Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (16)

Глава шестнадесета

Междувременно лодката се спускаше по течението. Смъртоносните тумбачести дървета бяха останали далеч назад, листата им напразно блъскаха водата.

Като видяха, че се отдалечават, рибарите започнаха да хленчат и да се вайкат. Ятмур се перчеше с изваден нож, за да им покаже, че не изпитва никаква жал към страданието им.

— Дебели тумбаци! Дългоопашати синове на подути дървета! Я млъквайте! Истински човек умря и ще го оплачете, иначе ще ви изхвърля през борда със собствените си ръце.

При тези думи рибарите млъкнаха уплашени. Скупчиха се покорно и заоглеждаха раните си. Ятмур се приближи до Грен, обгърна раменете му и притисна буза до неговата. За миг той се сепна и понечи да се отдръпне.

— Не жали прекалено за Пойли. Тя беше чудесна, но за всички ни настъпва момент, когато напускаме джунглата. Аз съм тук и ще бъда твоя другарка.

— Но сигурно искаш да се върнеш при своето племе, при пастирите — тъжно промълви Грен.

— Как не! Те са много далеч. Няма да намеря пътя дотам. Огледай се и ще видиш колко бързо се движим. Дори Черното гърло едва се забелязва. В опасност сме. Хайде, Грен, съвземи се! Попитай вълшебната си приятелка гъбата, накъде ни носи водата?

— Нищо не ме интересува.

— Грен, виж какво…

Прекъснаха я пронизителните викове на рибарите, които сочеха нещо напред. Наближаваха друго рибарско селище, а такива имаше много покрай Дългата вода. Няколко издути дървета бележеха мястото. Между двата бряга бе опъната мрежа и скупчени в лодката, доста обитатели чакаха край единия бряг. Опашките им висяка над ръба на мрежата.

— Ще се блъснем в тях! — рече Грен. — Какво да правим?

— Ще се разминем с лодката. Вероятно мрежата им ще ни спре, но пък така ще можем да излезем на брега.

— Погледни само как нашите глупаци са се събрали на единия борд. Ще ни обърнат. Ей, късоопашатковци! Дръпнете се, ще паднете.

Предупреждението му се загуби сред виковете на рибарите и бученето на водата. В следващия миг лодката се блъсна в мрежата и примитивният плавателен съд силно подскочи. Неколцина рибари цамбурнаха във водата. Само един успя да преплува до другата лодка. Двата плоскодънни съда се удариха челно и въжето на мрежата се скъса.

Течението понесе нашите пътници напред.

— Но какво става? — проплака Ятмур. Грен сви безпомощно рамене. Вече нищо не разбираше. Светът се бе оказал пълен с опасности и прекалено голям за него.

— Събуди се, гъбо — рече той. — Ти ни натопи в тези неприятности, сега трябва да ни измъкнеш.

В отговор гъбата започна да рови в мозъка на младежа. Зави му се свят и той тежко се отпусна на дъното на лодката. В съзнанието му се занизаха образи и картини. Гъбата търсеше информация за навигацията.

— Трябва да накараме тази лодка да ни се подчинява — обади се най-сетне нейният глас. — Само че няма с какво да я управляваме. Налага се да чакаме и да видим какво ще стане.

Това бе признание за поражение. Грен седна на палубата и прегърнал Ятмур през рамо, потъна в пълно безразличие пред съдбата си. Спомни си времето, когато двамата с Пойли бяха безгрижни деца в племето на Лили-йо. Животът им бе така лесен и приятен и толкова малко разбираха от него! Тогава беше и по-топло. Слънцето грееше право над тях.

Когато отвори очи, забеляза, че огненото кълбо е съвсем ниско над хоризонта.

— Студено ми е — промълви той.

— Притисни се до мен — приласка го Ятмур.

В краката им бяха натрупани листа, които очевидно рибарите бяха приготвили, за да загърнат в тях улова си. Момичето покри с тях Грен и го прегърна.

Полека-лека той се отпусна. Неочакваната й близост пробуди сетивата му и той започна несъзнателно да я милва. Топла и нежна като спомен от детството, тя се притисна пламенно до него. Погълнати от удоволствието на тези нежни докосвания, те напълно забравиха света.

Дори гъбата се отпусна, сгряна от човешката топлота и от милувките под листата. Лодката се носеше по течението, блъсваше се от време на време о брега, но не засядаше.

Не мина много и потокът се вля в по-пълноводна река. Подхвана ги водовъртеж, но успяха да се отскубнат от него. Умря един рибар и спътниците му изхвърлиха трупа през борда. Реката постепенно разширяваше коритото си, докато накрая едва се забелязваха бреговете й.

За хората и особено за Грен, в чието съзнание липсваше представата за дълги, празни пространства, това бе съвършено непознат свят. Те гледаха с широко отворени очи и навремени отвръщаха изплашено лица. Всичко наоколо се движеше! — не само неспокойната вода под тях. Задуха пронизващ вятър, който бързо щеше да стихне сред неизбродната джунгла, ала тук бе пълен господар. Браздеше водата с невидимите си стъпки, подмяташе лодката, която поскърцваше под напора му, хвърляше пръски в лицата на пътниците, рошеше косите им, свиреше в ушите им. След време се усили, всички започнаха да зъзнат, спуснаха се ниско гъсти облаци и скриха кръстосвачите от погледите им.

От двадесетината рибари в лодката шестима бяха тежко ранени в схватката с дърветата. Отначало те не смееха да се доближат до Ятмур и Грен, които приличаха на жив паметник на отчаянието. Един по един ранените умираха и бяха изхвърлени през борда след дълго оплакване.

Водата отнесе телата им към океана.

Реката бе достатъчно широка, та водните треви, които растяха край бреговете, не ги достигнаха. Пътниците почти не усетиха кога навлязоха в устието на реката, а оттам — в открито море. Ивицата сладка кафеникава вода стигаше далеч навътре в океана.

Полека-лека тя се размиваше и придобиваше синьо-зелени краски. Вятърът се усили и ги понесе успоредно на брега, но бяха толкова далеч от него, че джунглата изглеждаше като мъничък зелен лист.

Подканен от останалите, един от рибарите се приближи смирено до Ятмур и Грен, сгушили се под листата.

— Велики пастири — поклони се той ниско. — Бихте ли ме изслушали, ако въобще ми разрешите да говоря.

— Няма да ти сторим нищо, дебеланко. Закъсали сме го точно толкова, колкото и вие. Как не го разбирате? Искахме да ви помогнем и сигурно ще го направим, само отново да стигнем до сухия свят. Но моля те, събери мислите си, за да разбера онова, което искаш да ми кажеш.

Човекът отново се поклони. Останалите рибари също наведоха глави.

— Велики пастири, наблюдаваме ви от доста време. И ние, умните хора на тумбачестите дървета, преценихме какво представлявате. Разбрахме, че ще ни убиете веднага щом свършите играта на прегръщане с момичето под листата. Ние съвсем не сме глупаци, а тези, които не са глупаци, не се радват, че ще бъдат убити. Те искат да ядат, преди да умрат. Затова ви умоляваме да ни дадете нещо за ядене. Сега вече нямаме дърво, което да се погрижи за нас…

— Та ние самите няма какво да ядем — прекъсна го нетърпеливо Грен. — И ние сме хора като вас и също трябва да се погрижим за себе си.

— Уви, не смеем дори да се надяваме, че ще споделите храната си с нас, защото тя е свещена и вие искате да умрем от глад. Достатъчно сте умни, за да скриете парчетата скокливец, които винаги носите със себе си. Ние, велики пастирю, ще сме щастливи да умрем от глад, ако с това ще ви зарадваме дотолкова, че да запеете щастливата си песен и да изиграете още една игра на прегръщане.

— Ще ги избия тези тъпаци! — яростно избухна Грен и освободи Ятмур от прегръдките си. — Гъбо, кажи какво да ги правим? Ти ни въвлече в тази беля. Помогни ни да се измъкнем.

— Накарай ги да хвърлят мрежата във водата и да уловят малко риба — обади се гъбата.

— Добре! — скочи на крака Грен, помагайки и на Ятмур да се изправи, и започна да дава нареждания.

Тъжни, несръчни и раболепни, рибарите надиплиха мрежата край борда и я хвърлиха във водата, която гъмжеше от живот. Миг по-късно нещо едро се закачи и очевидно се закатери по мрежата нагоре.

Лодката се наклони силно. Ужасени, рибарите се развикаха. Няколко дълги щипки се заловиха за борда точно пред самия Грен. Без много да му мисли, той ги сряза с ножа.

Изведнъж срещу него се изправи гигантски рак. Когато зърна изпъкналите му очи, момчето отново замахна с ножа.

Морското чудовище безмълвно се отпусна и падна обратно във водата. Рибарите хленчеха от ужас. Изплашен не по-малко от тях, Грен усети и страха на гъбата. Обърна се и ритайки ги, се разкрещя:

— Ставайте, тъпи дебелаци! Лежите си и чакате да умрете! Само че аз не съм съгласен. Ставайте и приберете мрежата, преди някое друго чудовище да е пролазило при нас. Размърдайте се! Измъкнете проклетата мрежа!

— Велики пастирю, ако искаш да ни хвърлиш в бездните на мокрия свят, няма да чуеш от нас нито дума! Ти си велик, въпреки че доведе зверовете от мокрия свят, затова имай милост…

— Милост ли? Живи ще ви насека, ако не приберете веднага мрежата. Бързо! — крещеше Грен.

В мрежата се бяха оплели най-различни създания и подскачаха на дъното на лодката между краката на рибарите.

— Чудесно! — възкликна Ятмур и сграбчи ръката на момчето. — Толкова съм гладна. Сега вече зная, че ще оцелеем! Скоро ще настъпи и краят на това досадно пътуване по вода.

Лодката продължи да се носи напред. Отново легнаха да спят. И пак застудя. Когато се събудиха, установиха, че лодката е престанала да се движи.

Грен отвори очи и надникна през борда. Пред погледа му се бе ширнала пясъчна ивица, по която растяха ниски храсти. Двамата с Ятмур бяха сами.

— Гъбо! — изкрещя момчето и скочи. — Ти никога не спиш, защо не ме събуди, когато разбра, че водата е спряла? И ония шкембелии са избягали?

Грен погледна назад към океана, който ги бе довел дотук. Сгушена до него и зъзнеща, Ятмур бе вперила поглед към странното възвишение, което се подаваше над храстите.

— Няма да са отишли далеч рибарите — обади се гъбата в съзнанието на Грен. — Нека те първи се сблъскат с опасностите, които може би заплашват и нас. Наспете се с Ятмур. Ще ви са нужни сили. Нищо чудно тук да основем нашето царство, приятелю!

Грен само махна с ръка. По небето вече не кръжаха кръстосвачи и за него това бе лош знак. Наоколо, освен безкрайната морска шир и мрачния остров, на който бяха спрели, се виждаше само една птица бързокрила. Необикновеното създание се носеше под ниско надвисналите облаци.

— По-добре да слезем на брега — рече Грен.

— Предпочитам да остана тук — възрази Ятмур, която не откъсваше поглед от подозрителната скала, но когато момчето й подаде ръка, тя я пое и без много приказки го последва.

Чуваше се ясно как тракат зъбите й. Озоваха се на негостоприемния плаж и се заоглеждаха, боейки се от евентуална опасност.

Птицата се спусна по-ниско, но продължаваше да се носи над главите им. Дървените й криле поскърцваха като ветроход с опънати платна.

Шумът привлече вниманието на младежите и те вдигнаха очи. В същия миг странното създание, очевидно забелязало сушата, закръжи над тях.

— Нас ли следи? — попита Ятмур.

Имаха две възможности да се скрият. Едната бе да се приютят под лодката, а другата — сред ниските храсталаци на джунглата, които стигаха до плажа. Лодката обаче не им се стори достатъчно надеждно убежище от едрата птица, която можеше да връхлети върху нея, и предпочетоха гората.

Птицата се спускаше стремително, без да прибира криле, и те потреперваха от скоростта и въздушната струя. Тя бе грубо подобие на истинските пернати, изпълвали някога небосклона на Земята. Те бяха загинали преди стотици години, когато, движейки се към последната фаза на своето съществуване, Слънцето бе започнало да сипе смъртоносна радиация.

— Дали ни е забелязала? — тихо попита Ятмур и надникна между листата. Тук, в подножието на скалата, бе доста хладно.

В отговор Грен само стисна силно ръката й. Той бе колкото изплашен, толкова и ядосан и гласът му изневери. А и гъбата бе потънала в поредното си мълчание и с нищо не му помагаше.

Вече бе ясно, че трудно подвижната птица няма да успее да запази равновесие и ще се блъсне в земята. Тя се спускаше стремително надолу, сянката й мина над храстите и крилете й разрошиха с краищата си короните на дърветата. Сетне настъпи тишина. Не се чу удар, макар да предполагаха, че птицата е паднала на не повече от петдесетина метра разстояние.

— Гледай ти! — възкликна Грен. — Дали пък нещо не я погълна?

Той се опита да си спомни как изглежда пейзажът наоколо, но не се досети за нищо, което да бъде достатъчно голямо, за да погълне летящото чудовище.