Алън Фолсъм
Денят след утре (98)

98.

Герд Ланг беше симпатичен къдрав програмист от Мюнхен, пристигнал в Берлин за тридневното изложение на компютърна техника. Отседнал бе в стая 7056 на новото крило на хотел „Палас“. За един мъж на трийсет и две години, преживял наскоро тежък развод, беше съвсем нормално да поговори на чашка, а после и на вечеря с привлекателната млада блондинка, която още в изложбената зала започна да го разпитва какво върши, как точно го върши и как би могла да напредне в тази област. За жалост решението се оказа съдбоносна грешка, защото след като пи доста и хапна съвсем малко, той изобщо не бе готов за онова, което се случи след поканата му да пийнат по още едно горе в стаята.

Докато се опипваха взаимно върху канапето в полумрачната стая, първата му мисъл бе, че тя просто посяга да го погали по шията. После пръстите й се стегнаха и блондинката се усмихна, сякаш закачливо питаше дали му харесва. Преди да отговори, пръстите стиснаха като менгеме. Първата му реакция бе да дръпне ръцете й. Но не успя — тя беше невероятно силна и гледаше отчаяните му опити с усмивка, като че всичко ставаше на игра. Герд Ланг се напъна да я събори, да се изтръгне от желязната хватка. Напразно. Лицето му стана червено, после мораво. Последната му мисъл бе колко нелепо е, че тя продължава да се усмихва.

След малко блондинката пренесе трупа във ваната и дръпна завесата. Върна се в стаята, извади от чантичката си мощен бинокъл за нощно виждане и го насочи към осветения прозорец на апартамент 6132. Като фокусира изображението, тя различи полупрозрачна завеса и мъж с побеляла коса, седнал отвътре на перваза. После превключи бинокъла и го завъртя към покрива. Сред мътното зеленикаво сияние видя на самия ръб човек с автоматична пушка на рамото.

— Полиция — прошепна тя и отново насочи бинокъла към прозореца.

Озбърн седеше до масичката и слушаше как Маквей излага на Ремер основните положения от физиката на ниските температури, а след това и останалото: предполагаемият опит за присаждане на отрязана глава върху чуждо тяло чрез атомна хирургия при температури близки до абсолютната нула. Макар че Озбърн вече бе чувал всичко това, то все още му звучеше като научна фантастика. Но не беше — някой го бе постигнал, или поне опитваше да го постигне. А Ремер, застанал прав с крак върху стола, слушаше като омагьосан всяка дума.

Изведнъж всичко помръкна. Обзе го твърда увереност, че Маквей няма да се справи. Въпреки целия си полицейски опит, този път бе налетял на костелив орех и Шол щеше да победи, както предсказваше Ремер. А после какво?

Въпросът всъщност не беше никакъв въпрос, защото Озбърн знаеше отговора. Беше пълзял сантиметър по сантиметър, беше стигнал почти до края, но в последния миг всичко щеше да рухне. И така щеше да загуби сетната капчица надежда в своя живот. Защото от този миг вече никой нямаше да се добере толкова близо до Ервин Шол.

— Извинете ме — рязко каза той.

Изправи се, заобиколи Ремер, мина в съседната спалня и спря там сред мрака. От другата стая продължаваха да долитат гласове. Тримата разговаряха все тъй оживено. Нямаше значение дали е с тях или не. И утре щеше да е същото, когато със заповед в ръка тръгнеха към Шол, оставяйки Озбърн в хотела под охраната на полицаите от БКА.

Стаята изведнъж му се стори непоносимо, мъчително тясна. Той мина в банята, светна лампата и потърси чаша. Нямаше. Завъртя крана, наведе се и пи от шепа. После плъзна мократа длан по врата си и усети хлад. В огледалото зърна как Нобъл влезе в спалнята, взе нещо от нощното шкафче, хвърли поглед към него и се върна при другите.

Без да откъсва поглед от своето отражение, той посегна да спре водата. Лицето му беше пребледняло, по челото и горната устна избиваха капчици пот. Вдигна ръка и видя, че трепери. Както стоеше неподвижно, той осъзна мисълта, която отдавна напираше в съзнанието му и същевременно чу собствения си глас. Чу го толкова ясно, че за момент се запита дали наистина не бе проговорил.

— Шол е тук, в Берлин. В хотел отвъд парка.

Изведнъж цялото му тяло потрепера и Озбърн помисли, че ще припадне. Сетне слабостта отмина и той ясно осъзна още нещо. След всичко преживяно Маквей нямаше право да му отнеме истината. Шол беше прекалено близо. Каквото и да му струваше, както и да му пречеха мъжете в съседната стая, нямаше да изтърпи още двайсет и четири часа, без да узнае защо са убили баща му.