Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (21)

Глава двадесет и първа

Скали и камъни застилаха пътя пред стъблата на дългокрачковците. Очевидно преди векове тук бе минавала река и сега те се движеха по изсъхналото й корито, което се намираше в самото дъно на долината. Пресякоха го и поеха отново нагоре по лишена от всякаква растителност местност.

— Нека да умрем! — изхленчи единият от рибарите. — Колко страшно е да си жив в царството на смъртта! Бъди благороден, велики пастирю, благоволи да забиеш в нас малкия си остър нож. Дай възможност на нещастните тумбачести бързо да напуснат тази земя на смъртта. Ооо, студът изгори душите ни, дълъг, неспирен студ!

Жалбите му тутакси бяха подети от останалите рибари.

Грен ги остави да си поплачат. Но накрая се измори да слуша воплите им, които отекваха доста зловещо сред заобикалящата ги пустош, и ги поотупа с пръчката. Ятмур се опита да го възпре.

— Според теб нямат ли право да плачат? — попита го тя. — Вместо да ги биеш, по-добре е да поплачем заедно с тях, защото много скоро ще се наложи да умрем заедно с тях. Озовахме се в отвъдния свят, Грен. Единствено смъртта може да обитава това място.

— Ние нямаме избор, но дългокрачковците имат: те могат и да не отиват на смърт. Превърнала си се в рибар, жено!

Тя замълча, сетне промълви:

— Имам нужда от утеха, а не от укори. В корема ми нещо става, сякаш самата смърт е вътре. — Ятмур не можеше да знае, че в корема й има не смърт, а живот.

Грен замълча. Превозното им средство се движеше упорито по склона. Заслушана в жалните викове на тумбачестите, Ятмур се унесе и заспа. По едно време се събуди от студа. Всички останали спяха. Събуди се повторно и чу хълцанията на Грен, но се чувстваше толкова отпаднала, че дори не направи усилие да му се обади.

Когато отново отвори очи, се сепна. Едва доловимият сумрак бе прорязан от безформена яркочервена маса, която висеше от небето. Обзета едновременно от страх и надежда, Ятмур дръпна Грен за ръката.

— Погледни, Грен — рече тя и посочи напред. — Там нещо свети! Къде сме пристигнали?

Дългокрачкото под тях бе ускорил стъпките си, сякаш бе усетил приближаването на крайната си цел.

 

 

Трудно бе да свикнат с новото светило след почти пълния мрак. Колкото по-високо се изкачваше техният приятел, толкова по-добре различаваха предметите. Някъде зад билото на възвишението се мерна тривърхата шапка на планина. Именно тя светеше с ярката червена светлина.

Стигнаха билото и оттук пред тях се разкри доста обширна гледка.

Тя бе удивително красива.

Нощта или бледият брат на нощта властвуваха в цялата местност около тях. Съвършено спокойствие — единствено мразовитият вятър се провираше из деретата и долините като странник, озовал се в среднощен час сред изоставен град. Дори да не се намираха в света на смъртта, както смяташе Ятмур, те със сигурност бяха попаднали в район, където растенията нямаха власт. Усещането за запустялост бе по-силно и от мрака в краката им и всеки шепот се превръщаше в писък.

И над цялата тази безнадеждност и пустота се възправяше планината — висока и непостижима. Подножието се губеше в мрак, а върховете витаеха толкова високо, че се къпеха в слабите лъчи на слънцето, в розовата му топлина и хвърляха сенки в сумрака долу.

Грен улови Ятмур за ръката и мълчаливо посочи напред. Други дългокраки растения бяха вече пресекли мрака на долината и упорито напредваха по стръмнината отсреща. Странните им, почти призрачни фигури нарушаваха безлюдната картина.

Ятмур събуди тлъстичките си приятели, за да им покаже гледката. Прегърнати, тримата не можеха да откъснат очи от планината.

— О, какво приятно нещо виждат очите ни! — въздъхнаха те.

— Много приятно дори! — съгласи се Ятмур.

— Предобра жено! Този голям къс зрял ден прави хълма два пъти хълм в това място на нощ и смърт. Парчето прекрасно слънце говори, че отново ще заживеем в щастлив дом.

— Много вероятно — съгласи се момичето, което предусещаше доста неподозирани от простите им души затруднения.

Междувременно и те поеха по стръмния склон на планината. Наоколо ставаше все по-светло, докато накрая прескочиха границата на мрака. Благословеното слънце отново ги докосна. Не можеха да откъснат очи от гледката и заслепени от светлината, започнаха да виждат оранжеви и зелени петна. Подобно на лимон, почти алено от пречупването на атмосферния слой, слънцето трептеше над главите им, увиснало на назъбения ръб на склона. Сиянието му бе прорязано от десетките върхове и чукари и се превръщаше в гъмжило от прожектори, обагрящи в златисто низините.

Безчувствени към гледката, дългокрачковците продължаваха настъплението си и при всяка стъпка краката им поскърцваха. От време на време се появяваше по някоя пълзяща лапа, насочила се към долината, напълно безразлична към тяхното катерене. Най-сетне превозното им средство се добра до вдлъбнатината между два върха. И там спря.

— Велики духове! — възкликна Грен. — Това значи, че няма да продължим по-нататък.

Рибарите се разшумяха, обзети от вълнение, и единствена Ятмур гледаше скептично наоколо.

— Как ще слезем на земята, ако тия дългокрачковци не снижат, както предвиждаше гъбата? — попита момичето.

— Ще трябва да се опитаме да се справим сами — обади се Грен след кратък размисъл, разбирайки, че растението няма намерение да мръдне повече.

— Искам да видя как ще го направиш. От студа и от продължителното стоене имам чувството, че краката ми са се вкочанили.

Грен й хвърли пренебрежителен поглед, изправи се и се протегна. Огледа внимателно обстановката. Нямаха въже, следователно беше невъзможно да се спуснат на земята. Издутите гладки стени на цилиндрите не предлагаха никаква подобна възможност. Той се отпусна отчаян и мрачен.

— Гъбата ни съветва да почакаме — рече той. Сетне, засрамен от своята безпомощност, обгърна с ръка раменете на Ятмур.

Зачакаха. Хапнаха по малко от храната, която започваше да плесенясва. Не им оставаше нищо друго, освен да поспят. Когато се събудиха, гледката наоколо почти не се бе променила, с изключение на още няколко дългокрачковци, които бяха спрели мълчаливо на склона. По небето се носеха тежки облаци.

Хората лежаха безпомощно, а природата наоколо продължаваше своя неизменен живот, като машина, в която те бяха най-мудното колелце.

Облаците, черни и буреносни, все по-бързо се струпваха над билото на планината. Огрееше ли слънчев лъч, те ставаха млечнобели. Много скоро обаче, се превърнаха в плътна маса, която закри слънцето. Закриха почти цялата планина. Заваля мокър лепкав сняг.

Петте човешки същества се сгушиха, подложили гръб на стихията. Под тях краката на дългокракия им превоз взеха да потрепват.

Скоро треперенето се превърна в ритмично люлеене. Стъблата потънаха леко в размекналата се почва и навлажнени от снега, започнаха да се пукат и измятат. Краката се изкривиха. Останалите растения, без пътници, се снижаваха по-равномерно.

Протрити от дългия поход, ставите на нашия дългокрачко поели вече и снежната влага, не издържаха и се спукаха. Шестте крака на растението се прекършиха и площадката на върха се сгромоляса в калта. Шестте семенни кутийки се разбиха, а съдържанието им се разлетя във всички посоки.

Сгромолясването в снега бе едновременно и начало, и край на пътешествието на растението. Принудени като всички обитатели на растителния свят да решават страшното затруднение на пренаселването, те бяха предприели рискованото пътешествие, за да стигнат до място, където джунглата не можеше да вирее. На този склон и на още няколко други в зоната на сумрака дългокрачковците осъществяваха една от фазите в безкрайния цикъл на живота. Много от току-що разпилените семена щяха да покълнат, ако имаха достатъчно пространство и малко топлина, и да се превърнат в пълзящи лапи, сетне, преодолявайки хиляди препятствия, пълзящите лапи щяха да намерят пътя към царството на истинската топлина и светлина, където да пуснат корени, да цъфнат и да продължат живота си на растения.

 

 

При разпукването на семенните кутийки хората, които бяха отгоре им, се търкулнаха в калта. Всички се бяха схванали и с голямо усилие раздвижиха крайниците си. Снежна вихрушка ги блъскаше отвсякъде и сред мъглата те едва се различаваха един-друг. Много скоро заприличаха на бели стълбове.

Ятмур се боеше да не загуби рибарите. Зърна някакъв силует в сумрака и се спусна към него. Сграбчи го за ръката. Човекът се обърна и се ухили насреща й, стряскайки я с жълтите си зъби и огнените си очи. Изплашено, момичето се дръпна, а странният непознат избяга.

За пътешествениците това бе първият знак, че не са сами в планината.

— Ятмур! — извика Грен — Дебелаците са тук при мен. Къде си?

Обезумяла от страх, тя се втурна към него, съвсем забравила за болките в краката.

— Тук има и нещо друго — рече тя. — Едно бяло същество, диво, с големи уши и зъби.

Тримата рибари решиха, че са ги нападнали духовете на смъртта и мрака, а Ятмур и Грен внимателно се оглеждаха.

— Нищо не мога да видя в тази лапавица — рече Грен, опитвайки се да пропъди белите прашинки, прелитащи пред очите му.

Сгушени един до друг, те стояха нащрек с извадени ножове. Снегът неочаквано се превърна в дъжд, сетне внезапно спря. На един от отсрещните хълмове зърнаха около десетина бели фигури, които влачеха подобие на шейна, натоварена с торби и с един цилиндър от семенните кутийки на дългокрачковците.

Заблуден слънчев лъч пробяга по безрадостните хълмове. Сякаш изплашили се от него, белите фигури побързаха да се скрият.

Грен и Ятмур се спогледаха.

— Хора ли бяха? — попита Грен.

Тя само сви рамене в отговор. Не знаеше. Не знаеше какво означава тази дума. Бяха ли хора дебеланковците, които лежаха, заровили лица в калта? А Грен, станал толкова неразбираем напоследък? Изглежда, гъбата му бе взела ума, нима можеше да се каже, че той продължава да е човек?

Имаше толкова много неизвестни, някои дори не можеше да изрази с думи… Но ето че слънцето отново я погали с лъчите си. Небето бе прорязано от оловни и златисти ивици. По планинските склонове се виждаха множество пещери. Можеха да се изкачат до някоя пещера и да си запалят огън. Може би имаше надежда да оцелеят…

Ятмур отметна полепналите по лицето й коси и пое бавно по склона. Чувствуваше се натежала и неспокойна, но от опит знаеше, че останалите ще я последват.