Брайън Олдис
Дългият следобед на Земята (11)

Глава единадесета

Дребни, безмълвни създания, лишени от разум, се стрелкаха в тунела и както бързо се появяваха, така внезапно изчезваха в листака.

Две плодови кутийки упорито напредваха нагоре по тунела. Изпод тях два чифта очи следяха дребосъците и също като тях внимаваха да не се появи отнякъде някой хищник.

Тунелът бе разположен вертикално, трудно беше да се определи точно къде бе началото и къде — краят му. Тук-там го препречваха клони, но те не пречеха на пътниците. Повърхността му бе доста грапава и служеше за опора на пръстите и краката, които се подаваха от плодовите кутийки. Всъщност тунелът предсталяваше вътрешността на едно от многобройните кухи стебла на смокиновото дърво.

Двете плодови кутийки се придвижваха предпазливо към по-ниските слоеве на дървото и многократно пречупената слънчева светлина, която от време на време се процеждаше между листата наоколо, създаваше впечатление, че в тунела се е спуснала зеленикава мъгла, а дъното му тъне в непрогледен мрак.

Най-сетне, след кратко колебание, водещата плодова кутийка спря, сякаш не можеше да реши дали да поеме по един от хоризонталните клони. Втората направи същото. Двете поседнаха на клона, подпирайки се една-друга, обърнали гръб на тунела, от който току-що бяха излезли.

— Страхувам се да продължавам надолу към Приземието — обади се Пойли от своята плодова кутийка.

— Ще следваме посоката, която ни указва гъбата — започна да обяснява търпеливо Грен, което често правеше напоследък. — Тя е много по-мъдра от нас. Тъкмо сега, кога то сме по следите на друго племе, ще бъде глупаво да не я послушаме. Как бихме могли да оцелеем в гората съвсем сами?

Грен знаеше, че в същия момент гъбата, обгърнала главата на момичето, шепне подобни слова. Откакто преди няколко преспивания Пойли и Грен напуснаха Ничията земя, момичето бе доста неспокойно. Очевидно раздялата с групата се оказа по-голямо изпитание за нея, отколкото бе предполагала.

— Трябваше по-енергично да потърсим Тоя и останалите — рече Пойли. — Ако бяхме изчакали да стихне огънят, може би щяхме да ги открием.

— Ти настоя да се махнем оттам, защото се страхуваше да не се опариш — напомни й Грен. — Освен това Тоя никога няма да се съгласи да ни приеме обратно. Тя няма нито милост, нито съчувствие дори към теб, най-близката й приятелка.

В отговор Пойли само изсумтя и двамата потънаха в мълчание.

— Налага ли се да продължим? — не издържа дълго момичето и улови Грен за ръката.

И двамата се приготвиха да чуят гласа, който неизбежно щеше да им се обади.

— Трябва да продължите. Настоявам да го сторите, защото съм по-силна от вас — този глас те познаваха вече добре. Не се отронваше от устни, нито можеха да го чуят уши. Глас, който се раждаше в главите им и често се появяваше съвсем внезапно. Звучеше като случайно отронен звук на захвърлена лира.

— Досега ви опазих здрави и невредими — продължи гъбата. — И в бъдеще ще се грижа за вас. Аз ви посъветвах да използвате плодовите кутийки за прикритие и вие изминахте този дълъг път в пълна безопасност. Продължете и ще видите колко много ще спечелите накрая.

— Искаме малко да си починем — обади се Грен.

— Отдъхнете си и после ще продължим. Открихме следи от друго племе — точно сега не е време да унивате. Трябва да намерите групата.

Подчинявайки се на гласа, двете човешки същества легнаха да си починат. Неудобните „ризници“, които бяха надянали, с грубо пробитите дупки за краката и ръцете им пречеха да се настанят. Сгушиха се с главата надолу и вдигнати нагоре крака, сякаш бяха смазани от огромния пласт листа.

Като далечен, неясен фон в съзнанието им жужаха мислите на гъбата. Обитателите на този свят, в който господствуваха растенията, се бяха развили на размери, но си оставаха лишени от нервна система; плесените на гъбите пък бяха развили висока форма на интелигентност — буден, макар и ограничен разум, характерен за джунглата. За да се наложи в по-широк мащаб, гъбата, като истински паразит, прилепваше към други създания и така интелигентността й се съчетаваше с тяхната подвижност. Екземплярът, приютил се при Пойли и Грен, бе изумен от откритието, което направи, изследвайки нервната им система — информация, скрита дори за нейните притежатели, съхранила неясни спомени за расово разделение, което не беше срещал у никое друго творение на растителния свят.

Гъбата така и не бе стигнала до мъдростта, че сред слепите и едноокият е цар, но самата тя се намираше в сходно положение, формите на живот в този огромен парник, в който се бе превърнал светът в заника на своето съществуване, прекарваха дните си в битки или в бягство, в преследване или покой, после умираха и се превръщаха в тор, необходим за развитието на следващите поколения. За тях нямаше нито минало, нито бъдеще, напомняха на двуизмерните шарки на гоблен. Гъбата, намесила се в живота на двете човешки същества, бе нещо съвсем различно. Пред нея имаше бъдеще.

Тя бе първото създание, което от милиони години насам успяваше да надникне в дълбините на времето. Изникнаха смайващи перспективи, които за известно време заглушиха почти напълно хриптящия й глас.

— Но как ще успее гъбата да ни предпази от ужасите на Приземието — попита след известно време Пойли. — Какво може да направи срещу един съсухрек или цветето лигави устни?

— Гъбата знае разни неща — отвърна Грен. — Тя ни каза да се скрием в плодовите кутийки, за да се опазим от враговете си. И те ни запазиха. А когато открием и другото племе, ще бъдем в още по-голяма безопасност.

— Тази кутия протри крака ми — обади се Пойли с онази типично женска непоследователност, която времето очевидно не бе успяло да заличи.

След малко тя усети как нейният спътник докосва с ръка бедрото й и разтрива нежно натъртеното място. Ала очите й не спираха да шарят наоколо, от страх да не ги изненада неочакван враг.

Някакво летящо пъстро и дребно създание кацна на клончето над тях. Появи се мигом кичеста треперушка, която заля с неприятния си сок птицата. Противодействуващите си течности на двете създания закипяха. Птицата бе отнесена и на клона остана само малко зелено петно.

— Грен, тук има треперушка! Трябва да бягаме, преди да ни е опръскала — рече Пойли.

Гъбата също бе забелязала битката — в интерес на истината, изпитала бе искрено задоволство, тъй като птиците винаги са били големи любители на вкусните гъби.

— Ако сте готови, наистина е по-добре да тръгваме — обади се тя. За нея нямаше значение каква бе причината за раздвижването на домакините. Като истински паразит тя не се нуждаеше от почивка.

Въпреки заплахата от треперушката двамата не изпитваха голямо желание да напуснат удобното си прикритие и се наложи гъбата да ги подкани отново. Стараеше се да не бъде груба, за да не предизика съпротивата им. Потребно й бе тяхното сътрудничество. Гъбата нямаше ясна представа какво ще се получи в крайна сметка, но предусещаше, че ще бъде внушително. Вече виждаше как се размножава и разпространява, как покрива цялата Земя и колониите й завладяват хълмове и долини.

Не би могла да постигне това без помощта на човеците. Те щяха да бъдат нейните посредници. А сега й трябваха колкото се може повече хора. Ето защо не даваше мира на Грен и Пойли. Те се подчиниха.

Двамата младежи поеха по тунела, крепейки се о заоблените му стени.

И други създания използваха същия път, някои, например лиственицата, бяха безобидни, а други, подобно на безкрайно дългите хищници с остри зъби и нокти, които се проточваха от дълбините на джунглата до самите върхове, никак не бяха безвредни. Ала някои видове бяха оставили едва забележими следи — прорез тук, петънце там, и за набитото око не бе трудно да се установи, че оттук са минали човешки същества. Именно тези следи търсеха и следваха момчето и момичето.

Голямото дърво и обитателите на неговата сянка се занимаваха безмълвно със своите си дела. Същото вършеха Грен и Пойли. Когато следите продължиха по един от клоните, те поеха по него.

И напредваха, докато Пойли не забеляза някакво раздвижване. Нечия човешка фигура пробягна между листата и потърси убежище в колония пухесто килимче, закрепила се на един клон.

Двамата зърнаха само рамо и обрамчено с дълги коси лице, но въпреки всичко Пойли побесня.

— Ще се измъкне, ако не я хванем — каза тя на Грен. — Ще я проследя и ще я уловя! Внимавай да не се появи някой от групата й.

— Нека аз да отида.

— Не, аз ще я хвана. Щом видиш, че съм готова за скок, вдигни шум, за да отвлечеш вниманието й.

Момичето избута назад плодовата кутийка, плъзна се по корем върху клона и увисна от обратната му страна. Закачилата се за момичето гъба се изплаши за своята безопасност и побърза да помогне за успешния завършек на операцията. Усещанията на Пойли се изостриха, погледът й се избистри, а кожата й стана още по-чувствителна.

— Мини отзад. Хвани я, но не я убивай и тя ще ни отведе при племето си — кънтеше гласът.

— Млъкни, че ще ни чуе — изсъска Пойли.

— Само вие двамата с Грен ме чувате, Пойли. Вие сте моето владение.

Преди да се покатери върху горната страна на клона, Пойли пропълзя от другата страна на колонията от пухесто килимче. Направи го така сръчно, че не побутна нито един лист, не разклати нито една клонка. Сантиметър по сантиметър момичето се придвижваше напред.

Надничайки над нежните пъпки на ниската растителност, тя проследи с поглед своята плячка. Красиво момиче с буйни коси се оглеждаше наоколо, засенчило с ръка тъмните си влажни очи.

— Тя не подозира, че в плодовата кутийка се крие човек, и затова не се пази — обади се гъбата.

Пойли добре знаеше, че девойката би избегнала срещата с непознати, независимо дали знае, или не, че в плодовата кутийка има човек. Гъбата попи мисълта й и разбра, че пак не е предвидила точно реакцията на хората.

Реши, че най-добре е да остави Пойли сама да се справи със задачата си.

Пойли се придвижи още малко напред и свита почти одве, зачака да чуе сигнала на Грен.

Момчето раздвижи няколко клонки. Непознатата се извърна по посока на шума и в този миг Пойли скочи зад гърба й, без дори да й даде възможност да извади ножа си.

Двете момичета се сборичката върху меката повърхност на нискостебленото пухкаво килимче. Непознатата се мъчеше да улови Пойли за гърлото, а тя пък я ухапа по рамото. В същия миг Грен се озова между двете и сграбчи непознатата за шията, чийто светли коси покриха лицето му. Въпреки отчаяната съпротива, пленничката бе бързо повалена по гръб на клона и здраво увързана.

— Добре се справихте! Сега вече тя ще ни води… — обади се гъбата.

— Млъквай! — изсъска Грен и най-неочаквано гъбата се подчини.

Над главите на малката група нещо раздвижи листата. Момчето знаеше отлично колко бързо хищниците се насочват към местата, където се води борба. В същия миг към тях полетя със спираловидно движение откъснал се от съседния клон иглотрън. Грен бе готов да посрещне нападението.

Мечовете бяха безсилни срещу якия иглотрън. Момчето го перна с пръчката си и обърна движението му. Хищникът кацна в съседство, закрепяйки се с извитата си опашка, и се приготви за нов скок, но птица звездолист, скрита допреди миг сред листата, го изпревари, спусна се и го отнесе.

Пойли и Грен залегнаха до пленничката си, за да изчакат всичко да стихне. И наистина много скоро над тях се спусна тишината на джунглата.