Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (18)

Глава осемнадесета

Двамата стояха, уловени за ръка, и той се опитваше да опише преживяното в пещерата.

— Радвам се, че се върна — промълви тя.

Момчето поклати виновно глава, тъй като мисълта за красотата на онова, което бе видял, не го напускаше. Чувствуваше се изморен. Плашеше го перспективата да се върне отново в морето, въпреки че очевидно нямаха друг изход.

— Да вървим тогава — обади се гъбата. — Муден си като тумбаците.

Без да изпуска ръката на Ятмур, Грен се обърна и затътри уморено крака по плажа. Задуха мразовит вятър, който довя още дъждовни облаци. Четиримата рибари чакаха сгушени точно там, където ги бяха оставили. Щом зърнаха Грен и Ятмур, те се проснаха отчаяно на земята.

— Стига вече — мрачно ги предупреди момчето. — Чака ни много работа и всеки от вас трябва да поеме своята част.

 

 

Над блестящата и лъскава като огледало вода се носеше лек бриз.

В сравнение с реещите се в небето кръстосвачи малката лодка с шестимата пътници приличаше на дървен отломък. Сега тя се отдалечаваше от острова и от високата скала.

Платното от големи, грубо прикрепени едно за друго листа висеше безпомощно на импровизираната мачта. Насрещният вятър отдавна го бе разкъсал и сега лодката се носеше напосоки, поета от силното топло течение.

Колкото до хората, едни следяха движението й с тревога, други с безразличие. Няколко пъти вече бяха яли и бяха спали, откакто напуснаха острова с голямата скала. Вляво от тях се простираше дълъг бряг, който отдалеч им се струваше скалист и само тук-там се забелязваха дървета. Издигаха се и гористи хълмове.

От време на време между лодката и брега се появяваха малки острови. Покриваше ги странна, нетипична за вътрешността растителност — ту необикновени дървета, ту странни цветове. Трети пък представляваха голи скали. Неведнъж пътниците затаяваха дъх от страх, да не се разбият в тях, но досега поне бяха успели да избегнат опасността.

Вдясно се бе ширнал безбрежният океан. По него се движеха сенки, напълно непознати за Грен и Ятмур.

Макар да бяха свикнали с подчиненото си положение в този свят, хората се чувствуваха потиснати от безутешните и тайнствени обстоятелства, сред които се бяха озовали. На всичкото отгоре се спусна гъста мъгла, която скри от погледа им сушата.

— Никога не съм виждала такава плътна пелена — обади се Ятмур, подпряла се на борда до Грен, който упорито се взираше напред.

— Нито толкова студена — додаде той. — Забеляза ли какво става със слънцето?

Наоколо не се виждаше почти нищо. Единствено грамадното слънце висеше ниско над водата и изпращаше широк ярък лъч към вълните.

Ятмур се притисна до Грен.

— Обикновено е високо над нас — промълви тя. — Сега водата сякаш ще го погълне.

— Гъбо, какво става, когато слънцето изчезне — попита Грен.

— Настъпва мрак — отвърна гъбата. Сетне добави с лека ирония: — Както вероятно сам се увери. Навлизаме във владението на вечния залез и течението ще ни отнесе още по-навътре.

Гъбата говореше сдържано, но Грен потръпна от страх пред неизвестността. Притисна Ятмур още по-силно към себе си и двамата се загледаха в огромното, обвито в мъгла кълбо. В това време една от сенките, които бяха забелязали по-рано, се изпречи пред лодката и я захапа с назъбената си паст. Миг по-късно мъглата се сгъсти и слънцето напълно изчезна от очите им.

— Оо! Ааа! — надигна се вой откъм кърмата, където дебеличките рибари се бяха сгушили сред купчина сухи листа. Те се изправиха и се вкопчиха в Грен и Ятмур.

— Велики господарю, ти, който така често играеш играта на прегръщане! Толкова беди ни сполетяха в този могъщ воден свят. Отдалечихме се много и сега непременно трябва да се върнем.

Дългите им коси лъщяха от полепналата влага, те въртяха очи, кимаха енергично и нареждаха:

— Някакво странно създание глътна слънцето, о, велики пастирю!

— Престанете да скимтите — ядоса се Ятмур. — Ние самите сме не по-малко изплашени от вас.

— Не чак толкова много! — възмутено възрази Грен, който се мъчеше да се отскубне от ръцете им. — Никой не може да се изплаши колкото тях. Та те винаги са обхванати от страх. Изправете се, подути тумбаци! Щом мъглата се вдигне, слънцето ще се покаже.

— Смел и жесток пастир си ти — провикна се единият от рибарите. — Нарочно скри слънцето от нас, за да ни изплашиш, защото вече не ни обичаш. Въпреки че ние с огромна радост приемаме тежките ти юмруци и сме щастливи да изслушаме обидите ти. Ти…

Грен го перна през лицето, доволен, че има на кого да излее яда си. Нещастникът се претърколи с жално скимтене. Събратята му се скупчиха над него и го смъмриха строго, че не се радва на ударите, с които го е удостоил господарят. Загубил контрол над себе си, Грен ги разбута встрани.

Ятмур се спусна да му помогне и в същия миг силен удар в лодката ги разпиля по палубата. По главите им се посипаха ситни прозрачни парченца.

Ятмур вдигна едно и го разгледа отблизо. Още докато беше в ръката й, то промени формата си, размекна се и се превърна в течност. Момичето гледаше изумено. Цяла стена от същата материя се издигаше пред лодката.

Едва сега схвана, че се бяха сблъскали с една от онези сенки, които така често пресичаха пътя им.

— Плени ни планина от мъгла — възкликна тя.

Грен бързо се изправи и накара развълнуваните рибари да млъкнат. На носа на лодката се беше отворил процеп, през който се процеждаше тънка струя морска вода. Той се приближи и огледа пробойната.

Топлото течение ги бе блъснало във висока ледена планина, която очевидно се носеше по вълните. Гигантският леден блок бе вдълбан на нивото на водата и именно в тази своеобразна ниша се бе заклещила лодката им. Затова и смачканият й нос се държеше все още на повърхността.

— Няма да потънем — успокояваше Грен Ятмур, — под нас има висок ръб. Само че не можем да използуваме повече лодката. Излезем ли от цепнатината, ще потънем.

И наистина дъното вече се пълнеше с вода, което красноречиво потвърждаваха воплите на рибарите.

— Но какво да правим? — попита Ятмур. — Може би не биваше да напускаме острова с високата скала?

Грен се огледа. Цяла редица от дълги остри зъби бе надвиснала над палубата, сякаш се готвеше да захапе лодката през средата. От тях се стичаха студени капки и падаха по гърбовете и главите на хората. Те се бяха заклещили в ледената паст на чудовището.

— Този леден гигант иска да ни изяде! — обадиха се някои от рибарите, които неспокойно се суетяха. — Настъпи смъртният ни час! — не млъкваха те. — При това ще умрем сред адски студ в противните челюсти.

— Лед! — възкликна Ятмур. — Да! Колко странно е, че тъкмо тумбестите рибари ни казаха какво е това. Грен, това е лед. В блатистите местности на моята родина, близо до Дългата вода, където живеят и рибарите, расте едно цвете, което се нарича блатниче. Понякога тези цветя, които виреят на сянка, си правят лед, за да скрият семената си в него. Когато бях малка, отивах в блатата, за да събирам ледените късчета и да ги смуча.

— А сега тази гигантска ледена капка ще изсмуче нас — подхвърли Грен, докато студената вода се стичаше във врата му.

— Става вече много опасно — обади се гъбата. — Трябва да се махаме. Ако лодката се плъзне надолу по леда, само ти ще успееш да се спасиш, защото никой друг не умее да плува. Измъквайте се оттук заедно с рибарите.

— Добре. Хайде, Ятмур, излез на леда, а аз ще пратя тия глупаци след теб.

Глупаците обаче не искаха да я последват, макар лодката да бе до половина пълна с вода. Наложи се Грен да им се скара остро и те подскочиха като ужилени и се втурнаха презглава напред.

— Спаси ни, пощади ни, велики пастирю! Какво толкова сторихме ние, нещастните отрепки, та искаш да ни хвърлиш на леденото чудовище? Помощ! Помощ! Колко жалко, че сме толкова отвратителни и ти с такава радост ни измъчваш!

Грен протегна ръка към най-близкия и най-космат рибар, който изписка отчаяно, разлюлял телеса.

— Защо мен? Убий другите, те не те обичат колкото мен!

Грен го улови, той политна и последните му думи се удавиха в протяжния вой, който нададе, преди да изчезне под водата. Момчето скочи подир него и след кратка борба успя да го извади и го довлече в краката на Ятмур.

Стреснати от неочакваната проява на сила, останалите трима рибари се измъкнаха от лодката и безропотно се покатериха на ледената повърхност, тракайки със зъби от страх и студ. Грен ги последва. Известно време шестимата безмълвно се оглеждаха. Неочаквано зад тях се разнесе силно трополене.

Един леден зъб, който висеше над лодката, се откъсна и се заби в средата й. Сякаш това бе сигнал, защото под дъното й нещо започна да пука. Основата, на която лодката бе стъпила, поддаде. Ново парче лед се откърши и докато падне във водата, пробитата им черупка вече бе отнесена от течението. Тя бързо се пълнеше с вода и скоро се загуби от погледите им.

Тежки мисли налегнаха Ятмур и Грен. Нямаха лодка, намираха се на някакъв айсберг. Четиримата рибари мълчаливо ги последваха в издълбания в леда тунел.

Шляпаха през студените локви, от двете им страни се издигаха ледени блокове, които отпращаха ехото от гласовете им. С всяка измината крачка шумът ставаше все по-силен, а тунелът — по-тесен.

— Мразя това място! По-добре да бяхме се удавили. Колко още ще вървим? — въздъхна Ятмур.

— По-нататък няма път — отговори Грен. — В капан сме.

Няколко величествени ледени стълба, които стигаха почти до земята, препречиха пътя им. Зад тях се виждаше висока ледена стена.

— Все неприятности и трудности в този живот! Човек очевидно е някакво недоразумение в този свят. И той би трябвало да бъде малко по-добре устроен.

— Отдавна ти го повтарям — проехтя гласът на гъбата.

— Всичко беше добре, докато не се появи ти — остро възрази Грен.

— А ти беше просто най-обикновен зеленчук!

Грен се почувствува дълбоко обиден. В яда си той сграбчи една от ледените висулки и силно я дръпна. Цялата стена се разлюля. Посипа се истиски водопад от прозрачни бели парченца. Мъжете се снишиха и покриха главите си с ръце, изплашени, че айсбергът се сгромолясва върху тях.

Когато тропотът стихна, те вдигнаха очи и през зеещия отвор им се разкри съвършено друг свят. Подхванат от крайбрежните водовъртежи, айсбергът се бе озовал край малък остров и там бе заседнал.

Макар че островът далеч не изглеждаше гостоприемен, нещастните корабокрушенци обходиха с жадни погледи зелените пространства, цветовете, които се полюшваха върху високите си стебла. Тук поне нямаше да усещат земята непрестанно да се люлее под краката им.

Дори шкембестите рибари се оживиха. Подвикваха щастливо и на драго сърце последваха Ятмур и Грен по ледения ръб, изпълнени от неудържимо желание да се озоват сред цветята. Те прецапаха без възражения тесен пролив и стъпиха на сушата.

Островчето съвсем не беше райско кътче. В най-високата си част то бе осеяно от назъбени скали и камънаци. Голямото му предимство обаче бе, че на толкова ограничена площ надали можеше да се разгърне гигантската растителност, която владееше материка, и следователно опасностите щяха да бъдат по-приемливи и по-лесно преодолими от Грен и Ятмур. За огромно разочарование на рибарите никъде не се виждаше тумбачесто дърво, за което да се закачат. За разочарование и на гъбата нямаше следи от представители на нейния род. Тя изпитваше отдавна желание да разпростре влиянието си не само върху Грен, но и върху Ятмур и някой от рибарите, ала все още не бе станала достатъчно голяма. Разчиташе, че на острова ще успее да открие подкрепления. Ятмур и Грен също бяха разочаровани, защото очевидно тук нямаше хора.

В замяна на това от скалите бликаше извор с бистра вода, която лъкатушеше сред каменистата повърхност на острова. Всъщност те първо доловиха ромона на потока, а после съзряха и самия него. Той се спущаше по пясъчния бряг и се вливаше в морето. Всички се спуснаха едновременно напред и потопиха лица в кристално чистата вода.

Същински деца, те тутакси забравиха всичките си грижи. След като утолиха жаждата си, въпреки студа се потопиха в потока. Едва тогава се заеха да търсят подслон.

Известно време живяха на острова щастливи. Въздухът в зоната на залязващото слънце бе доста прохладен, затова си измайсториха дрехи, като увиха по-големи листа и мъх около телата си. Навремени островът потъваше в мъгли, след което слънцето отново се появяваше ниско над скалите. Когато не спяха, лежаха на припек и похапваха плодове, заслушани в тътена на айсбергите, които минаваха наблизо.

Четиримата рибари си вдигнаха колиба от клони встрани от бивака на Грен и Ятмур. Един ден, докато спяха, тя се сгромоляса върху тях. Оттогава те се сгушваха един до друг на открито и толкова близо до своите господари, колкото Грен им позволяваше.

Чувствуваха се чудесно. Когато Грен и Ятмур се любеха, рибарите подскачаха наоколо и прославяха шумно умния си и гъвкав господар и жената на неговите прегръдки.

Огромни семенни кутийки висяха над главите им и шумно подрънкваха, полюшвани от вятъра. В краката им пробягваха растителни еквиваленти на гущери. Във въздуха се носеха пеперуди, които живееха от фотосинтеза. Животът продължаваше без ритмичното отмерване на залеза и изгрева. Вредом цареше тишина.

— Не може да останем повече тук, Грен — обади се веднъж гъбата. Момчето и момичето току-що се бяха събудили. — Добре си починахте. А сега вече е време да помислиш да отпътуваш от тук, да потърсиш други хора, за да създадем нашето царство.

— Глупости. Ние вече нямаме лодка. Както се вижда, ще си останем тук завинаги. Вярно, че е доста хладно, но сме били и на по-неприятни места. Какво да се прави.

Той и момичето се плискаха във водата, събрала се между големите каменни блокове на върха на острова. Животът бе прекрасен. Ятмур размахваше хубавите си крака и тананикаше пастирска песен. Грен бе принуден да слуша досадния глас, който кънтеше в мислите му. Той ставаше все по-противен, подхващаше все по-неприятни теми.

Безмълвият им разговор бе прекъснат от приглушения писък на Ятмур.

Нещо подобно на ръка с шест покрити с петна пръсти я бе уловило за глезена. Грен се спусна и без особено усилие освободи крака на момичето.

— Съжалявам, че вдигнах толкова шум, изглежда, това бе едно от онези създания, които рибарите наричат пълзящи лапи. Те излизат от морето. Когато ги уловят, ония шкембелии ги нарязват и ги изяждат. Доста са твърди, но са приятни на вкус.

Пръстите бяха сиви, възлести и сбръчкани и изключително студени. Щом Грен ги улови, те бавно се разтвориха и се отдръпнаха. След миг се загубиха сред високата трева.

— Пълзящите лапи изпълзяват от морето, но се скриват някъде под земята. И друг път съм ги наблюдавала — обади се Ятмур.

Грен мълчеше.

— Нещо тревожи ли те? — обади се тя отново.

— Не — гласеше равнодушният отговор. Той не искаше да й разказва за настояването на гъбата да тръгнат отново. Момичето се обезпокои, но запази мислите за себе си и пое назад към импровизираната баня. Направи й впечатление, че Грен все повече се затваряше в себе си. Добре знаеше, че за това е виновна гъбата.

 

 

Когато на следващия път Грен стана от сън, усети, че гъбата е доста неспокойна.

— Затънал си в мързел. Трябва да направим нещо.

— Ние сме доволни от живота си тук — мрачно отвърна Грен. — А и колко пъти да ти повтарям, че нямаме лодка, с която да стигнем до голямата земя.

— Лодките не са единственото средство, с което може да се прекоси морето — категорично отсече гъбата.

— Престани да се правиш на многознайна, защото като нищо може да ни убиеш. Остави ни най-сетне на мира. Тук сме щастливи.

— Разбира се, че сте щастливи! Стига да можете да пуснете корени, ще ви пораснат листа. Грен, как не разбираш за какво ти е отреден животът! Откога ти повтарям, че те очакват големи удоволствия и власт. Но ми позволи да ти помогна да ги постигнеш.

— Махай се! Не разбирам нищо от онова, което говориш.

Момчето скочи на крака, сякаш искаше да избяга от гъбата. Но тя го държеше здраво и го принуди да остане на място. Грен събра сили и се опита да изпрати вълни от омраза към гъбата — напразно.

Гласът й продължаваше да ехти в главата му.

— Тъй като не можеш да бъдеш мой партньор, ще се наложи да станеш мой роб. Духът на изследователството окончателно те напусна. Оттук нататък ще се подчиняваш, щом не желаеш да участвуваш в общия ни план.

— Не разбирам какво искаш! — извика момчето и неволно събуди Ятмур.

Момичето се надигна изплашено и отправи въпросителен поглед към него.

— Толкова неща пропусна! — не млъкваше гъбата. — Благодарение на твоите сетива виждам и разбирам страшно много, правя си труда и да го анализирам. Без мен те са ти излишни. Държа в ръцете си страхотна власт. Огледай се. Виж камъните, върху които така безгрижно си стъпил.

— Махай се! — провикна се за пореден път Грен. В същия миг силна болка го накара да се сгърчи.

Ятмур дотича до него, обгърна главата му с ръце и се опита да го успокои. Вгледа се в очите му. Рибарите също приближиха мълчаливо.

— Пак магическата гъба, нали? — попита момичето.

Грен само кимна. Пламъците на пареща болка се виеха около нервните му центрове и цялото му тяло се гърчеше. Не можеше да помръдне. Най-сетне болката премина.

— Трябва да помогнем на гъбата — едва промълви той. — Иска да разгледаме подробно камъните наоколо.

С разтреперани крака той се надигна, за да се подчини на заповедта. Изпълнена със съчувствие, Ятмур докосна ръката му.

— Като свършим, ще отидем за риба и плодове — рече тя с присъщия на жените талант да носят утеха.

Грен я погледна, изпълнен с благодарност.

Явно големите камъни отдавна бяха станали част от пейзажа. Там, където минаваше потокът, вече бе издълбан улей, пълен с дребни камъчета и тиня. По тях се виждаха треви и мъхове, на места и дебел слой пръст. Именно тук растяха ония високи растения с грамадните красиви цветове, които хората бяха забелязали от айсберга. Ятмур небрежно ги наричаше дългокрачковци, без дори да си дава сметка колко подходящо ще се окаже това име.

По повърхността на скалите подобно на вкаменени змии се виеха корените на дългокрачковците.

— Колко неприятни са тези израстъци! — промърмори недоволно Ятмур. — Плъзнали са навсякъде.

— Най-интересното е, че корените на едно растение се преплитат с тези на съседното и в същото време се впиват в пръстта. — Приклекнал, Грен изучаваше корените на две близки растения, които се преплитаха и вече съединени, се мушваха в цепнатината между два големи камъка.

— Можеш да слезнеш долу. Няма нищо опасно там — обади се гъбата. — Промуши се между камъните и виж какво има.

За да бъде по-убедителна, гъбата изпрати сигнал за болка по нервите на момчето.

Въпреки вътрешната си съпротива, то пъргаво се шмугваше, като гущер, през пукнатините между каменните блокове. Установи, че под най-горните блокове има и друг пласт, а под него — трети. Не бяха плътно прилепнали, ето защо не му беше трудно да се спуска надолу.

Ятмур го следваше отблизо и при всяка нейна стъпка по раменете и главата на Грен се сипеха камъчета и пясък.

Най-сетне след петия пласт каменни блокове Грен стъпи на твърда почва. След миг момичето се изравни с него. Сега вече, макар и приведени, можеха да се движат по равна плоскост. Привлечени от мъждива светлина, те се озоваха в по-просторно място и напълно се изправиха, а стените бяха на около една ръка разстояние.

— Миризмата на студ и мрак изпълва ноздрите ми и започва да ме хваща страх — обади се по едно време Ятмур. — За какво ни накара гъбата да слезем тук? Нещо особено ли търси?

— Развълнувана е — рече Грен, който не искаше да признае, че гъбата отказва да общува с него.

Полека-лека свикнаха с мрака. Слаби слънчеви лъчи се процеждаха през отрупаните камъни. Измежду тях се подаваше усукано метално парче. Цепнатината очевидно се бе образувала при срутването на блоковете преди много, много години. Сега единственият признак на живот бяха корените на дългокрачковците, които се спускаха като вкаменени влечуги.

По заповед на гъбата Грен се зае да рови в пръстта под краката си. Попадаше на все повече камъни, метални парчета и късове от тухли, много от които изобщо не можеше да помръдне, а до тях се виждаше тъмен отвор. Той ги буташе; разклащаше с всички сили, докато най-сетне успя да махне няколко парчета тръба, последвани от дълга метална лента, висока почти колкото него. В единия край тя бе счупена, а в другия — личаха някакви знаци: OWRINGHEE^[1].

— Това е писменост — обади се гъбата, която очевидно не можеше повече да мълчи. — Следи от човечеството от времето, когато е владеело света. Това са останки оттогава. Очевидно се намираме в някаква древна постройка. Грен, трябва да продължиш надолу в цепнатината, може би ще откриеш още нещо.

— Съвсем тъмно е! Не мога да видя нищо.

— Продължавай!

Около отвора стърчаха парчета стъкло. Изгнила дървесина се посипа наоколо, когато Грен залитна и се опита да се задържи за стената пред него. От другата страна на отвора се образуваше ниско помещение и когато момчето скочи вътре, се наряза на попадналите стъкла.

Отвън Ятмур изписка уплашено. Грен й се обади тихичко, за да я успокои, и притисна с ръка сърцето си, което лудо биеше. Огледа се в непрогледния мрак. Нищо не помръдваше. Тишината на вековете се бе настанила тук. Тя бе по-неумолима и по-жестока от който и да е звук, по-стращна от самия страх.

Момчето стоеше неподвижно, докато гъбата не го смушка.

Половината от тавана над главата му бе паднал. Навсякъде се виждаха натрошени тухли и метални пръти. За несвикналия с подобни предмети всичко бе неразбираемо. Застоялият въздух го задушаваше.

— В ъгъла. Нещо квадратно. Иди там — нареди гъбата, която очевидно се ориентираше много по-добре.

Грен неохотно се отправи нататък. Нещо се оплете в краката му. Къде опипом, къде с взиране, той различи шест дебели пръста, които много приличаха на онези, които бяха уловили Ятмур за глезена. Близо до него се извисяваше квадратна кутия, висока три пъти колкото неговия ръст, с три полукръга един над друг. Той стигаше само до най-долния кръг, за който гъбата рече, че било дръжка. Той послушно го помести.

Стената се отвори на около педя.

— Дърпай! Дърпай! — кънтеше гласът на гъбата. Ядосан, Грен затегли с всичка сила, та чак се раздрънча вътрешността на кутията, но онова, което гъбата нарече чекмедже, не се отваряше. Нещо над главата му прищрака. Продълговат предмет се претърколи шумно и се стовари на пода в краката му, вдигайки облак прах.

— Грен! Добре ли си? Какво е това долу? Излез!

— Да, да! Идвам! Гъбо, никога няма да успеем да отворим тази глупава кутия.

— А онова, което едва не те удари? Разгледай го. Може да е оръжие. Как нямаме подръка нещо, което да ни помогне…

Предметът бе тънък, дълъг и изострен в единия край. Приличаше на сплескано семе на цветето огнена урна. На пипане беше гладък и приятен, а не студен като метал. Гъбата съобщи, че това е контейнер. А когато разбра, че Грен може да го вдигне без особено затруднение, силно се развълнува.

— Трябва да изнесеш контейнера на повърхността — нареди тя. — Ще успееш да го провреш между камъните. На дневна светлина ще успеем да разгледаме по-добре съдържанието.

— Но то как ще ни помогне? Нима ще успее да ни закара до голямата суша?

— Не съм очаквала да открия лодка тук. А у теб няма ли поне любопитство? То е първият признак за надареност. Хайде, тръгвай! И ти си тъп като рибарите.

Раздразнен от тежката обида, Грен се закатери нагоре към Ятмур. Тя му подаде ръка, за да му помогне, но не се докосна до жълтата кутия, която носеше. Известно време те си шепнеха притиснати, за да се успокоят. Сетне двамата поеха нагоре към повърхността, като бутаха пред тях контейнера.

— Ах, че обичам аромата на дневната светлина! — промълви Грен и се просна по гръб на земята.

Когато Грен и Ятмур, мръсни и изподрани, се появиха на повърхността, нещастните рибари, заеквайки от облекчение, ги наобиколиха. Те танцуваха около своите господари, викаха и се оплакваха шумно, че са ги изоставили.

— Убий ни, красиви и жестоки господарю, преди да се хвърлиш отново в устата на земята! Прободи сърцата ни, но не ни оставяй сами да се борим с неизвестността и непознатите неща.

— Шкембетата ви са доста тлъстички, за да се промушите в теснините долу — рече Грен, докато разглеждаше раните си. — А след като се радвате толкова много, че ни виждате отново, защо не донесете малко храна?

Сетне двамата с Ятмур промиха раните си и почистиха праха и полепналата по тях пръст. Момчето насочи вниманието си към конейнера, преобърна го няколко пъти. Смущаваха го симетричността и правилността на формите. Очевидно рибарите споделяха чувствата му.

— Тази форма — толкова странна, не е за пипане — подскачаше един от рибарите наоколо. — Ако го уловиш, нека бъде само за да го хвърлиш във водния свят.

Събратята му се присъединиха към него.

— Предложението им е съвсем разумно — обади се Ятмур.

Подканян настойчиво от гъбата, Грен седна на земята и настани контейнера между коленете си. Докато го разглеждаше, усети, че гъбата грабва зараждащите се впечатления, преди да стигнат до ума му. Потръпна от ужас.

На капака имаше от онези знаци, които гъбата нарече писменост.

HECHLER или HECHLER^[2] в зависимост от коя страна се четат, а също и някакви други, по-дребни знаци.

Момчето започна да бута и да блъска контейнера, но той не се отваряше. Тумбачестите им спътници скоро загубиха интерес и се отдалечиха. Ако не беше гъбата, Грен също отдавна да е захвърлил този нищо не значещ за него предмет. Докато прокарваше пръсти по по-дългата му страна, той най-неочаквано се отвори. Двамата с Ятмур се спогледаха, сетне коленичиха и впериха очи във вътрешността на контейнера.

Там имаше малък жълтеникав предмет, чиито размери съвпадаха по дължина и ширина с обиталището му. Грен го вдигна със страхопочитание и го постави на земята. Изваждането му от кутията сякаш освободи някаква пружина и от тялото на предмета изскочиха две жълти криле. Момчето и момичето стояха от двете му страни и без да помръднат, го наблюдаваха в захлас. Рибарите също се бяха присламчили, но не смееха да приближат повече.

— Прилича на птица — прошепна Грен. — Възможно ли е да е изработено от хора като нас?

— Толкова гладичко и толкова… — не намираше подходящи думи Ятмур. Протегна ръка и го погали. — Ще го наречем Красавица.

Многовековният престой не се беше отразил на предмета, грижливо пазен от контейнера. Крилатото нещо беше като ново. Когато момичето плъзна ръка по повърхността му, чу се щракване, една пластинка се отвори и се показа вътрешността. Четиримата дебелаци мигом залегнаха зад храстите. Гледката на вътрешностите още повече омая Грен и Ятмур: редици от копчета, жички, всевъзможни дребни частици. Възхитени, те протегнаха пръсти, същите четири пръста, противостоящи на палеца, с които прадедите им бяха измайсторили малкото чудо.

Въртяха копчетата, натискаха ключовете!

С едва чуто жужене Красавица се отлепи от земята, направи кръг пред очите им и се издигна нагоре. Двамата младежи извикаха изненадано, политнаха назад и счупиха жълтия контейнер. За Красавица това нямаше значение. Тя се носеше, огряна от лъчите на слънцето.

А когато набра достатъчно височина, най-неочаквано за всички тя проговори:

— Нека запазим света на демокрацията! — гласът не беше силен.

— Тя говори! — възкликна възхитена Ятмур и не можеше да откъсне очи от лъскавите криле.

Пристигнаха и рибарите, които развълнувани побързаха да се присъединят към веселбата. А когато Красавица мина над главите им, те се затъркаляха по земята.

— Кой предаде стачката на пристанищните работници през 31-ва? — зададе реторичен въпрос Красавица. — Същите, които сложиха халки на носовете ви. Помислете за себе си, приятели, и гласувайте за SRH — гласувайте за свободата!

— Какво значи всичко това, гъбо?

— Говори за хора с халки на носовете — обади се гъбата, която също като момчето не разбираше за какво става дума. — Така се държат хората, когато живеят в цивилизования свят. Трябва да се опитаме да разберем.

Красавица кръжеше над дългокрачковците и над изумените си зрители и от време на време изричаше по някой лозунг.

С искрена радост хората осъзнаха, че имат съюзник за първи път. Дълго стояха с вдигнати към небето глави и наблюдаваха полета на Красавица. Рибарите не преставаха да се тупат щастливо по шкембетата.

— Да слезем пак долу и да видим дали няма да изкопаем още някоя играчка — предложи Ятмур.

— Не, гъбата каза — не. Когато ние не искаме да слизаме долу, тя държи да го направим, а сега, когато искаме — не е съгласна. Вече нищо не разбирам.

— Защото си пълен глупак — изсъска гъбата. — Тази кръжаща Красавица няма да ни отведе на материка. Нужно ми е време, за да размисля. Трябва да намерим начин да си помогнем. Много искам да разгледам добре вашите дългокрачковци. Млъкни за малко и не ме безпокой.

Гъбата дълго време не се обади. Грен и Ятмур спокойно се къпаха, спаха и ядоха. Като никога дебеличките им спътници не се оплакваха, а прехласнати наблюдаваха жълтата птица, която неуморно кръжеше над главите им. По-късно поеха към другия край на острова, за да си търсят храна, и птицата ги последва, подвиквайки:

— Гласувайте за двудневна работна седмица!