Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (17)

Глава седемнадесета

Мълчаха в очакване. Наоколо цареше гробна тишина.

— Изчезна като призрак! — промълви Грен. — Да идем да проверим какво се е случило.

Момичето се вкопчи в него и се опита да го задържи.

— Не познаваме местността и опасностите, които крие. Нека не предизвикваме съдбата. Тя и без това ни поднася достатъчно неприятности. Нямаме представа къде сме. Нека се уверим, че можем да живеем тук.

— Аз лично предпочитам да предизвиквам съдбата, а не да я чакам да ме застигне. Но може би в случая си права, Ятмур. Имам предчувствие, че тук не е най-благоприятното място за нас. Какво ли се е случило с ония тъпи тумбаци?

Излязоха край брега и поеха бавно по тясната пясъчна ивица, оградена от едната страна от високи скали, а от другата — от безбрежната вода. Оглеждаха се внимателно за някакви следи от нещастните им спътници.

Не се наложи да търсят дълго.

— Минали са оттук — извика Грен по едно време. Стъпки в пясъка показваха мястото, където тумбачестите им приятели бяха слезли на брега. Много от следите бяха съвсем характерни за тях — личеше, че са се спъвали един в друг, падали са, опирали са се на ръце. Ясно се виждаше накъде са поели бегълците; към пояс от дървета с дебели увиснали листа. Грен и Ятмур тръгнаха сред тях, но неочакван приглушен звук ги спря. Съвсем наблизо някой стенеше.

Грен извади бързо ножа си.

— Който и да си — извика той, оглеждайки се в същото време за храна, — излизай, преди да съм те измъкнал със собствените си ръце.

Стенанията се удвоиха и вече се долавяха трудноразбираеми думи.

— Грен, това е някой тумбак! — възкликна Ятмур. — Не му се карай, ако е ранен.

Очите й бяха свикнали вече с полумрака и тя се спусна напред, коленичи на пясъка сред острите треви.

Трима тлъстички рибари се бяха сгушили около четвърти техен събрат. Когато той зърна момичето, разтрепера се целият и се извърна към нея.

— Нищо няма да ви сторя — успокои го Ятмур. — Търсехме ви.

— Късно е. Сърцата ни са съкрушени от вашето закъснение — проплака мъжът и сълзите му неудържимо се затъркаляха по пълните бузи. На едното му рамо се виждаше засъхнала кръв, но Ятмур веднага забеляза, че раната е повърхностна.

— Добре, че ви открихме — рече тя. — Нищо сериозно не се е случило. Сега трябва да станете и да се върнете в лодката.

При тези думи мъжът избухна отново в ридания. Приятелите му тутакси се присъединиха и занареждаха на трудноразбираемия си тумбачески език.

— Велики пастири, появяването ви само увеличава нашата скръб. Колкото и да се радваме, че пак ви виждаме, ние знаем, че ще ни убиете, защото сме безпомощни предани вам тумбаци.

— Така си е, точно така! И въпреки че ние толкова много ви обичаме, вие изпитвате само омраза към нас, защото сме тор във вашите крака и вие с удоволствие убивате нещастници като нас.

— И макар да умираме, вие ще ни убиете! Колко много се възхищаваме от вашата смелост. Колко умни сте вие, безопашати герои!

— Я спрете с тия глупости! — изкрещя нетърпеливо Грен. — Не сме убийци и никога не сме имали намерение да ви сторим зло.

— Колко мъдро от твоя страна, господарю, като искаш да ни убедиш, че отрязването на нашите опашки не е никаква беда! Ние мислехме, че след като свършихте с играта на прегръщане, сте умрели там, в лодката. И понеже водата под нас спря да тече, а вие хъркахте толкова силно, ние напуснахме лодката, потънали в сълзи заради вас. Сега вече, щом не хъркате, сигурно ще ни убиете!

Грен плесна през лицето най-близкия до него, а той зави и се загърчи на земята, сякаш бе в предсмъртна агония.

— Млъкнете, бъбриви тъпаци! Нищо няма да ви направим, ако ни се доверите. Изправете се и кажете къде са останалите.

Поредната заповед само предизвика нов изблик на сълзи и хленч.

— Пред очите ви ние, четирима страдалци, умираме със смъртта на розовите и зелените създания, а вие ни карате да се изправим само за да ни убиете по-лесно, а когато душите ни отлетят, ще ни изритате настрани и безпомощният ни глас няма повече да ви дразни. Това ни съкрушава, велики пастирю!

Хленчейки, те се влачеха в краката на Грен и Ятмур и се опитваха да ги целунат, което накара двамата да отскочат встрани.

— Никой от тези глупаци не е сериозно ранен — сподели Ятмур с Грен, след като огледа хълцащите мъже. — Само малко са натъртени и насинени.

— Скоро ще ги излекувам! — изръмжа Грен и зарита с крак човека, който се опитваше да го сграбчи за глезена. Отвратен, той се наведе, дръпна един от прострелите се дебелаци и го накара да се изправи на крака.

— Колко си силен, господарю — възкликна той и се опита едновременно да целуне и да ухапе младежа по ръката — Силата и жестокостта ти към бедни същества като нас на прага на смъртта са безмерни. Уви, съвсем отслабнахме от лошите неща, които ни се случиха!

— Ще избия зъбите на всеки, който гъкне — закани се Грен.

Двамата с Ятмур изправиха и останалите трима. Ятмур правилно бе забелязала, че самосъжалението им е напълно неоснователно. Най-сетне успя да ги накара да млъкнат, за да ги разпита къде са останалите шестнадесет.

— Могъщи безопашати, предпочиташ да отминеш нещастните четирима, за да се насладиш на удоволствието да избиеш много повече. Каква жертва наистина! С радост ще ти съобщим накъде се отправиха останалите ни братя, за да ни оставиш живи. Така ще имаш още по-голямо удоволствие да ни блъскаш и риташ в носа и лицето. Шестнадесетте рибари ни оставиха тук да умрем спокойно и се отправиха нататък, за да ги хванете и да си поиграете на убийство.

И те унило посочиха към брега.

— Чакайте тук и пазете тишина — нареди Грен. — Щом намерим другите, ще се върнем, за да ви приберем. Не се отдалечавайте, за да не ви изяде нещо.

— Ще ви чакаме със страх, дори ако трябва преди това да умрем.

— Надявам се.

Грен и Ятмур поеха нагоре по брега. Наоколо цареше тишина. Дори океанът бе притаил плисъка на водите си. Двамата изпитаха отново усещането, че ги следят милиони очи.

И непрестанно се оглеждаха. За тях, деца на джунглата, морето бе необичайно и чуждо. Някои от съществата наоколо не им бяха познати. Не само дърветата, чиито листа бяха по-дебели заради климата, бяха от друг вид, а и скалата зад тях — стръмна и сива, извисила се толкова стръмно нагоре, че всичко наоколо изглеждаше дребно и незначително.

Освен всички тези видими съставки на необичайния пейзаж в него се долавяше и някакво друго напрежение, неназовимо за младежите, но станало още по-натрапчиво след срещата с тумбаците. Тишината на утрото засилваше още повече усещането за несигурност.

Ятмур хвърли разтревожен поглед към гигантската скала. Под сенките на трупащите се облаци тя сякаш щеше всеки миг да се сгромоляса.

Момичето се просна по очи.

— Могъщата скала ще ни смаже! — извика тя и дръпна Грен след себе си.

На свой ред и той погледна нагоре. Зрителната измама завладя и него. Гигантската кула се накланяше неумолимо и заплашваше да се стовари върху тях. Двамата се притиснаха към земята, заровили лица във влажния пясък. Те бяха създания на джунглата и реагираха единствено със страх на необичайното обкръжение.

Грен инстинктивно се обърна за помощ към гъбата, обвила главата и врата му.

— Гъбо, спаси ни! Доверихме ти се и ти ни доведе в това кошмарно място. Длъжна си да ни измъкнеш. Побързай, преди скалата да ни е премазала.

— Умрете ли вие, загивам и аз — изпрати тя посланието си в мозъка на Грен. — Но можете вече да станете. Движат се облаците, а не скалата.

Минаха минута-две, наситени единствено от плясъка на вълните, докато Грен дръзне да вдигне очи, за да се увери в думите й. Нямаше място за съмнение. Никакви скални отломъци нямаше да се стоварят върху беззащитното му тяло. Той се озърна по-смело. Усетила раздвижването на приятеля си, Ятмур проплака отчаяно.

Скалата сякаш продължаваше да се накланя. Момчето събра цялата си смелост и я огледа внимателно.

Гигантската скална маса все така се спускаше към него, но всъщност нищо такова не се случи. Най-сетне той се престраши, откъсна поглед от сивкавата й повърхност и побутна Ятмур.

— Нищо й няма на скалата — рече той. — Да вървим.

Ятмур вдигна пребледнялото си от страх лице, по което личаха червени петна от натъртване. Тя така силно се бе притискала о дребните камъчета и пясъка, че няколко бяха дори полепнали по кожата й.

— Това е магическа скала. Непрестанно пада, но никога не стига земята — промълви момичето най-сетне, след като дълго оглежда каменната маса. — Никак не ми харесва. Има очи, с които ни наблюдава.

Двамата продължиха напред. Ятмур нервно се оглеждаше. Облаците все така прииждаха откъм морето.

Брегът бе дълбоко прорязан, пясъкът често отстъпваше място на гигантски скални плоскости, които джунглата се бе опитала да завладее. Налагаше се да се катерят по тях, като се стараеха да не вдигат много шум.

— Скоро ще се озовем там, откъдето тръгнахме — рече Грен, след като установи, че лодката вече се е скрила от погледа му.

— Правилно — проехтя гъбата. — Намираме се на малък остров, Грен.

— В такъв случай не можем да останем да живеем тук.

— И аз така мисля.

— А как ще се измъкнем?

— Както пристигнахме. С лодката. Едно от тези гигантски листа ще послужи за платно.

— Не обичаме лодката и водата.

— Ще ги предпочетете пред смъртта. Няма да можем да живеем тук, Грен. Това е една огромна камара камъни, заобиколена от вода.

Момчето потъна в размисъл и дори не си даде труд да разкаже на Ятмур до какви заключения са стигнали с гъбата. Според него не биваше да вземат решение, докато не открият останалите рибари.

Долови, че момичето все по-често поглежда назад към скалната кула.

— Какво ти става — избухна накрая той. — Гледай в краката си, за да не си счупиш врата.

— Шшшт! — улови го тя за ръката. — Ще те чуе. Тази скала има безброй много очи, с които ни наблюдава.

Той понечи да погледне, но тя го улови и го придърпа зад голям камък.

— Не й давай възможност да разбере, че знаем — прошепна Ятмур. — Надникни оттук.

Момчето я послуша. Погледът му внимателно обиколи сивкавата повърхност, която сега, след като се бе скрило слънцето му, се стори още по-зловеща. След известно време забеляза, че по нея се виждат на равни интервали вдлъбнатини, удивително напомнящи очни кухини, които сякаш го следяха.

— Видя ли? — обади се плахо Ятмур. — Нещо злокобно витае над това място. Досега не забелязахме никакви признаци на живот. Нищо не се движи сред клоните на дърветата, нищо не подскача по брега, нищо не се катери по скалите. Единствено птицата, която сякаш някой погълна. Живи сме само ние, и кой знае още колко време.

Едва изрекла последните думи, и нещо помръдна на върха на скалата. Мрачните очи, вече нямаше съмнение, че са очи, се завъртяха едновременно към морето.

Ятмур и Грен също извърнаха глави в тази посока. Оттам, където се бяха скрили, се виждаше само част от залива, обграден от скалисти брегове. Но въпреки това ясно различиха в далечината някакво едро създание, което се носеше през потъмнелите води към острова.

— Какво ще правим сега! Идва насам. Дали да не се върнем при лодката? — попита разтревожена Ятмур.

— По-добре да стоим тук и да чакаме. Не може да ни е забелязало сред скалите.

— Магическата кула го вика, за да ни погълне.

— Глупости! — презрително подхвърли Грен, който сякаш искаше да убеди не само момичето, но и себе си.

Надничайки иззад скалите, те наблюдаваха като хипнотизирани приближаването на чудовището. Пръските вода, които дигаше, им пречеха да го видят ясно, но от време на време различаваха две големи лопати, които се вдигаха високо, а сетне пореха водата. Струваше им се, че забелязват и очертания на глава, но те бяха твърде размити.

От надвисналите облаци започна да се лее прохладен дъжд, който скри от очите им морското чудовище. Те настръхнаха от студ.

По мълчаливо съгласие Грен и Ятмур напуснаха прикритието си и се шмугнаха сред дърветата, където прилепиха гръб до едър ствол. Дъждът се усили. Известно време не виждаха нищо друго, освен бялата ивица пяна на разбиващите се в брега вълни.

Някъде се разнесе отчаян зов, тъжен и провлачен, сякаш предвещаващ края на света. Морското чудовище викаше за помощ, тъй като очевидно не можеше да реши накъде да продължи. Отговорът долетя почти мигновено: отвърнаха му самият остров или скалата.

Той бе странен хриплив звук, който отекна дълбоко от недрата, но изпълни всичко, изсипа се подобно дъжда над сушата и водата, сякаш всеки децибел бе отделна капка и трябваше да бъде възприета поотделно. Разстроена, Ятмур се разплака и се притисна до Грен.

Но заглушавайки нейното ридание, шума на вълните и дъжда, гласа на кулата, се разнесе друг, пресеклив, но не по-малко отчаян вик на ужас, който бързо стихна. В него имаше толкова много молба и упрек, че Грен изобщо не се усъмни кой бе източникът.

— Това са изчезналите тумбаци — възкликна той. — Сигурно са някъде наблизо.

Момчето се огледа безпомощно, бършейки припряно мокрото си от дъжда лице. Дебелите листа на дърветата изливаха сегиз-тогиз насъбралата се дъждовна вода, след което отново се изправяха. Не се виждаше нищо освен гора. Грен стоеше неподвижно. Техните нещастни приятели трябваше да изчакат да спре дъждът. Прегърнал с една ръка Ятмур, той сякаш се бе вцепенил под дървото.

По едно време сивата пелена пред очите му се раздра от пенещи се вълни.

— Онова създание идва, за да ни грабне — промълви Ятмур.

Гиганското чудовище бе стигнало плитчините и сега надигаше снага над повърхността. От грамадната му плоска глава се стичаха истински водопади. Зловещата и тъмна като гроб уста се отвори и затвори. В същия миг Ятмур се отскубна от прегръдката на Грен и пищейки от ужас, побегна в посоката, от която бяха дошли.

— Ятмур! — викна отчаяно момчето.

Той понечи да се затича и да я възпре, но гъбата тутакси парализира крайниците му и той застина в крачка. След миг загуби равновесие и се строполи в мокрия пясък.

— Не мърдай оттук — кънтеше гъбата в главата му. — Очевидно чудовището не гони нас, затова най-разумно е да изчакаме и да видим какво ще стане. Ако стоиш мирно, нищо няма да ни направи.

— А Ятмур?…

— Остави това глупаво дете. Ще я намерим по-късно.

Сред шума на пороя се разнесе неравномерен, протяжен рев. Чудовището се задъхваше. То пълзеше с огромни усилия нагоре по каменистия бряг и беше вече само на няколко метра от Грен. Пелената дъжд го обви в сивкавите си дипли и то, измъчено от непривичната среда, залитащо по неравния склон, приличаше по-скоро на мистично създание, родено от нечие болно въображение.

Много скоро дърветата го скриха от погледа на Грен. Последни се мернаха широките перки и дългата опашка.

— Иди да видиш къде изчезна — нареди гъбата.

— А, не — възрази Грен. Той коленичи и не след дълго целият се покри с кафеникава кал.

— Слушай какво ти казвам! — обади се отново неговата повелителка, която винаги се бе стремила да подчини всичко на своята власт. Макар в началото този индивид да й се бе видял напълно подходящ и многообещаващ, сега й създаваше грижи. И все пак безмозъчни същества като онова, дето напредваше към тях, заслужаваха вниманието й. Преодоляла съпротивата на момчето, гъбата успя да го накара да се изправи.

Грен тръгна по брега и скоро откри следата, оставена от морското чудовище. Тя представляваше ров с дълбочина човешки бой. Той приклекна, боейки се, че създанието не се е отдалечило твърде далеч. Въздухът наоколо бе изпълнен с тръпчива, тежка миризма.

На това място джунглата неочаквано прекъсваше и продължаваше след няколко метра по-нататък. В тази просека пясъчната ивица водеше до една скала, а в скалата зееше голяма пещера. Следите на чудовището отвеждаха право към нея. То бе влязло цялото вътре. Не се виждаше нищо друго, освен входът на пещерата, която зееше, сякаш скалата се бе опитала да се прозине и бе застинала в тази поза.

Изумен, забравил страха си, Грен се надигна, за да се огледа, и в същия миг съзря шестнадесетте тумбачести рибари.

Те се бяха свили под най-отдалечените дървета до самата скалиста стена. И както би могло да се очаква от тях, бяха потърсили подслон под една козирка, която сега изливаше над главите им порой дъждовна вода. Обраслите им с косми тела изглеждаха страшно мокри, мокри и изплашени. Когато видяха Грен, те се развикаха и прикриха срамните си части с ръце.

— Излизайте! — провикна се Грен, като продължаваше да се оглежда, недоумявайки къде се е скрило морското чудовище.

Рибарите изглеждаха съвършено безпомощни под плющящия право в лицата им дъжд. Грен си спомни как жално бяха завили при вида на морския звяр. По всичко личеше, че се готвят да избягат от него. Суетяха се, скупчени един връз друг, и издаваха нечленоразделни звуци. Вбесен от невероятната им глупост, Грен се наведе и грабна първия камък, който му попадна подръка.

— Елате при мен, хленчещи тумбаци — подкани ги той. — И побързайте, докато не ви е открило чудовището!

— Какъв ужас, господарю! Всичко на този свят мрази нещастните тумбачести мъже! — завайкаха се рибарите и извърнаха тлъстичките си гърбове към него.

Ядосан, Грен ги замери с камъка и улучи един по задника. Добро попадение, но с твърде отрицателен резултат. Мъжът изпищя пронизително, изскочи на пясъка и побегна, подминавайки Грен към входа на пещерата. Останалите тутакси последваха неговия пример, стиснаха задниците си и се запрепъваха след него.

— Върнете се! — затича се подире им Грен по проправената от чудовището диря. — Стойте настрани от пещерата.

Никой не му обърна внимание. Мъжете скимтяха и един след друг скачаха в дупката.

Наоколо се носеше силната миризма на морското животно.

— Махай се оттук веднага! — обади се гъбата и изпрати силна тръпка по тялото на момчето.

От тавана и стените на пещерата стърчаха тънки скални образувания, които завършваха с по едно око, подобно на онези вън върху скалата. Те също бяха нащрек. При всяко блъсване на рибарите в тях те премигваха и светваха. Броят им непрекъснато се увеличаваше.

Разбрали, че са попаднали в капан, нещастниците пропълзяха обратно назад, опитвайки се да докоснат краката на Грен, и захленчиха за милост.

— Велики господарю, ти, който имаш толкова здрава кожа и умееш да убиваш. Ти, господарю на преследването и ловуването, виж как бързаме към теб още щом те зърнахме! Колко сме щастливи, че можем да те приветствуваме! Колко сме щастливи, че твоята светлина пълни очите ни! Бързахме към теб, но за беда краката ни поеха в грешна посока, вероятно се объркахме заради дъжда.

Във вътрешността на пещерата все повече очи се отваряха към групата. Грен улови най-близкия дебелак за косите и го изправи на крака. Останалите млъкнаха, очевидно зарадвани, че, макар и за малко, са ги оставили на мира.

— А сега слушайте! — процеди през зъби Грен. Започнал бе да ненавижда тези тъпаци, които събуждаха у него всички инстинкти на грубиян. — Казах ви и преди, че не желая да ви причиня зло. Но трябва да излезете час по-скоро оттук. Тук сте в опасност. Бързо на брега, всички до един.

— Ще ни биеш с камъни…

— Няма значение какво ще правя аз! Правете, каквото ви казвам. Бързо.

В същия миг започна онова, което Грен после щеше да нарече мираж.

Безброй очи се разтвориха.

Времето спря. Целият свят позеленя. На прага на пещерата рибарите, застинали на един крак, сякаш се готвеха да полетят, станаха зелени. Дъждът също позеленя. Всичко наоколо стана зелено и замря неподвижно.

Не само неподвижно, но и някак смалено. Всичко наоколо се сви и отдалечи.

 

 

Колко трая този зелен сън, никой не може да каже.

Грен почувствува, че нещо коренно се променя. Никога вече нямаше да изпита страх, да се опитва да достигне рая, света на зелената джунгла. Милион очи му казваха „не“ и го изхвърлиха обратно към света, на който принадлежеше…

 

 

Огледа се и видя, че е в същата пещера, разперил ръце и крака, сякаш лети. Беше сам. Хилядите очи наоколо постепенно се затваряха, а зелената музика в душата му стихваше. Почувствува се още по-самотен, след като и скалната кула оттегли присъствието си.

Дъждът продължаваше да вали. Момчето разбираше, че неизбродната вечност, в която се бе озовало преди малко, ще трае само още няколко мига. Времето… каквото и да бе то, бе нещо твърде субективно, нещо характерно само за човешките същества и непознато в растителния свят.

Изненадан от тази своя мисъл, Грен седна.

— Гъбо! — прошепна той.

— Тук съм…

Настъпи дълго мълчание.

Най-сетне гъбата отново се обади.

— Ти имаш мозък, Грен. Ето защо кулата не те прие, не прие нас. Тумбачестите ти приятели са почти толкова безмозъчни, колкото и морското чудовище или птицата. Те бяха приети.

Настъпи отново мълчание.

— Къде бяха приети? — попита Грен. — Виденията бяха толкова красиви…

— Сега е векът на растенията — обади се след време гъбата. — Те никнат и се развиват без разум и мярка. Придобили са всевъзможни разновидности, завзели са всякакви територии, до най-затънтените кътчета. Земята е претъпкана с тях. Къде ли ги няма… безмозъчни, те хвърлят семената си, където им падне, растат безогледно и хаосът става още по-голям. Преди много векове, когато твоите прадеди са владеели планетата, те са знаели как да прочистват цветните лехи в своята градина. Разсаждали са ги, плевели са ги. Природата е изобретила свой собствен градинар: тази функция са поели скалите. Вероятно на много места съществуват такива „чистачи“… които разреждат растителността…

— Къде ги разреждат? — попита Грен. — Нима има толкова място?

Тежка въздишка пробяга по пътеките на съзнанието му.

— Не разбираш ли, че правя предположения, Грен? Откакто съм с теб, се превърнах в част от човечеството. Кой може да каже какъв е светът за различните форми на живот? Слънцето представлява едно за вас, а друго — за цветята. За нас морето е пагубно, докато за онова огромно нещо, видяхме какво стана преди малко… Никой не може да отгатне, камо ли да каже накъде вървим. А и как би могло, след като светът е продукт на… нерадиоактивни процеси…

Грен се изправи несигурно.

— Лошо ми е — промълви той и залитайки, се измъкна от пещерата.

— …Да мислим за други измерения, за други начини на съществуване… — не спираше гъбата…

— Моля те, млъкни! — извика момчето. — Какво ме интересува, че има такива места? Не искам… не мога… Това си беше някакъв проклет мираж, така че остави ме на мира. Искам да повърна.

Дъждът бе намалял. Капки барабаняха по гърба му, докато, подпрял се о едно дърво, той се бе свил одве. Главата го болеше, очите му се пълнеха със сълзи, стомахът му се бунтуваше.

Щяха да използуват големите листа за ветрила на лодката и двамата с Ятмур, заедно с четиримата оцелели рибари, щяха да се махнат оттук. Застудяваше, така че можеха да използуват същите листа и за завивки. Светът наоколо не приличаше на рай, но все пак беше поносим.

Той още изхвърляше съдържанието на стомаха си, когато чу гласа на Ятмур.

Вдигна очи. Момичето вървеше към него по мокрия пясък.