Алън Фолсъм
Денят след утре (97)

97.

— Густав Дортмунд, Ханс Дабриц, Рудолф Кес, Хилмар Грунел… — Ремер остави факса и погледна към Маквей, който четеше друг екземпляр от списъка на поканените в Шарлотенбург. — Хер Либаргер има много богати и влиятелни приятели.

— Някои не са чак толкова богати, но по влияние не отстъпват на другите — обади се Нобъл и сведе очи към своя екземпляр. — Гертруде Бирман, Матиас Нол, Хенрик Щайнер.

— Целият политически спектър, от крайно леви до крайно десни. Обикновено човек не може и с топ да ги събере на едно място.

Ремер изтърси цигара от пакета, запали я и се пресегна да си налее чаша минерална вода.

Облегнат на стената, Озбърн наблюдаваше останалите. Не му бяха дали екземпляр от списъка, а и той не бе настоял. През последните часове детективите почти не му обръщаха внимание, изцяло заети с непрестанно постъпващата информация. Това още повече го отчужди и засили предишното му убеждение, че когато тръгнат за срещата с Шол, той няма да бъде между тях.

— Натурализиран или не, Шол май е единственият американец. Прав ли съм? — обърна се Маквей към Ремер.

— Засега сме идентифицирали само германци — потвърди Ремер.

В Бад Годесбург все още нямаха резултат за седемнайсет имена от списъка. Но с изключение на Шол всички проверени бяха високо уважавани, макар и твърде разнородни по убеждения, германски граждани.

Докато отново се навеждаше над списъка, Ремер издиша грамаден облак дим и Маквей се опита да го разпръсне с длан.

— Манфред, ако обичаш! Защо не вземеш просто да ги откажеш, а? — Ремер го изгледа сърдито и искаше да отговори нещо, но Маквей вдигна ръка. — Добре, знам, че тъй и тъй ще се мре. Ама не искам тъкмо ти да ме вкараш в гроба.

— Извинявай — сухо каза Ремер и смачка цигарата в пепелника.

Нарастващото раздразнение и дългите мълчаливи периоди издаваха общото разочарование на тримата изтощени мъже, опитващи да проумеят какво става. Ако се изключеше фактът, че събитието ще се проведе в двореца Шарлотенбург, а не в ресторантска зала, на повърхността всичко изглеждаше съвършено нормално — обикновено събиране на група влиятелни личности. Подобни неща ставаха стотици, може би хиляди пъти годишно по целия свят. Но повърхността си беше само повърхност, интересното лежеше под нея. Тримата разполагаха общо с повече от век професионален полицейски опит. Инстинктивно усещаха неща, които никой друг не би забелязал. Бяха пристигнали в Берлин заради Ервин Шол, а по всичко личеше, че той от своя страна идва заради Елтон Либаргер. Оставаше да намерят отговор на главния въпрос: защо?

Въпросът ставаше още по-интригуващ поради факта, че сред всички тия знаменитости, поканени в негова чест, най-невзрачната фигура беше самият Либаргер.

Архивните проучвания на Бад Годесбург бяха установили, че е роден през 1933 година в град Есен, единствено дете в семейството на беден зидар. След завършване на гимназия през 1951 година бе изчезнал сред бурния живот на следвоенна Германия. Три десетилетия по-късно, през 1983, внезапно бе изплувал от сянката, но вече като мултимилионер. Обкръжен от десетки слуги, той живееше в имението Анлегеплац на двайсет минути път от Цюрих и контролираше солидни пакети от акциите на множество могъщи европейски корпорации.

Нов въпрос: как?

В данъчните му декларации от 1956 до 1980 бе вписана професия „счетоводител“, а посочените адреси бяха мизерни жилищни квартали в Хановер, Дюселдорф, Хамбург, Берлин и накрая, през 1983 — Цюрих. През всичките тия години доходите му едва се добираха до нивото на средната работна заплата. Но през 1983 изведнъж рязко политаха нагоре. През 1989 — годината на неговия инсулт — бяха достигнали невъобразимата сума от четирийсет и седем милиона долара.

И абсолютно никъде не се откриваше каквото и да било обяснение. Да, хората постигат успех. Понякога за броени дни. Но как можеше човек изведнъж да изплува в света на богатите и властните след дълги години работа като дребен счетоводител, живеещ почти на ръба на мизерията?

До ден днешен Либаргер оставаше загадка. Името му не се срещаше в управителните съвети на корпорации, университети, болници или благотворителни организации. Не членуваше в частни клубове, не проявяваше политически пристрастия. Нямаше нито шофьорска книжка, нито свидетелство за брак. На негово име не бе издадена дори кредитна карта. Кой беше той, в крайна сметка? И защо сто от най-богатите и влиятелни граждани на Германия идваха от всички краища на страната, за да приветстват неговото оздравяване?

Логичното предположение на Ремер бе, че през всички тия години Либаргер тайно е въртял търговия с наркотици от град на град, изпирайки богатството си в швейцарски банки, докато е натрупал достатъчно, за да излезе на открито през 1983.

Маквей поклати глава. Имаше нещо, което двамата с Нобъл бяха забелязали още от пръв поглед към списъка на гостите. Нещо, което не бяха споделили с Ремер. Двама от поканените, Густав Дортмунд и Конрад Пайпер, участваха заедно с Шол в ръководството на „Голц дивелопмънт груп“ — компанията, която бе закупила „Стандард текнолъджис“ от Пърт Амбой, Ню Джърси. Именно „Стандард текнолъджис“ бе наела през 1966 година Мери Рицо Йорк за експерименти със свръхниски температури. Същата Мери Рицо Йорк, която вероятно бе убита от Албърт Мериман по заповед на Ервин Шол.

Наистина, сделката бе станала по време, когато в ръководството участваха само Шол и Дортмунд. Конрад Пайпер се бе присъединил едва през 1978. Но в ролята си на президент той бе успял чрез незаконни машинации да превърне ГДГ в оръжеен доставчик от световна величина. Изглеждаше очевидно, че както преди, така и след появата на Пайпер „Голц дивелопмънт“ едва ли е била почтена търговска компания.

Когато Маквей запита Ремер какво знае за Дортмунд, немският полицай отвърна шеговито, че независимо от сиромашкия си ръководен пост в Бундесбанк, Дортмунд е един от най-богатите германци. Също като фамилията Ротшилд, неговият род вече два века заемаше видно място в най-влиятелните банкови среди на Европа.

— Значи и той е недосегаем като Шол — каза Маквей.

— Във всеки случай, падането му би предизвикало страхотен скандал, ако това имаш предвид.

— А Конрад Пайпер?

— За него не знам почти нищо. Богат е и има невероятно красива съпруга, която разполага със собствен капитал и влияние. Но ще ме разбереш като ти кажа, че братът на дядо му, Фридрих Пайпер, доставял оръжия на половината свят през двете световни войни. Днес същата компания благополучно търгува с кафеварки и съдомиялни машини.

Маквей се озърна към Нобъл, който мълчаливо поклати глава. Нещата оставаха все тъй неразгадаеми. В Шарлотенбург се събираха личности като Шол, шефът на Бундесбанк, президентът на огромна международна компания за търговия с оръжие и цяла поредица от свръхбогати, влиятелни и политически обвързани германски граждани; при други обстоятелства за мнозина от тях срещата би завършила със словесна, а може би и физическа саморазправа. И все пак те бяха готови да застанат рамо до рамо в старинния дворец на пруските крале, за да приветстват оздравяването на един човек с неясна, почти несъществуваща биография.

От другата страна беше случаят Мериман и ужасяващата вълна от насилие, включваща дерайлирането на влака Париж-Мо, убийствата на Лебрюн в Лондон, на брат му в Лион и на Бени Гросман в Ню Йорк. Към това се прибавяше тайното нацистко минало на уважавания експерт от Интерпол Хуго Клас и неговия виенски колега Рудолф Халдер.

— Първият убит е бащата на Озбърн през април 1966, веднага след създаването на своя изключителен скалпел. — Маквей пристъпи по килима, седна на перваза и горчиво добави: — Последният е Лебрюн, тази сутрин. Малко след като откри връзката между Хуго Клас и убийството на Мериман… И от първия до последния единствената връзка по веригата е…

— Ервин Шол — довърши Нобъл.

— Ето ни пак на първото квадратче със същия въпрос. Защо? По каква причина? Какво става, по дяволите?

През целия си полицейски живот Маквей неуморно бе обикалял в кръг, задавайки стотици пъти едни и същи въпроси. Това беше нормалната практика в отдел „Убийства“, освен ако имаха късмета да спипат някого с димящ пистолет в ръката. И почти винаги търсенето завършваше с някоя дребна пропусната подробност, която изведнъж ставаше ясна и многозначителна като гранитна канара с грамаден червен надпис: ТЪРСИ ТУК!

Но не и този път. Бяха попаднали в кръг с начало, но без край. Можеха да обикалят из него до безконечност. Колкото повече информация събираха, толкова по-голям ставаше кръгът, но нищо не се променяше.

— Обезглавените трупове — подхвърли Нобъл.

Маквей отчаяно вдигна ръце.

— Добре де, защо пък не? Да опитаме и от този ъгъл.

— Какъв ъгъл? За какво говорите? — изненада се Ремер, гледайки ту единия, ту другия си колега.

Както всички полицейски организации на страните, в които бяха намерени труповете, Бундескриминаламт бе получила копия от докладите на Маквей до Интерпол. Но той съзнателно бе пропуснал да спомене за замразяването при свръхниски температури и предполагаемата експериментална цел. Недоумението на Ремер беше напълно обяснимо, той просто не знаеше достатъчно. И при дадените обстоятелства моментът изглеждаше крайно подходящ, за да го осведомят.