Алън Фолсъм
Денят след утре (44)

44.

Точно по същото време, на около четирийсет километра по магистрала А1, самолетът на „Ер Юроп“ се спускаше към летище „Шарл де Гол“. Петнайсет минути по-късно един от униформените сътрудници на Лебрюн потегли обратно към Париж с Маквей на задната седалка.

Маквей вече имаше чувството, че е опознал всяко кътче на парижката аерогара. И как иначе, щом напоследък минаваше през нея по два пъти в денонощието.

Когато наближиха Париж, полицаят прекоси Сена и подкара към Орлеанската порта. С известно усилие той обясни на развален английски, че Лебрюн разследва нещо ново и иска да се срещне с Маквей на местопрестъплението.

Дъждът отново заваля, докато си пробиваха път през пожарникарски коли и тълпи зяпачи, удържани от верига униформени полицаи. Пред тлеещите останки от жилищен блок шофьорът спря колата и поведе Маквей през хаоса от маркучи и опушени пожарникари, които все още поливаха димящите места.

Сградата беше напълно разрушена. Покривът бе изчезнал заедно с целия последен етаж. Изкривени и полуразтопени от изключително висока температура, пожарните стълби се протягаха настрани като части от недовършен мост, закрепени в несигурно равновесие към разбитите тухли на горните етажи. Самите етажи сега можеха да се различат само по дупките от прозорци, а между тях стърчаха обгорели греди — част от подове и тавани на отделните апартаменти. И въпреки проливния дъжд навсякъде се носеше тежката миризма на изгоряла човешка плът.

Заобикаляйки куп обломки, шофьорът изведе Маквей зад сградата, където под блясъка на преносими прожектори Лебрюн, Бара и Метро разговаряха с едър мъж в пожарникарска униформа.

— А, Маквей! — подвикна Лебрюн, когато пристъпиха в осветената зона. — Мисля, че вече познавате инспекторите Метро и Бара. Това е капитан Шевалие, заместник-началник на районния пожарен батальон.

— Здравейте, капитан Шевалие. — Маквей протегна ръка на пожарникаря, после се озърна към развалините. — Умишлено ли е било?

— Oui — кимна Шевалие и добави няколко думи на френски.

— Всичко е изгоряло много бързо и при извънредно висока температура — преведе Лебрюн. — Използвано е някакво сложно устройство, заредено по всяка вероятност с армейски запалителни експлозиви. Никой не е имал шанс да се измъкне. Двайсет и трима души. Всички са мъртви.

Маквей дълго мълча. Накрая запита:

— Имате ли представа защо?

— Да — решително потвърди Лебрюн, без да крие яростта си. — Тук е регистрирана колата, която карал Мериман, преди да го докопа вашият приятел Озбърн.

— Лебрюн — гласът на Маквей беше тих, но твърд. — Първо, Озбърн не ми е приятел. Второ, разрешете да предположа, че въпросната кола е била собственост на жена.

— Добро попадение — обади се Бара на английски.

— Името й е Анес Демблон.

Лебрюн вдигна вежди.

— Изумявате ме, Маквей.

Маквей не обърна внимание на комплимента.

— С какво разполагате за Озбърн?

— Пежото, което е наел, бе открито в една уличка на два километра от хотела. Имаше три квитанции за неправилно паркиране, значи е било изоставено вчера в ранния следобед.

— И никакви други следи?

— Търсим го из цялата столица, а провинциалните управления претърсват цялата област между мястото, където бе открито тялото на Мериман и пътя, където намерихме колата му.

Наблизо двама навъсени пожарникари изнесоха през задния вход обгоряла детска люлка и я захвърлиха до почернял скелет от матрак. Маквей ги изгледа, после се обърна към Лебрюн.

— Да вървим там, където сте открили колата на Мериман.

Белият форд на Лебрюн проряза мрака с фаровете си, докато завиваха по пътя към крайбрежния парк, където полицията бе открила ситроена на Анес Демблон.

— Живял е под името Анри Канарак. От десет години работел в една пекарна близо до Северната гара. Анес Демблон водела счетоводството. — Лебрюн измъкна запалката от таблото и я поднесе към цигарата си. — Очевидно двамата имат общо минало. Трудно ще е да разберем какво точно, защото той е бил женен за французойка на име Мишел Шалфур.

— Мислите ли, че пожарът е нейна работа?

— Не бих го изключил, докато не я разпитаме. Но ако е била само домакиня, както изглежда, едва ли би имала достъп до тоя тип запалителни материали.

Детективите Бара и Метро претърсиха апартамента на Анри Канарак в Монруж без никакъв резултат. Жилището беше почти празно. Няколко рокли на Мишел Канарак, купчинка каталози за бебешки дрешки, пет-шест неплатени сметки, малко храна в шкафовете и хладилника — с това се изчерпваше всичко. Очевидно семейството бе изчезнало набързо заедно с целия си багаж.

Засега знаеха със сигурност само едно: че в моргата лежи трупът на Анри Канарак, или по-точно Албърт Мериман. От Мишел Канарак нямаше никаква следа. Проверката по хотели, болници, морги и затвори не бе дала резултат — нито за новата, нито за моминската й фамилия. И под двете имена не откриха шофьорска книжка, паспорт или поне библиотечна карта. Не бяха намерили нейна снимка в апартамента или в портфейла на Мериман. Така че засега разполагаха само с името. Независимо от това Лебрюн я обяви за национално издирване. Може би местните полицейски управления щяха да открият нещо.

 — С какво е убит Мериман? — запита Маквей, без да откъсва очи от околностите, докато напредваха по калния път към парка.

— „Хеклер и Кох МР-5К“. Напълно автоматичен. Вероятно със заглушител.

Маквей се навъси. „Хеклер и Кох“ беше смъртоносна играчка. Деветмилиметров автоматичен пистолет с трийсет патрона в пълнителя — любимо оръжие за терористи и сериозни контрабандисти на дрога.

— Намерихте ли го?

Лебрюн изгаси цигарата и подкара съвсем бавно през дълбоките локви.

— Не, чакаме резултата от балистичната лаборатория. През целия следобед водолазите претърсваха дъното, но засега няма резултат. Тук течението е силно. Затова открихме Мериман толкова далече.

Лебрюн намали още и спря пред дърветата.

— Нататък ще продължим пеша — каза той и измъкна изпод седалката голям полицейски фенер.

Дъждът бе престанал и луната надничаше иззад облаците, докато двамата полицаи слизаха по чакълестата рампа към реката. Маквей се озърна през рамо. В далечината смътно се мержелееха светлините на натовареното съботно движение по магистралата край Сена.

— Внимавайте, тук е хлъзгаво — предупреди Лебрюн, когато стигнаха долу. После завъртя лъча към размитите следи от ситроена на Анес Демблон. — Напоследък валя прекалено много. И да е имало стъпки, изчезнали са преди да намерим колата.

— Може ли? — Маквей протегна ръка и взе фенера от Лебрюн. Насочи го към реката, за да прецени скоростта на течението край брега. После върна лъча обратно, клекна и огледа земята.

— Какво търсите? — запита Лебрюн.

Маквей загреба шепа кал и за по-сигурно я освети отблизо.

— Това.

— Кал?

Маквей надигна глава.

— Не, mon ami. Terrain rouge. Червена кал.