Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hothouse [= The Long Afternoon of Earth], 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Теодора Давидова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
Брайън Олдис. Дългият следобед на Земята
Роман
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1993
Библиотека „Галактика“, №115
Преведе от английски: Теодора Давидова
Редактор: Райна Стефанова
Художник: Силва Бъчварова
Художествен редактор: Илко Бърдаров
Коректор: Тошка Начева
Английска, първо издание
Излязла от печат месец юли 1993 г.
Формат 70/100/32. Изд. №2409
Печатни коли 16,50. Цена 22 лева
ISBN — 954–418–041–9
Издателска къща „Галактика“ — Варна
„Дунав-прес“ — Русе
Ч 820(73) — 31
© Теодора Давидова, преводач, 1993
© Силва Бъчварова, рисунка на корицата, 1993
c/o Jusautor, Sofia
Brian Aldiss. Hothouse
Sphere Books Limited
Copyright © 1962 by Brian W. Aldiss
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация и редакция според хартиеното издание от Мандор
- —Добавяне
Глава петнадесета
Спуснаха се в подножието на Черното гърло, край потока, наричан Дългата река. Щом се измъкнаха от сянката на вулкана, обгърна ги мека влага. Водите се носеха тъмни, устремни, гладки. На отстрещния бряг започваше джунглата с гъстата си колонада от стъбла.
Пойли потопи ръка във водата, намокри челото и изтри лицето си.
— Толкова съм изморена — въздъхна тя. — Не се чувствувам добре. Не искам да продължавам нататък. Всичко е толкова необичайно и толкова различно от прекрасните средни слоеве на джунглата, където живеехме с Лили-йо. Не разбирам какво се е случило на това място. Светът ли е полудял, или оттук започва да се разпада? А може и това да е самият му край?
— Все някъде свършва — обади се Ятмур.
— Ами ако неговият край е мястото, откъдето можем да започнем всичко отначало? — прокънтя гласът на гъбата.
— Починем ли си, ще се почувствуваме по-добре — обади се Грен. — Тогава и ти, Ятмур, ще можеш да се върнеш при своите пастири.
В същия миг с крайчеца на окото си той долови някакво раздвижване. Скочи и бързо извади оръжието си, насреща му бяха трима космати мъже, които сякаш изникнаха от земята.
Ятмур също бе скочила.
— Грен, внимавай да не ги нараниш — извика тя. — Те са рибари и са напълно безопасни.
Действително новодошлите изглеждаха доста беззащитни. След като ги огледа, Грен се запита дали имат нещо общо с човешкия род. Бяха пълни, а силно окосмените им тела бяха меки, почти като гниещи растения. На коланите им все пак висяха ножове, но не носеха друго оръжие и стояха с отпуснати покрай тялото ръце. Единственото им украшение представляваха коланите, изплетени от висящи растения. Глуповатите изражения и на тримата толкова много си приличаха, сякаш бяха униформа.
Грен бе поразен и от друго — точно както бяха казали пастирите, новодошлите имаха по една дълга зелена опашка.
— Донесохте ли ни храна? — попита първият от тях.
— Има ли нещо за нашите шкембета? — не се сдържа вторият.
— Какво ще ядем? — присъедини се и третият.
— Те мислят, че сте от моето племе, единственото, с което са се срещали — обясни им Ятмур. Сетне се обърна към тримата. — Не сме донесли храна за вашите шкембета. Просто минаваме оттук.
— И ние нямаме риба за вас — обади се първият рибар.
Останалите почти в хор додадоха:
— Времето за ловене на риба ще настъпи скоро.
— Не носим нищо за размяна, но ще се радваме, ако ни дадете малко храна — рече Грен.
— Нямаме риба за вас. Нямаме и за нас. Скоро ще дойде време за риболов.
— Чух ви още първия път — отговори Грен. — Исках да знам дали ще ни дадете, когато вече имате риба.
— Рибата е хубаво нещо. Когато дойде, ще има за всички.
— Добре. Тези хора наистина са доста простовати — въздъхна Грен.
— Може да са простовати, но не тичат към Черното гърло да се хвърлят в него — рече гъбата. — Трябва да ги попиташ как успяват да се противопоставят на кошмарната мелодия? Да отидем в убежището им. Струват ми се напълно безопасни.
— Ще ви придружим — заяви Грен на рибарите.
— Дойде ли рибата, ще наловим достатъчно. Вие не знаете как се прави това.
— Тогава само ще наблюдаваме.
Рибарите се спогледаха. По глуповатите им лица се изписа смущение. Те безмълвно се обърнаха и поеха нагоре по брега. На нашите трима пътници не им оставаше нищо друго, освен да ги последват.
— Познаваш ли добре тези хора, Ятмур? — попита Пойли.
— Съвсем бегло. От време на време търгуваме с тях, но моето племе се бои от рибарите, защото са доста особени — сякаш са мъртви. Никога не напускат този бряг.
— Едва ли са глупави, щом добре си похапват — рече Грен, като оглеждаше пълните фигури пред тях.
— Вижте, те държат опашките си — възкликна Пойли. — Никога не съм виждала такова нещо.
„Лесно ще ги подчиня“, помисли си гъбата.
Хората бяха навили опашките си и ги прикрепваха с ръка, явно бе, че го вършеха съвсем машинално. Оказа се, че те са неимоверно дълги. На гърба, там, където започваха, се виждаше неголяма зелена подутина.
Неочаквано тримата се извърнаха едновременно.
— Вие останете тук — рекоха те. — Наближихме нашите дървета и трябва да ни изчакате. След малко ще ви донесем риба.
— Защо не може да дойдем с вас? — попита Грен.
— Защото нямате опашки — изсмя се единият и последва двамата си спътници.
— Много са странни — въздъхна Пойли. — Никак не ми харесват, Грен. Да се махаме. Все ще намерим нещо за ядене.
— Глупости! — обади се гъбата. — Те може да се окажат доста полезни. Виждате ли, имат лодка.
И наистина край брега под дърветата се виждаха неколцина дългоопашати. Изтегляха подобие на мрежа в нещо като лодка. Тя бе завързана здраво за брега, за да не я отнесе течението.
Тримата рибари се присъединиха към тях и също се заловиха за мрежата. Очевидно бързаха, но движенията им бяха мудни.
Пойли местеше поглед от рибарите към дърветата над тях. Не беше срещала толкова странни дървета. Израсли встрани от останалата растителност, те напомняха на гигантски ананаси. Истинска яка от листа, целите в бодли, обграждаше основата и централната месеста част на стъблото, чиято тумбеста форма удивително напомняше пъпчиво яйце. От всяка пъпка излизаха дълги, тънки стъбла, а от върха на стъблото — листа, тънки и заострени. Някои стърчаха право нагоре, други падаха тежко към водата.
— Пойли, нека да отидем по-близо до тези дървета — прокънтя гласът на гъбата. — Грен и Ятмур ще ни чакат тук и ще внимават да не се случи нещо.
— Не ми харесва нито това място, нито пък хората тук — отговори на глас Пойли. — А и не искам да оставям Грен сам с тази жена.
— Няма да го пипна с пръст — обади се Ятмур възмутено. — Как ти хрумна такава глупост?
Тласната от силната енергия на гъбата, Пойли политна напред. Момичето обърна поглед към Грен с надеждата, че той ще я подкрепи, но приятелят й бе така изморен, че изобщо не реагира. С огромна неохота тя се отправи към дърветата. Тумбестите им стъбла се извисяваха над нея като болни стомаси.
Изглежда, гъбата не усещаше заплахата, която се излъчваше от тях.
— Така и предполагах — възкликна тя след известно време. — Ето къде свършват опашките на нашите рибари. Започват от задниците им и са свързани с дървета — тези простовати приятели принадлежат на дърветата.
— По дърветата не растат хора, гъбо — обади се момичето. — Сякаш не го знаеш… — Тя млъкна неочаквано, усетила как нечия ръка се отпуска на рамото й.
Обърна се и видя един от рибарите, който, издул бузи, я наблюдаваше с празен поглед.
— Не трябваше да идваш тук — рече той. — Тази сянка е свещена. Казахме ви, че трябва да стоите далеч, а вие не ни послушахте. Сега ще те върна при твоите приятели.
Пойли проследи с поглед опашката на рибаря. Точно както бе казала гъбата, тя завършваше в една от издатините на дървото. Момичето потрепери от ужас и отстъпи назад.
— Подчини му се! — прокънтя гласът на гъбата. — Тук витае някакво зло, Пойли. Трябва да се преборим с него. Остави рибарят да те отведе при другите. Там ще го заловим и ще му зададем няколко въпроса.
„Ще си имаме неприятности“, помисли си момичето.
— Тези хора и най-вече лодката им са ни нужни — обади се гъбата, усетила тревогата й.
Пойли се обърна и бавно се запъти към Ятмур и Грен, които напрегнато наблюдаваха сцената. Рибарят тържествено нави опашката си и я последва.
— Хайде! — преряза мозъка й викът на гъбата, щом наближиха другите двама.
Подчинявайки се на заповедта, Пойли скочи върху гърба на рибаря. Той бе толкова изненадан, че се просна по лице на земята.
— Помогнете ми! — извика Пойли.
Грен вече се бе спуснал към нея с изваден нож. Останалите рибари се развикаха разтревожени, хвърлиха огромната си мрежа и се затичаха към него и спътничките му. Стъпките им тежко кънтяха.
Подучена от гъбата, Пойли извика на Грен бързо да среже опашката на поваления рибар, когото тя с мъка удържаше.
Без да задава въпроси, защото нарежданията на гъбата кънтяха и в неговата глава, Грен замахна с ножа си.
Отряза опашката на около педя от гърба на рибаря. Човекът мигом спря да се съпротивлява. Израстъкът, свързващ го допреди миг с дървото, се загърчи като наранена змия и се усука около Грен. Момчето чевръсто го наряза с ножа. Пръски от течност се разлетяха във всички посоки и дългият израстък започна постепенно да се отдръпва към дървото. Това сякаш бе сигнал за приближаващите рибари. Те спряха, огледаха се, сетне обърнаха равнодушно гръб на своя приятел и се върнаха при мрежата.
— Хвала на боговете! — въздъхна Ятмур, отмятайки коси. — Защо нападна този нещастник, Пойли?
— Рибарите не са като нас. Изобщо не можем да ги наречем хора, нали виждаш, че опашките им са закачени за дървото. — Пойли избягваше да погледне приятелите си в очите и се извърна към ридаещия в краката й мъж.
— Тия тлъсти рибари са роби на дърветата — ехтеше гласът на гъбата. — Толкова са противни! Нишките на дървото проникват в костите им и така принуждават рибарите да ги пазят. Вижте този нещастник как се гърчи — истински роб!
— Нима не вършиш същото с нас? — попита Пойли, едва сдържайки сълзите си. — Не виждам никаква разлика. Защо не ни позволиш да си отидем оттук? Не исках да нападам този човек.
— Аз ви помогнах… спасих ви живота. А сега погрижете се за бедния рибар и стига вече безсмислени разговори.
Рибарят се опитваше сам да се пооправи и тъжно разтриваше коляното си, което бе наранил при падането. От време на време вдигаше поглед към своите нападатели с добре познатото глупаво изражение. Свит на земята, той приличаше на грубо оваляна топка тесто.
— Хайде стани — обади се Грен и му подаде ръка. — Целият си се разтреперил. Няма от какво да се страхуваш. Ако отговориш на въпросите ни, няма да ти сторим нищо.
От устата на рибаря се изсипа поток от неразбираеми думи. Той махаше развълнувано с ръце.
— Говори по-бавно. За дървото ли става дума? Я повтори.
— Моля ви… Тумбакът дърво. Аз и моите приятели, и всички сме едно с дървото тумбак… Сега убихте тумбачестата ми връзка, сега не ми е добре, няма вече от онази течност… Нахални, загубени хора сте вие и нямате дърво тумбак. Как искате да разберете какво ми е на мен…
— Спри! Говори свързано, тумбак такъв! Нали си човек? Наричате тези високи подпухнали растения дърво тумбак, така ли? И им служите, нали? Кога те хванаха? Преди колко време?
Въртейки глуповато глава, рибарят вдигна ръка на около метър от земята и отново заломоти:
— Малки, съвсем малки. Дървото ни прибира… в легло, люлее ни, гушка ни като майка. Бебетата са увити в меки листа и само краката им се виждат, сучат от дървото, а за да проходят, им трябва тумбачесто въже. Пуснете ме да си намеря тумбачесто въже, иначе ще се превърна в бебе.
Пойли, Грен и Ятмур не разбираха и половината от онова, което човекът им обясняваше, и само го гледаха с широко отворени очи.
— Имам чувството, че говореше по-смислено, преди да му отрежем опашката — прошепна Ятмур.
— Ще те освободим… всички хора от племето ти ще бъдат свободни — обади се Грен, с думите на гъбата. — Ще ви отведем далеч от тези дървета. Ще се движите където искате, ще започнете нов живот, няма да сте повече роби.
— Не, не, моля ви. Тумбестите дървета ни гледат като цветя! Не искаме да сме диви като вас, няма ли ги прекрасните тумбачести дървета…
— Я стига си дрънкал за тези дървета! — Грен вдигна ръка и рибарят веднага млъкна, прехапвайки устни. — Ние сме ваши освободители и трябва да сте ни благодарни. А сега бързо кажи кога започва риболовът? Скоро ли?
— Скоро… сега… моля те. — И рибарят посегна да улови ръката на Грен, с надеждата да го омилостиви. — Повечето време няма риба в Дългата река. А няма ли риба, няма и храна. После пък Черното гърло започва да пее на всички същества, за да ги изяде, тогава тумбачестото дърво ни шепне нежно като същинска майка и ни пази да не се хвърлим като останалите в устата на гърлото. За кратко гърлото си почива — не пее, не яде, не шуми. И пуска всичко, което не му е нужно, в Дългата река. В такива мигове идва голямата риба и ние, понеже сме много гладни, хващаме всички големи парчета. Бързите рибари хващат с мрежата бързите риби, храним голямото щастливо тумбачесто дърво, храним тумбачестите хора, всички ядат…
— Добре, добре, стига — прекъсна го Грен.
Рибарите на брега притихнаха, но след малко подеха бурен спор. Момчето се отпусна на земята и улови главата си с ръце.
Гъбата вече бе взела решение.
— Можем да ги освободим от унизителния живот, който водят — обади се по едно време Грен.
— Но те не искат такова нещо — рече Ятмур. — Те са щастливи.
— Те са отвратителни — обади се Пойли.
Докато спореха, водата неочаквано промени цвета си. Хиляди парчета и късчета изплуваха на повърхността, изпъстряйки я с всевъзможни цветове.
— Ето остатъците от пиршеството на гърлото — възкликна Грен. — Да вървим, преди лодката да се е отдалечила от брега и рибарите да започнат улова. Извадете ножовете.
Подтикван непрестанно от гъбата, той тръгна, последван от Ятмур и Пойли. Единствено пастирката хвърли поглед през рамо към изоставения рибар, който се търкаляше отчаяно на земята, сляп и глух за всичко останало, освен за собственото си нещастие.
Останалите рибари бяха вече натоварили мрежата в лодката. Забелязали промяната в потока, те с радостни възгласи скочиха в нея, закачайки внимателно опашките си за кърмата. Грен и двете му спътнички стигнаха до тях задъхани тъкмо когато последният се качваше в лодката.
— Скачайте! — извика Грен и тримата се хвърлиха върху поскърцващата палуба. Най-близките до тях рибари се обърнаха едновременно.
Лодката бе построена под ръководството на тумбачестите дървета и имаше точно определена задача — да помага на рибарите да уловят едрата риба от Дългата вода. Нямаше нито гребла, нито платно, тъй като трябваше само да пренася тежката мрежа от единия до другия бряг. Яко оплетено въже бе прехвърлено над водата и бе здраво завързано за дърветата на двата бряга. Лодката бе закачена за него с множество примки, та течението да не я отнесе. Управляваха я няколко рибари, които се улавяха за водещото въже, а останалите хвърляха мрежата във водата. И така вероятно беше от дълги години.
Животът на рибарите бе еднообразен. Когато тримата натрапници се появиха сред тях, нито те, нито дървото им знаеха какво да направят. Едната половина продължи да тегли плавателния съд към средата на потока, а другата се опита да се защити.
Рибарите скочиха срещу Грен и момичетата. Ятмур погледна назад. Твърде късно бе да се връща на брега. Извади ножа си и застана до Грен и Пойли. Щом рибарите се хвърлиха към тях, тя заби оръжието си в корема на първия, който се изпречи пред нея. Той политна, но другарите му я уловиха, избиха ножа от ръцете й и я завързаха.
След като обезвредиха Ятмур, дебелите мъже се хвърлиха срещу Пойли и Грен. А те, колкото и отчаяно да се съпротивляваха, накрая също бяха повалени.
Очевидно, преди да видят как сръчно борави с ножа си Ятмур, на местните хора и на господарите им на брега не бе хрумнало да използват оръжие — сега те до един бяха с ножове.
Наред с гнева и тревогата в главата на Грен се промъкваха и яростните възклицания на гъбата.
— Безмозъчни тъпаци! — кънтеше тя. — Как може да губите времето си с тези чучела. Режи опашките им, глупако, опашките! Тогава стават напълно безопасни!
Ругаейки, Грен заби коляно в слабините на един, стовари юмрук върху лицето му, изби посочения към него нож и се подпря на колене. Подтикнат от гъбата, той сграбчи друг рибар за шията, изви я с всичка сила и го запокити настрани. Сега вече пътят му беше чист. С един скок се озова на кърмата.
Там имаше близо трийсет зелени опашки, водещи към брега.
Момчето извика победоносно и насочи острието на ножа си към тях.
Разсече ги с няколко хладнокръвни замаха.
Лодката се залюля силно. Рибарите се мятаха и падаха.
Те стенеха, плачеха и оглеждаха остатъците от своите опашки. Останала без управление, лодката се полюшваше насред потока.
— Видя ли? — обади се гъбата. — Борбата свърши.
Докато се изправяше на крака, Пойли зърна с крайчеца на окото си някакво раздвижване на брега. Изплашен вик се откъсна от гърдите й. Грен и Ятмур се извърнаха в същата посока. И тримата замръзнаха, стискайки още ножовете си.
— Лягайте долу! — извика Пойли.
Подобно на назъбени мечове, лъскавите листа увиснаха над главите им. Трите тумбачести дървета махаха гневно с клони. Лишени от своите роби, те очевидно искаха да ги защитят. Туловищата им трепереха и тъмнозелените им остриета проблясваха над лодката.
В мига, в който Пойли залегна, първият лист удари грубата лодка и полетяха трески на всички страни. Секунда по-късно се стовари нов удар. Момичето разбираше, че такава неудържима бомбардировка неизбежно ще ги избие всички.
Страшно беше да се наблюдава неестественият гняв на дърветата. Пойли не искаше да позволи на страха да я парализира. И докато Грен и Ятмур лежаха свити под кърмата, без да чака съветите на гъбата, тя скочи, наведе се през борда и се залови да сече с ножа яките нишки, които я задържаха в потока.
Бронираните месести листа се люшкаха над главата на момичето. Рибарите също не останаха незасегнати: по палубата потекоха кървави ивици. Разплакани и уплашени, нещастните същества се гушеха едно в друго и се мъчеха да се отдръпнат от средата на лодката. Листата не преставаха да блъскат по бордовете.
Накрая якото въже поддаде под ударите на Пойли. Тя извика тържествуващо и видя как първобитният съд се понесе бавно по течението.
Не успя обаче да избегне удара на следващия месест лист и той се стовари върху гърдите й.
— Пойли — изкрещяха Грен и Ятмур, забравили всяка предпазливост.
За беда не стигнаха до нея. Загубила равновесие, тя се преви одве, със струяща кръв от дълбоката рана. Коленете й се подкосиха. За част от секундата погледът й срещна очите на Грен, сетне тя се преметна зад борда и потъна във водата.
Грен и Ятмур се наведоха през борда. Слабо раздвижване на повърхността показваше къде е паднала. Изплува отрязана длан с разтворени пръсти. Много скоро и тя изчезна, повлечена към дъното от ято риби.
Грен се строполи на дъното на лодката и заблъска отчаяно с юмруци.
— Не можа ли да я спасиш, нещастен лишей! За нищо не те бива! Как не можа да направиш нещо! Откакто се появи, имаме само неприятности!
Дълго време не идваше никакъв отговор. Изпълнен с гняв и мъка, Грен повика гъбата отново.
— Едната половина от мен е мъртва! — прошепна най-накрая тя.