Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (24)

Глава двадесет и четвърта

Ятмур искаше да разкаже на содала своите затруднения с Грен и гъбата. Но тя не умееше да се изразява, нито можеше да подбере фактите, ето защо направо му разказа цялата си история. Започна с детството си при пастирите, обитаващи граничния район между гората и Черното гърло, спомена за пристигането на Грен и приятелката му Пойли, разказа и за нейната смърт, за странствуванията им след това, докато съдбата в лицето на развълнуваното море не ги захвърли на бреговете на Големия склон. Най-накрая разказа за раждането на своето бебе и за надвисналата над него заплаха.

През цялото време содалът на ловците убийци слушаше излегнат на камъка с привидно безразличие, долната му устна бе увиснала толкова, че разкриваше оранжевите крайчета на зъбите му. До него, съвършено безразлични към всичко, което ставаше наоколо, на тревата лежаха татуираните жени. Край тях носачът продължаваше да стои като истукан с вдигнати ръце. Погледът на содала изобщо не се спираше върху тях, а се рееше някъде във висините.

— Ти ми разказа извънредно интересна история. Чувал съм отделни неща, подобни на онова, което ти се е случило в един или друг период. Сега, когато ги сравнявам и нареждам едно до друго, благодарение на своята изключителна интелигентност мога да създам истинска картина на този свят в последните етапи на неговото развитие.

Възмутена, Ятмур скочи.

— Ти знаеш ли, че с един удар мога да те сваля на земята, противна рибо! — развика се тя. — Само това ли можеш да кажеш, след като ми предложи помощ?

— Мога да ти кажа още много неща, дребно човешко създание. Само че проблемът ти е толкова прост, че за мен той не значи почти нищо. И преди съм срещал такива гъби и макар да са много интелигентни, имат няколко слаби места, които всеки с моя интелект би доловил.

— Моля те, кажи бързо какво предлагат.

— Имам едно-единствено решение — ще повериш бебето си на Грен, щом го поиска.

— И дума да не става!

— Но ще трябва. Не бягай. Ела да ти обясня.

 

 

Ятмур не хареса особено плана на содала. Зад самомнението и надутостта се криеше силна личност. Присъствието му наистина беше внушително. Дори фактът, че предъвкваше думите си, ги правеше необорими; ето защо волю-неволю Ятмур прие да участвува.

— Не смея да отида в пещерата и да застана лице в лице с него.

— Тогава накарай твоите приятели дебелаците да го доведат — нареди содалът. — И побързай. Пътувам в името на Съдбата, господар съм, на чиито плещи лежат прекалено много грижи, за да се занимавам с твоите проблеми.

Проехтя трясък на гръмотевица, сякаш някакво гигантско създание даваше знак, че е съгласно с думите му. Ятмур тревожно погледна към слънцето, на което все така стоеше като закачено огненото перо, след което се запъти към тлъстичките си приятели.

Те се въргаляха в прахоляка и калта и си бъбреха безгрижно. Когато влезе в пещерата, единият от тях вдигна шепа пръст и я хвърли срещу нея.

— Преди не идваше в тази пещера, а сега вече е твърде късно да оставаш тук, жестока сандвич жена! А онзи грозен човек риба не е приятна компания, нали? Не искаме да участвуваме в нея. Нещастните тумбачести мъже не те искат тук… иначе бодливите кожи ще те изхрускат.

Тя спря. Яд, разкаяние и страх се надигнаха в душата й.

— Вашите неприятности едва сега започват, ако наистина мислите това, което казахте. Знаете, че винаги съм искала да бъда ваша приятелка.

— От теб идват всичките ни неприятности! Махай се бързо!

Тя заотстъпва към изхода, а оттам към пещерата, където лежеше Грен, и докато се отдалечаваше, виковете на тумбаците я настигнаха. Тя така и не разбра дали съжаляваха за поведението си, или ги беше яд. Недалеч от нея тресна светкавица. Ларен подскочи в ръцете й.

— Лежи си спокойно! — остро му рече тя. — Нищо няма да ти направи!

Завари Грен проснат в дъното на пещерата, където го бе видяла и последния път. Поредната светкавица освети кафявата маска, от която надничаха само очите му. Той не помръдваше.

— Грен!

Момчето все така нито мърдаше, нито говореше.

Трепереща от напрежение, разкъсвана между любов и омраза, тя се наведе нерешително към своя любим и при следващата светкавица махна с ръка пред очите си, сякаш искаше да изтрие нечий образ.

— Грен, ако искаш, ще ти дам бебето.

Най-сетне той трепна.

— Ела да ти го дам навън. Тук е твърде тъмно.

Едва изрекла тези думи, тя се оттегли вън от пещерата. Усети, че стомахът й започва да се бунтува пред трудното решение. Над влажните склонове играеха слънчевите лъчи и те сякаш се изплъзваха изпод краката й. Ловецът убиец все така бе излегнат на своя камък. Край него лежаха вече празните кратуни. Тъжният носач бе с все така високо вдигнати нагоре ръце и забити в земята очи. Ятмур се отпусна тежко на земята с гръб към камъка, полюшвайки Ларен в скута си.

След малко Грен излезе от пещерата.

Бавно, с омекнали колене той приближи до нея.

Младата жена не можеше да разбере от какво се поти така обилно — от топлината или от напрежение. Боеше се да погледне лицето му и стисна очи. Отвори ги едва когато усети, че той е наблизо и се навежда над нея и детето. Момченцето протегна доверчиво ръце към него.

— Разумно момче! — обади се Грен с необикновения си глас. — Ще бъдеш друго, по-различно дете. А аз никога няма да те изоставя.

Ятмур така беше се разтреперила, че всеки миг можеше да изпусне детето. Приклекнал на колене, Грен се беше навел съвсем ниско и тя долавяше стипчивата миризма на гъбата, която се излъчваше от него. Премрежила очи, тя зърна, че гъбата по лицето му започна да се движи.

Увисна над лицето на Ларен и всеки миг щеше да се отпусне върху него. В полезрението й се вместваха и гъбестите спори, и част от големия камък, и една от празните кратуни. Сигурна бе, че всяко поемане на дъх се откъсва с писък от гърдите й, и нищо чудно, че Ларен се разплака. Кафявата маса около лицето на Грен продължаваше да се спуска бавно надолу като твърдо тесто.

— Сега! — провикна се Содал Йе категорично.

Ятмур протегна кратуната напред над главата на детето. Гъбата тупна на дъното, точно както содалът бе предвидил. Грен се люшна назад, а истинското му отдавна забравено лице се сгърчи от болка. Светли петна играеха пред очите на Ятмур, която чу, че някой изпищя, без да познае собствения си глас, и загуби свяст.

Две планини се сблъскаха с трясък пред очите й подобно на мощни челюсти, щракнали около детето й. Когато дойде на себе си, Ятмур се изправи бързо.

— Значи не си умряла — обади се ловецът убиец. — Ако обичаш, стани и укроти детето си, защото моите жени не могат да се справят.

Беше невероятно, че почти всичко си беше както преди. Само гъбата лежеше на дъното на кратуната, а до нея се виждаше отпуснато лице на Грен. Содал Йе бе на своя камък. Двете жени се опитваха безуспешно да успокоят Ларен. Ятмур се изправи и пое сина си, поднасяйки гръдта си към него, той захапа лакомо зърното и млъкна. Този допир постепенно овладя треперенето й.

Тя се наведе над Грен.

Той извърна лице към нея, усетил допира на ръката й върху рамото си.

— Ятмур — промълви най-накрая той.

Сълзи на слабост изпълниха очите му. По кожата на раменете му, по главата и лицето му там, където пипалата на гъбата бяха пробивали кожата, личаха червени точици.

— Отиде ли си? — попита той, а гласът му си беше вече неговият.

— Ето, виж я. — Със свободната си ръка тя вдигна кратуната, така че той да може да види съдържанието й.

Грен дълго разглежда все още живото създание, което се бе отпуснало и приличаше на изпражнение. Върна се в спомените си назад, към времето, когато гъбата се появи в живота им в горите на Ничията земя, към събитията, които бяха преминали като насън: пътуването през непознати земи, приключенията им и най-вече новите познания, които до този момент не бе подозирал, че носи в главата си.

Знаеше добре, че всичко това се дължи на гъбестото създание, което в момента не бе способно на нищо и приличаше на прегоряла храна; спомни си колко окрилен се чувствуваше, когато за първи път разбра големите си възможности. Едва когато нуждите на гъбата влязоха в противоречие с неговите, нещата се влошиха, което на моменти буквално го влудяваше. Стигна се дотам, че вече собственият му живот се оказа застрашен.

Но всичко бе свършило. Паразитът бе победен. Никога вече нямаше да чуе вътрешния глас, който идваше от гъбата и отекваше в главата му.

В този миг го обзе усещането за самота много повече, отколкото тържествуващото чувство за победа. Той започна бързо и трескаво да се рови в паметта си. Тя все пак ми остави нещо добро, рече си той. Мога да преценявам, мога да заповядвам на мозъка си, помня на какво ме е учила… а то бе толкова много.

Струваше му се, че въпреки бъркотията, която гъбата бе причинила в мозъка му, той сега се бе превърнал от малка локва в истинско живо море. Грен погледна съдържанието на кратуната с известно съжаление.

— Не плачи — чу той гласа на Ятмур. — Здрави сме. Всички вече сме добре, ти също ще си добре.

Грен се изсмя пресекливо.

— Разбира се, че ще съм добре — съгласи се той. Опита се да изкриви лице в усмивка и я помилва по ръката. — Всичко ще се оправи.

В същия миг падна като мъртъв на земята. Заспа като труп.

 

 

Когато Грен се събуди, Ятмур бе заета с Ларен, който крещеше от удоволствие, докато го къпеха в студената вода на планинския поток. Край нея бяха и татуираните жени, които носеха вода, за да поливат ловеца убиец върху камъка. До него с все така вдигнати нагоре ръце стоеше носачът. Нямаше и следа от дебеличките рибари.

Грен се изправи в очевидно по-добро настроение. Лицето му бе подпухнало, но мислите му бяха съвсем бистри. Какво бе тогава треперенето, което го бе събудило? С крайчеца на окото си зърна каменния поток, който се спускаше по склона. По-нататък носеше водите си още по-широк поток.

— Има земетресение — обади се Содал Йе глухо. — Говорих за това и с Ятмур, но я предупредих, че няма защо да се тревожи. Краят на света си върви по план, точно по моето предсказание.

— Имаш силен глас, рибешко лице. Кой си ти?

— Освободих те от оная гъба, готова да те погълне, малки човече, защото аз съм Содал и Пророк на Тъмната страна на планината и всички дебри на планината слушат онова, което казвам.

Грен все още мислеше над думите му, когато Ятмур приближи:

— Толкова дълго спа, откакто гъбата те напусна — рече тя. — Ние също поспахме, а сега да се приготвяме за път.

— За път ли? Къде ще ходим?

— Ще кажа и на теб, както казах на Ятмур — обади се содалът, примигвайки срещу водата, която жените хвърляха отгоре му. — Посветил съм живота си да пътувам из тези планини и да разпространявам Словото за Земята. Настъпи време да се върна в Щедрия басейн, където живеят хората от моята раса, за да събера нови знания. Басейнът се намира на границата на Вечния сумрак. Ако дойдете с мен, оттам ще можете лесно да стигнете до вашата голяма гора. Ще ви бъда водач, а вие ще се грижите за мен по пътя.

Забелязвайки колебанието на Грен, Ятмур рече:

— Знаеш, че не може да останем повече на Големия склон. Дойдохме тук против волята си. Сега, когато имаме възможност да си отидем, не можем да я изпуснем.

— Щом имаш желание, така да бъде, макар че много съм уморен от това вечно странствуване.

Земята отново потрепера.

— Трябва да напуснем планината, ако не искаме тя първа да ни напусне — промълви Ятмур, без да съзнава колко права можеше да се окаже. — Трябва да се опитаме да принудим тумбаците да дойдат с нас. Останат ли, бодливите кожи ще ги унищожат.

— А, не — обади се Грен. — Достатъчно грижи ни създадоха. Нека останат тук тези нещастници. Не ги искам.

— И тъй като те също не желаят да дойдат с нас, въпросът е решен — обади се содалът и плясна опашка. — А сега да вървим, защото не мога да чакам повече.

Никой нямаше кой знае какво да взема. Те бяха същински деца на природата. Подготовката им за път се заключаваше в проверка на оръжието, в събирането на малко храна и един прощален поглед в пещерата, в която се бе родил Ларен.

— Какво ще правим с гъбата? — попита Грен, чийто поглед случайно попадна на кратуната.

— Остави я! — отвърна Ятмур.

— Ще я вземем с нас — обади се содалът. — Моите жени ще я носят.

А жените вече вдигаха своя содал от камъка, за да го качат на гърба на носача, и от напрежение и усилие татуировките им се сливаха с бръчките по телата им. Разговаряха помежду си само с леко ръмжене, макар едната да бе в състояние да произнася едносрични думи, но на език, който Грен не бе чувал. Младият мъж гледаше с нямо удивление сложната процедура по подготовката на странното създание за път.

— От колко време те разнася този нещастник? — поинтересува се той.

— Такава е съдбата на неговата раса и всички се гордеят, че носят на гръб ловците убийци. От малки ги обучават. Не познават, а и не искат да познаят друг начин на живот.

Поеха надолу по склона, като най-отпред вървяха мълчаливите жени. Ятмур обърна поглед назад и видя тъжните тумбачести мъже, които тъжно ги следяха с очи. Тя вдигна ръка и им направи знак да ги последват. Те бавно се изправиха и нерешително пристъпиха напред, плътно притиснати един до друг.

— Хайде де! — подкани ги тя. — Елате с нас, ще се погрижим и за вас.

— Толкова неприятности ни създадоха. — Грен се наведе, вдигна шепа камъни и ги запрати към рибарите.

Улучи единия от дебеланковците по рамото и той, последван от спътниците си, се затича с писък към пещерата.

— Много си жесток, Грен. Не бива да ги оставяме в лапите на онези бодливи кожи.

— Казах ти, че ми дойде до гуша от тях. Много по-добре ще бъдем без тях — и той я потупа по рамото.

Но Ятмур не беше убедена.

Спускаха се по Големия склон. Виковете на рибарите ги следваха още известно време. Никога вече нямаше да ги чуят.