Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (2)

Глава втора

Лили-йо и Флор се катереха без усилие по грапавата кора. За тях това бе като изкачване по лек скалист маршрут. От време на време насреща им се изпречваха враждебни растения иглотрън или влакнесто бомбе, но те ги отстраняваха от пътя си с един замах. Враговете на хората бяха врагове и на термитите. Лили-йо и Флор следваха колоната им отблизо, изпълнени с благодарност.

Двете жени дълго се движиха нагоре. На един празен клон спряха, за да уловят две беззащитни бръмчилки. Срязаха ги и изядоха мазното им белезникаво месо. Няколко пъти се разминаха с групи хора, които зърваха по съседни клони. Махнаха за поздрав на някои от тях. Най-сетне се озоваха в район, рядко посещаван от човешки същества.

Близо до Върховете ги дебнеха опасности, каквито рядко се срещат в по-сигурните средни височини на растителния свят.

— Хайде да тръгваме — подкани спътничката си Лили-йо, след като си починаха. — Остана още малко.

Неочаквано раздвижване в листака накара жените да се притаят. Вдигнаха очи и се снишиха, за да станат още по-незабележими. Над главите им зелената маса се раздвижи заплашително.

Обхванат от неудържима лакомия при вида на термитите, плъзоскок се блъсна в грубата кора на клона. Корените и стъблата на това странно създание служеха едновременно и като езици, и като камшици. С бързо движение лепкавите му езици опипаха клона и се насочиха към термитите.

Насекомите трудно можеха да се защитят от противните гъвкави израстъци. Термитите бързо се разпръснаха, без да спират своя ход нагоре, очевидно всеки от тях се надяваше, че той няма да бъде сред жертвите.

За хората плъзоскокът не представляваше такава опасност. Те лесно успяваха да го отблъснат и да го запратят надолу към хищните обитатели на по-ниските слоеве.

— По-добре да минем на друг ствол — рече Лили-йо.

Двете жени пъргаво изтичаха по облата повърхност, като прескочиха ловко ярък паразитен цвят, около който бръмчаха дървесни пчели. Той бе един от първите предвестници на света на цветовете, който бе пред тях.

В безобидна цепнатина в кората обаче ги очакваше далеч по-сериозна опасност. От сянката срещу тях излетя с жужене тигрова оса. С почти човешки ръст, тя бе зло и жестоко същество, което притежаваше не само разум, но и оръжие. Сега нападаше от раздразнение — с немигащи огромни очи, потракващи челюсти, с пърхащи криле. Главата й бе странна смесица от козина и предпазни плочки, а зад сравнително тънкия й кръст едрото тяло бе покрито с подвижни жълти и черни защитни пластини. На върха на опашката се полюшваше смъртоносно жило.

Тигровата оса префуча между двете жени, очевидно опитвайки се да ги повали с криле. Те мигом се проснаха върху клона. Разгневено от неуспеха, гигантското насекомо се блъсна в дървото, като завиваше, и отново нападна. Златисто-кафявото жило бързо се прибираше и показваше.

— Остави я на мен — обади се Флор, чието бебе бе отнесено от тигрова оса.

Този път насекомото се спусна ниско и с по-голяма скорост. Приклекнала, Флор сграбчи чорлавата му козина и с все сила го блъсна, така че то загуби равновесие. Жената бързо извади меча си. Замахна и го стовари върху хитиновото покритие на тънкия кръст.

Тигровата оса полетя надолу, разсечена на две. Жените побегнаха напред.

За щастие бяха стъпили на едно от основните разклонения, дебело и яко по цялото си протежение. Десетина крачки по-нататък то преминаваше в друго стъбло. Дървото, най-възрастният организъм, оцелял в този малък свят, имаше десетки хиляди стволове. Преди два милиарда години, приспособявайки се към климата, почвата и редица условия, съществували много и различни видове дървета. С повишаването на температурата те започнали буйно да растат и да се борят за пространство. На този континент смокинята, с яки корени, добре нагодила се към високите температури, постепенно взела надмощие над останалите дървета. С течение на времето този растителен вид претърпял еволюция и привикнал с условията. Постепенно всяко смокиново дърво се разпростирало все повече и повече — все по-нагоре и във все по-голямо пространство, често пъти дори удвоявало клоните за по-голяма сигурност. С увеличаване на съперниците броят на стъблата и на клоните, които пускали корени, се умножавал, докато най-накрая те образували плътна стена, през която трудно можело да проникне друго дърво.

На континента, обитаван сега от хората, растеше едно-единствено смокиново дърво. Станало бе Кралят на гората, а скоро след това — и самата гора. То завладяло пустините, планините и блатата. Изпълнило континента с преплетените си „стени“. Не дръзнало да се простре само покрай морето и бреговете на по-големите реки, където смъртоносните водорасли били сериозна заплаха за него.

На Предела, където всичко спираше и започваше нощта, спираше и дървото.

Жените се катереха бавно нагоре, оглеждайки се за прелитащи тигрови оси. На всяка крачка те срещаха ярките петна на цветовете — прилепнали по клоните на дървото, увиснали по лианите или движещи се свободно. В този район всичко цъфтеше — и лианите, и мъховете. Над главите им сред гъстата плетеница мрачно кръжаха дъмблъри. Колкото по-високо се изкачваха жените, толкова по-свеж ставаше въздухът около тях, а цветовете по-пищни. Небесносини, аленочервени, жълти и виолетови, тук бяха събрани всички красиво обагрени уловки на природата.

От време на време капки клей се процеждаха от листенцата на лигавите бърни. С типична за този растителен свят сръчност иглотръните ги издебваха, поглъщаха ги жадно и после умираха. Лили-йо и Флор минаха от другата страна.

Там ги очакваха множество камшичести треви. С няколко замаха на ножовете жените ги отстраниха от пътя си.

Навсякъде се виждаха растения с причудливи форми — едни подобни на птици, други — на пеперуди. И отново въздухът се огласяше от свистенето на мечовете или просто предпазлива ръка пресрещаше нападателя още във въздуха.

— Виж! — прошепна Флор и посочи нагоре към едва забележима пукнатина.

Вътре нещо помръдна, Флор протегна тоягата си внимателно, приближи края й до цепнатината и щом я допря, натисна с всичка сила.

Кората зейна широко и разкри смъртоносна белезникава паст. Хищна мида бе намерила там чудесно прикритие. Флор бързо мушна тоягата в пукнатината. Челюстите щракнаха и тя я дръпна с все сила. Лили-йо я задържа да не падне. Изненадана, хищната мида излетя от укритието си.

Най-близкият звездолист я налапа, без дори да се протегне. Лили-йо и спътничката й продължиха изкачването си.

 

 

Върховете бяха особена, твърде различна част от света на зеленото царство — най-екзотичната, най-блестящата.

Ако смокинята бе властелинът на гората (всъщност тя бе самата гора), то кръстосвачът бе господар на Върховете. Той бе неизменна част от гледката тук. Неговите мрежи се простираха нашир и длъж сред листата и клоните, неговите гнезда бяха накацали по върховете.

Щом кръстосвачите напуснеха своите обиталища, други същества се настаняваха в тях, други растения използваха пространството и обръщаха ярките си цветове към небето. Остатъци и изпражнения бяха основният строителен материал за тези гнезда, които представляваха доста солидни площадки. Именно върху тях растеше цветето горяща урна, което търсеше Лили-йо, за да погребе в него душата на Клет.

С голямо усилие двете жени най-сетне се озоваха върху една от тези платформи. Подслониха се под голям лист, предпазващ ги от опасностите отгоре, и си позволиха да си отдъхнат. Въпреки сянката горещината в този район на джунглата бе изключителна. Над главите им, парализирало половината небе, грееше безмилостно едно голямо слънце. То светеше непрестанно, застинало неподвижно, и щеше да свети така до деня, когато щеше да изгори напълно — а този ден не беше толкова далеч.

Тук, във Върховете, разчитайки на своята твърде необичайна защита, цветето горяща урна бе господар на неподвижните растителни обитатели. Чувствителните му корени вече му бяха дали знак, че са се появили чужденци. По повърхността на листа над главите им Лили-йо и Флор забелязаха да се движи светло петно; то пообиколи насам-натам, сетне спря и се сви. Листът се сгърчи и пламна. Поставяйки на фокус кълбетата си, растението бе използвало ужасното си оръжие — огъня.

— Бягай! — нареди Лили-йо.

Двете бързо се скриха зад стъблото на близкия евиркотрън и занадничаха иззад едрите му шипове.

Гледката наистина бе прекрасна.

Растението бе високо и около пет-шест виненочервени, подобни на топки цветове, всеки от които по-висок от човешки бой, украсяваха клоните му. Други, вече опрашени цветове, се бяха свили и образуваха многостенни урни. Малко по-встрани можеха да се видят и по-напреднали стадии на узряване, при които кълбото бе започнало да губи цвета си, докато семената на дъното му бяха набъбнали. Най-накрая, когато семената узрееха напълно, кълбото, вече кухо и изключително здраво, ставаше прозрачно като стъкло и се превръщаше в подпалващо оръжие, което растението можеше да използва и след разпръскването на семената.

Всички зелени растения и същества бягаха от огъня, само хората не се бояха от него. Те единствени можеха да се справят с подпалващите кълбета и да се възползват от предимствата им.

Много предпазливо Лили-йо напусна прикритието си, прокрадва се напред и отряза широк лист от близкото растение. Дръжката му бе значително по-висока от нея. Стисна го здраво и преди растението да успее да насочи лещите си към нея, тя нагласи листа така, че засенчи слънцето.

— Бързо! — извика тя на Флор.

Спътничката й вече се бе втурнала към нея. Лили-йо внимаваше опасните кълбета да останат в сянка. Усетило, че не може да пусне в действие своята защитна система, растението увисна — какъв странен начин на поражение — и цветове и кълбета се полюшнаха вяло.

С доволно сумтене Флор се спусна и сръчно отряза една от големите прозрачни топки. Придържайки я от двете страни, жените се върнаха под прикритието на свиркотръна. В мига, когато хвърлящият сянка лист падна, цветето горяща урна яростно оживя, заредило се със слънчевата светлина, кълбетата бясно се завъртяха.

Жените стигнаха прикритието си тъкмо навреме. Над главите им вече кръжеше появила се изневиделица зеленоптица. Понесла се устремно, тя се набоде на един от шиповете. И мигом бе нападната от десетина хищника. В настъпилата суматоха Лили-йо и Флор бързо се справиха с топката. Напрегнали всички сили, те сръчно пробиха достатъчно широк отвор, за да промушат душата на Клет. Кълбото веднага възвърна своята цялост. Дървената фигурка ги гледаше през прозрачните стени.

— Дано се издигнеш в небесата! — рече Лили-йо.

Това бе част от нейните задължения — грижата за погребението на душата. Двете с Флор понесоха топката към една от нишките, спусната от кръстосвач. Горната част на кълбото, където обикновено се намираше семето, бе покрита с клей. Прозрачната топка тутакси се залепи за нишката и увисна, проблясвайки на слънцето. Скоро щеше да се появи кръстосвач, да стъпи на тази нишка и кълбото да се залепи за крака му. Така щеше да бъде отнесено към небесата.

Тъкмо свършиха и отгоре се спусна нечия сянка. Дълго близо цяла миля тяло се носеше към тях. Гигантското подобие на паяк, живеещо в света на растенията, наближаваше Върховете.

Без да губят нито минутка, жените се провряха през листака на платформата. Бяха изпълнили докрай погребалния ритуал на Клет. Време беше да се върнат при групата.

Лили-йо хвърли последен поглед към гигантското създание и двете жени поеха надолу към средните слоеве на техния свят.

Кръстосвачът се снижаваше бавно — огромен мехур с крака и челюсти; влакнеста маса покриваше по-голяма част от главата. За Лили-йо той беше като бог, с могъществото на бог. Плъзгаше се надолу по нишката.

Навред в джунглата се виждаха подобни нишки, тънки изнемощели пръсти, сякаш разперени към небето, проблясващи на слънчевите лъчи. Ясно бе, че водят нанякъде — към далечна сребърна полусфера.

В същия отрязък на хоризонта неизменно се виждаше и лунният полумесец.

С притегателната си сила тази луна постепенно бе забавяла през вековете въртенето около оста на своята родителка и преливането на деня в нощ, докато я обездвижи напълно и времето застине: едната половина тънеше в мрак, другата — във вечна светлина. В същото време под влияние на ответната инертност и движението на Луната около Земята замря. Тогава тя се отдалечи от нея, сякаш вече не се чувствуваше неин спътник, и зае двусмислената позиция на независима планета, готова да отстоява своето пълноправно място в триъгълника, който образуваше със Земята и Слънцето. Сега в този последен остатък от вечността Земята и Луната бяха равноправни — изправили се една срещу друга, те щяха да чакат да изтече и последната песъчинка на времето или Слънцето да престане да свети.

Свързваха ги единствено множеството носещи се в пространството нишки. Кръстосвачите можеха да прекосяват разстоянието на воля, като астронавти, родени в света на растенията — огромни, лишени от разум, оплели Земята и Луната в своята мрежа.

С удивителна находчивост някогашната Земя бе впримчена в мрежата на незнаен паяк.