Както виждате, дори от нещастници като араблите има полза.

Напредваха бавно и мъчително в зеленикавия мрак, водени от стремежа час по-скоро да стигнат светлината над главите. Зърваха от време на време светлините отляво. Бодливите кожи очевидно не се отказваха да ги следват, още повече, че към тях се бяха присъединили и други техни събратя с факли.

Докато содалът разказваше историята на араблите, Грен наблюдаваше с нарастващо любопитство двете жени.

Телата им не бяха покрити с никакви дрехи и той забеляза колко слабо са развити половите им белези. Косите им бяха съвсем редки и окосмяването около половите им органи — оскъдно. Трудно можеше да се определят годините им, но така или иначе те не изглеждаха възрастни; нямаха гърди, бяха с тесен ханш.

Упорито се движеха напред, без особено въодушевление, ентусиазъм, но и без да се бавят. Не поглеждаха назад. Едната носеше върху главата си кратуната с гъбата.

Грен поиска да разбере как е устроено съзнанието на тези жени, какъв е животът им.

— Щастливи ли са араблите? — попита той Содал Йе.

Онзи се изсмя гръмко.

— През ум не ми е минавало да ги попитам такова нещо.

— Ами попитай ги.

— Всички вие направо сте прокълнати с това ваше любопитство — нетърпеливо плясна с опашка содалът. — Отвратителен навик, който доникъде няма да ви доведе. Нямам намерение да задоволявам любопитството ти. А и за прехвърлянето във времето не им е нужна никаква интелигентност, изключително важно е да са съвършено неграмотни, за да не могат да правят никаква разлика между минало и настояще. Араблите нямат способност да говорят. Сдобият ли се с реч, край на прехвърлянето във времето: щом искат да се движат във времето, не бива да говорят. Тъкмо затова са ми нужни две жени, и то именно жени. Обикновено те са по-глупави от мъжете. Едната знае няколко слова, за да мога да й давам наставления, а тя ги предава с жестове на своята спътничка, която при наближаваща опасност знае как да премине напред във времето. Доста неудобна система, но ми спестява много тревоги при пътуване.

— А онзи нещастник, който те носи на гръб? — попита Ятмур.

Содал потрепна, изпълнен с презрение.

— Мързеливо животно — нищо друго! Служи ми от времето, когато беше съвсем млад, но вече е напълно изтощен. Хайде, лениво добиче! Тръгвай, иначе никога няма да стигнем у дома.

Содалът разказа още много други неща. Някои от тях подразниха силно Ятмур и Грен, но те предпочетоха да си замълчат, на други изобщо не обърнаха внимание. Едва ли имаше миг, в който содалът да замълчи, така че гласът му се оказа неизменно присъствие в раздирания от гръмотевици мрак.

Продължиха напред, независимо от дъжда, който превърна почвата в дълбока кал. Облаците се носеха в зарево от зелена светлина. Въпреки неудобствата на пътуването усетиха, че въздухът наоколо започва да се затопля. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и тъй като не зърнаха никъде подслон, те продължиха упорито да крачат. Сякаш се движеха в съд с гъста супа.

Тъкмо когато бурята утихна, пред тях се изправи стръмен склон. Ятмур настоя да спрат, за да се погрижи за бебето. Содалът, за когото дъждът бе голямо удоволствие, се съгласи твърде неохотно. Едва откриха малък заслон и се опитаха да запалят огън от влажни треви. Ятмур даде на Ларен да суче. Пътниците също хапнаха.

— Наближихме Благодатния басейн — заяви Содал Йе. — От върха на онова било би трябвало да го видим — прекрасна солена вода, прорязана от един-единствен слънчев сноп. Чудесно ще бъде да се потопя отново в морето. Голям късмет за вас, сухоземните, е, че сме толкова благородна раса, иначе никога нямаше да напуснем прекрасното си обиталище. Пророчеството е наш товар, разбира се, но ние го приемаме…

Изведнъж содалът викна на жените да донесат още трева и корени за огъня. Те бяха го настанили на самия бряг. Нещастният носач бе останал долу в ниското, с неизменно вдигнати нагоре ръце. Сякаш се надяваше димът да му донесе малко топлина.

Грен забеляза, че вниманието на содала е насочено другаде, и незабележимо се приближи до нещастника.

— Разбираш ли какво ти говоря? — стисна го той за раменете. — Разбираш ли езика ми, приятелю?

Човекът не помръдна. Главата му висеше отпусната на гърдите, сякаш бе с пречупен врат, и само от време на време се полюшваше. При следващата светкавица Грен забеляза някакви белези около гръбначния му стълб. Неочаквано за самия себе си Грен проумя, че човекът е бил нарочно осакатен, за да не може да вдига главата си.

Отпуснал се на колене, Грен се взря нагоре в лицето му. Видя изкривена уста и едно голямо око, блестящо като въглен.

— Мога ли да имам доверие на този рибок? — попита той настойчиво.

Устата се изкриви още малко и отрони няколко трудно разбираеми, сякаш лепкави слова.

— Не добро… аз лошо… пада, умира… аз, край… още едно качване… йе много лошо… йе ще кара теб носи… ти силен гръб… ти носи йе… йе знае, аз умира…

Нещо капна върху ръката на Грен — сълза или слюнка, младежът така и не разбра.

— Благодаря ти, приятелю, ще видим тая работа — и Грен се отправи към мястото, където Ятмур подсушаваше Ларен. — С цялото си същество усещах, че не може да се има доверие на тази бъбрива риба. Иска да ме използва за носач, когато нещастникът умре — така поне ми каза, а той сигурно знае с кого си има работа.

Преди Ятмур да успее да отговори, содалът изрева.

— Нещо приближава! Жени, бързо ме качете върху носача! Ятмур, загаси огъня! Грен, ела при мен и погледни.

Грен се покатери на брега и се загледа в указаната посока, докато жените измъкнаха своя господар и го качиха върху гърба на носача. Въпреки пъхтенето им Грен долови звуците, които вероятно и содалът бе чул: далечен вой и гневен писък. Младежът пребледня.

Съзря около десетина скупчени светлини в равнината, но зловещите звуци идваха от друга страна. Движещите се фигури привлякоха погледа му. Опита се да ги разгледа по-добре, но не успя.

— Виждам ги! — обади се най-сетне той. — Те сякаш светят.

— Значи са холъри. Това е сигурно — човеците животни, за които ви разказах. Насам ли идват?

— Така изглежда. Какво можем да направим?

— Слезте долу с Ятмур и пазете тишина. Холърите са като бодливите кожи, разстроят ли се, могат да станат много досадни. Ще изпратя моята жена във времето, за да разберем какво ще стане.

Повториха цялата пантомима, придружена от грухтящи звуци при изчезването и появяването на жената.

— Жената ни е видяла да се катерим по склона пред нас, очевидно няма да пострадаме. Чакайте тихо и мирно, докато холърите си отидат, после ще продължим. Ятмур да внимава да не се разписка бебето.

Придобили кураж от онова, което им каза содалът, те се облегнаха на крайбрежния склон.

Не след дълго холърите минаха покрай тях в редица на не повече от хвърлей разстояние. Виковете им, които очевидно се очакваше да сплашат обитателите на мрачните земи, ту стихваха, ту се засилваха. Трудно бе да се определи дали подскачат, или куцукат. Движеха се толкова бързо, че им се сториха като призраци в бълнувания на душевноболен.

Макар да бяха обгърнати в белезникава светлина, фигурите им трудно можеха да бъдат ясно различени. Дали това бяха хора наистина? Стана поне ясно колко са високи и слаби малко преди да се спуснат към равнината. Воят им още дълго се носи зад тях.

Грен усети, че трепери и се е вкопчил в Ятмур с бебето.

— Какви бяха тези? — едва промълви тя.

— Нали ти казах, жено, холъри — рече содалът. — Оная човешка раса, принудена да се засели в районите на Вечната нощ. Тия сигурно са били на лов и сега се прибират. Време е и за нас. Колкото по-скоро се махнем от тези планини, толкова по-добре.

Потеглиха отново, но сега Ятмур и Грен съвсем не бяха така безгрижни.

Грен единствен имаше навика да поглежда назад и той пръв забеляза, че светлините, които ги следваха толкова дълго, вече са скъсили разстоянието. От време на време над стихналата равнина до него достигаше странен лай.

— Бодливите кожи стягат примката — рече той на содала. — Следват ни по целия път и ако не сме внимателни, ще ни спипат тъкмо на този склон.

— Не е типично за тях да следват някого толкова дълго. Почти винаги, едва замислили нещо, те тутакси го забравят. Вероятно нещо напред ги привлича — може би богат улов. Така или иначе те са твърде смели в мрака. Не бива да рискуваме да ни нападнат. Хайде, побързайте! Хъп, арабли, хъп, хо!

Факлите обаче ги настигаха. По дългия планински склон светлината огряваше факлоносците. Групата преследвачи беше внушителна.

Опасностите сякаш се трупаха около нашите пътешественици. Ятмур забеляза нова група от дясната им страна, насочила се недвусмислено към тях. Слаб лай, придружен от подвиквания, се носеше над пустата земя. Повече от ясно бе, че са заобиколени от огромна група.

Едва ли не прилепнали о склона, членовете на малката група подтичваха нагоре.

— Ще бъдем в безопасност на върха. Хъп хо! — провикна се содалът. — Оттам до Благодатния басейн е съвсем близо. Хайде, лениво животно, побързай!

Без каквото и да било предупреждение носачът се строполи на земята и повелителят му цопна в калта. Миг-два той лежа по гръб. Сетне удари силно с опашка и започна да ругае нещастника.

Татуираните жени спряха, тази, която носеше кратуната с гъбата, я постави на земята, но нито една не се приближи да помогне на припадналия човек. Единствен Грен се спусна към мършавата фигура. Обърна я по гръб колкото се може по-внимателно. Носачът не издаваше звук. Окото му бе затворено.

Грен се обърна към Содал Йе:

— Защо си се развикал? Нима той не те мъкна на гръб до последния си дъх? Изстиска всичко от него и пак не си доволен! Мъртъв е! Най-сетне свободен! Никога вече няма да те носи!

— Тогава ще ме носиш ти! — заяви содалът без никакво колебание. — Не тръгнем ли веднага, ще ни разкъсат! Чуваш ги, нали? Приближават. Така че не бъди глупав! Ако знаеш какво е добро за теб, накарай жените да ме поставят на гърба ти.

— А, не! Ти ще си останеш тук. Ще се движим много по-бързо без теб. Ти беше дотук.

— Нееееее! — проехтя викът на содала. — Ти не знаеш какво представлява билото на тази планина. Към Благодатния океан има таен път, който само аз мога да намеря. Без мен ще те заловят, това е сигурно. Бодливите кожи ще те спипат!

— Грен, толкова ме е страх за Ларен — обади се Ятмур. — Нека го вземем и да не губим време в разправии.

Младежът се взря в лицето на Ятмур, бледо и неясно на фона на слабите слънчеви лъчи. Той сви юмруци.

— Искаш да ме видиш в ролята на онзи нещастник, така ли?

— Да, искам! Стига да не ни разкъсат! Става дума само за прехвърлянето на планината, нали? Толкова време носи гъбата, без да се оплачеш.

Примирен, Грен се отправи към татуираните жени.

 

 

— Така е по-добре — обади се содалът, намествайки се върху плещите на Грен. — Само че дръж главата си наведена, защото така не ми е удобно. А, така! Ще се научиш. Напред, хъп, хо!

Грен се закатери нагоре с наведена глава и превит гръб. До него крачеше Ятмур, а пред тях татуираните жени стъпваха чевръсто. Възбудените викове на бодливите кожи все повече приближаваха. Минаха по протежение на някакъв поток, в чиито ледени води нагазваха от време на време до глезените. Подпираха се по ронливите му брегове и така си помагаха, докато най-сетне стигнат до по-твърда почва.

Ятмур първа забеляза слънчевите лъчи над хребета. Тя се огледа и пейзажът наоколо й се стори много по-приятен и обнадеждаващ. Идващите по петите им бодливи кожи се бяха скрили зад големи каменни блокове.

Сега вече небето бе прорязано от светлини. Над главите им прелетя кръстосвач, поел към потъналата във вечна нощ част на Земята или може би към космоса. За нашите пътници това бе знак за надежда.

Очакваше ги доста дълъг път, но най-сетне виждаха слънцето, а и след продължително изкачване се озоваха задъхани на билото на висока назъбена скала, която се спущаше стръмно надолу от другата страна.

Сгушено сред стотици пресичащи се завеси от сенки, в ниското се виждаше морето — просторно и ведро. Слънчевият диск хвърляше сиянието си над синята вода, точно както Содал Йе бе предсказал. По повърхността личаха следи от движението на морските обитатели. По тясната плажна ивица се виждаха малки примитивни колиби, подобни на мъниста, между които се движеха дребни фигурки.

Самият Содал не гледаше надолу.

Очите му се рееха към слънцето и тясната ивица осветен от лъчите му свят, който се открояваше между зъберите. Блясъкът бе почти непоносим. Нямаше нужда от никакви доказателства, за да определи, че светлината и горещината там се бяха увеличили чувствително.

— Както предсказах — провикна се най-накрая той, — всичко се стопява. Скоро ще настъпи Големият ден и всички създания ще станат част от вечнозелената вселена. Някой път трябва да ви разкажа и за това.

Светкавиците, които прорязваха небосклона над земите на Вечния сумрак, се сливаха с по-светлите отрязъци на небето. Един особено живописен светлинен лъч се врязваше сред огромната зеленина на гората. Тя се издигаше високо нагоре и странно образувание, наподобяващо вдигнат пръст, се протягаше високо и се губеше в атмосферата.

— Най-сетне видях знака на знаците! — обади се содалът. — Сега вече със сигурност мога да кажа, че краят на Земята е съвсем близо.

— И какъв е той според теб? — попита Грен, извил глава встрани изпод своя товар.

— Спори, прах, надежди, растителност, всичко онова, което векове наред е било важно за Земята, сега се смесва и лети нагоре, и дири нови територии. Земята под този стълб би трябвало да е изпечена като тухла!

Грен, който почти нищо не разбираше от онова, което содалът се опитваше да му внуши, си спомни острова с високата скала, на който известно време бяха престояли, и за преживяното в пещерата с множеството очи. Искаше му се да попита гъбата за това.

— Бодливите кожи наближават. Чувате ли виковете им?

Обръщайки се назад в посоката, от която идваха, Ятмур бе забелязала дребните фигурки с димящи факли, които бавно, но упорито, кога на два, кога на четири храка, лазеха нагоре.

— Къде отиваме? — попита тя. — Те ще ни настигнат много скоро, ако не престанеш да дърдориш, Содал.

Сепнат, Содал Йе я погледна.

— Ще трябва още малко да се изкачим. Горе между скалите има таен път. По него ще се спуснем до самия бряг на Благодатния басейн. Не се тревожи, има време.

Недочакал да довърши думите си, Грен понесе своя товар към хребета.

Ятмур прехвърли бебето през рамо и се затича напред. Най-неочаквано тя спря.

— Содал — обади се тя. — Виж! Зад хребета лежи кръстосвач. Пътят ни нататък е преграден.

Хребетът, издигащ се на самата скала, приличаше на комин, кацнал на стръмен покрив. Зад него се виждаше дългото масивно туловище на кръстосвач. Единствено това, че пред тях бе сенчестата страна на склона и създанието се сливаше с релефа, им бе попречило да го зърнат по-рано.

Содал Йе извика отчаяно.

— Но как ще минем под това гигантско създание? — И в яда си плясна с опашка, която силно шибна Грен през краката.

Младежът се олюля и политна към жената с кратуната. И двамата се проснаха върху тревата, докато содалът отскочи напред и падна недалеч от тях.

Жената нададе вик от болка и гняв. Покри лицето си с ръка, а от носа й се стече струйка кръв. Содалът започна да я нахоква, но тя не му обърна внимание. Ятмур помогна на Грен да се изправи, а в това време великият пророк ругаеше:

— Казах на това проклето същество да изпрати другата във времето, за да разбере какво ни очаква. Сритайте я и я накарайте да внимава. А сега ме качете на гърба на Грен и ти внимавай малко повече.

Той се развика по жената отново.

Тя безмълвно се изправи. Лицето й приличаше на изстискан плод. Взе кратуната, в която по целия път бе носила гъбата, и без много да му мисли, цапна с нея своя повелител по главата. От удара той загуби съзнание. Кратуната се разцепи и гъбата се плъзна навън, като покри лицето на содала.

Грен и Ятмур размениха тревожни, въпросителни погледи. Жената, която умееше да се пренася във времето, зяпна. Спътничката й се отпусна на земята и се разрида. Мигът на нейния бунт бе отлетял така внезапно, както и бе дошъл.

— Какво ще правим сега? — попита Грен.

— Нека се опитаме да открием тайния вход, за който говореше содалът. Това е най-важното сега — рече Ятмур.

Грен я погали по ръката, за да я успокои.

— Ако кръстосвачът е жив, може да запалим огън под него и да го принудим да отлети — рече й той.

Оставиха двете жени да седят край своя содал и се отправиха към кръстосвача.