Алън Фолсъм
Денят след утре (96)

96.

— Вечеря в тесен кръг. Официално облекло. Точно сто гости. Вход само с покана.

Ремер седеше по риза до масичката с чаша кафе в едната ръка и цигара в другата. През последния час бе провел шест разговора със сътрудници на разузнавателния отдел към Бундескриминаламт — БКА — в Бад Годесбург, които се опитваха да изяснят какво точно ще става в двореца Шарлотенбург.

Също по риза, Озбърн седеше в ъгъла и гледаше как Маквей крачи по чорапи напред-назад из стаята. Беше решил, че ще е най-добре да отвърне по същия начин — да използва Маквей за своите цели. Кротко, незабележимо. Да открие как да обърне положението в своя полза, без да събуди подозренията на полицаите. Вече знаеше, че хотел „Палас“ е част от Европейския център — огромен комплекс от магазини и игрални зали в центъра на Берлин. Паркът отсреща до голяма степен напомняше Сентрал парк в Ню Йорк — гъст, обширен, прорязан от улици и безброй пътечки. Доколкото бе разбрал от разговорите между другите трима и телефонните им обаждания, освен цивилните сътрудници на БКА в коридора, екипи от по двама души дежуреха във фоайето и горе на покрива, а по близките улици дежуреха коли в пълна бойна готовност. Шестте стаи от съседното крило с пряка видимост към апартамента бяха проверени. В четири имаше японски туристи от Осака, в другите две — бизнесмени, пристигнали за изложение на компютърна техника. Единият беше от Мюнхен, другият от Дисни Уърлд в Орландо. И шестимата бяха точно това, за което се представяха. Следователно можеха да разчитат на безопасност, дори ако „групата“ узнаеше къде се намират и опиташе да предприеме нещо. Проблемът бе, че при това положение шансовете на Озбърн да предприеме нещо без знанието на Маквей спадаха почти до нула.

— Организира се от швейцарска корпорация, наречена „Бергхаус груп“ — четеше Ремер от служебния си бележник. Вдясно от него Нобъл оживено разговаряше по телефона, размахвайки подобен бележник. — Поводът е завръщането на… Ремер се вгледа в записките — някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.

— Кой е тоя Елтон Либаргер, по дяволите? — запита Маквей.

Ремер сви рамене.

— Изобщо не съм чувал за него. Нито пък за „Бергхаус груп“. Разузнавателният отдел има грижата да изясни, ще ни осигурят и списък на гостите.

Нобъл затвори телефона и се обърна.

— Каду ми е пратил кодирано съобщение. Бил избягал от болницата, защото се боял, че полицаите са пуснали в стаята убиеца на Лебрюн. Че са агенти на „групата“ и ще се заемат с него. Обещава пак да ми се обади при първа възможност.

— Кога го е пратил и откъде? — запита Маквей.

— Пристигнало е по факса преди около час. От летище Гатуик.

Поради мъглата самолетът на Фон Холден кацна на летище Темпелхоф едва в 18:35 — три часа по-късно от предвиденото. В 19:30 той слезе от таксито на Шпандауердам и пресече улицата. Отсреща дворецът Шарлотенбург беше затворен и мрачен. Изкушаваше се да заобиколи през страничния вход и лично да провери мерките за безопасност. Но днес Виктор Шевченко вече бе проверявал два пъти и му докладва по радиото, че всичко е наред. А на Виктор спокойно би поверил и живота си.

Фон Холден се спря пред железните решетки, опитвайки да си представи онова, което щеше да стане тук след по-малко от двайсет и четири часа. Виждаше го като наяве. А мисълта, че е дочакал навечерието, го трогваше почти до сълзи. Най-сетне той се завъртя и тръгна по тротоара.

В пет часа следобед берлинският сектор бе установил, че Маквей, Озбърн и другите са пристигнали в Берлин и са се настанили в хотел „Палас“ под усилена полицейска охрана. Всичко ставаше точно според предвижданията на Шол, сигурно щеше да излезе прав и в това, че идват да се срещнат с него. Едва ли ги интересуваше Либаргер и церемонията в Шарлотенбург.

Открий ги, наблюдавай, бе казал Шол. В един момент ще опитат да се свържат с мен, да уговорят място и час за разговор. Това ще е нашата възможност да ги изолираме. И тогава двамата с Виктор ще извършите каквото е необходимо.

Да, помисли Фон Холден, крачейки напред, ще извършим каквото е необходимо. Ще го сторим бързо и изобретателно.

И все пак изпитваше тревога. Знаеше, че Шол ги подценява, особено Маквей. Те бяха хитри, опитни и досега имаха изключителен късмет. Лоша комбинация, означаваща, че ще трябва да подготви особено изобретателен план, в който да няма място за опит и късмет. Би предпочел да поеме инициативата и да свърши всичко час по-скоро, преди да са пристъпили към собствените си планове. Но да се ликвидират четирима мъже, от които поне трима носят оръжие и се намират под полицейска охрана в огромния Европейски център — задачата изглеждаше почти невъзможна. Би се наложило да организират масирана акция на открито. Прекалено кървава, прекалено шумна и без никаква гаранция за успех. Освен това, ако нещо се объркаше и някой от участниците попаднеше в плен, рискуваха да поставят Организацията под удар в най-неподходящия момент.

Оставаше му само да се надява, че все пак ще допуснат невъобразимата глупост да се изложат на риск. Ако ли не, щеше да им отстъпи първия ход, както бе наредил Шол. От опит знаеше, че успехът на всяка мярка е почти гарантиран, ако лично ръководи операцията. Знаеше още, че е по-добре да насочи енергията си към разработването на боен план, отколкото да се тормози с догадки за противника. И все пак присъствието им го безпокоеше дотолкова, че бе готов едва ли не да помоли Шол за отлагане на церемонията в Шарлотенбург докато отстранят всички пречки. Но това беше невъзможно. Шол го бе подчертал от самото начало.

Фон Холден зави по Софие-Шарлотенщрасе и след петдесетина метра спря пред номер 37. Изкачи се по стъпалата на тихия жилищен блок и натисна един звънец.

— Ja? — долетя глас от домофона.

— Фон Холден — отвърна той.

С рязко бръмчене вратата се отключи и той изкачи стълбите до голям апартамент на втория етаж, където беше настанен временният щаб за охрана на Либаргер. Униформен пазач му отвори вратата и той мина по коридора покрай няколко все още работещи секретарки.

— Guten Abend^[1] — тихо подхвърли Фон Холден и отвори вратата на малък, но удобен кабинет.

Мислите му не спираха. Проблемът бе, че колкото по-дълго противниците останат в хотела, преди да се свържат с Шол, толкова по-кратък срок му оставят за подготовка на план за действие, а в същото време разработват собствените си замисли. Но и това щеше да обърне в своя полза. Времето беше нож с две остриета. Колкото по-дълго останеха там, толкова по-дълъг срок му даваха, за да задвижи силите, чрез които щеше да разбере какво знаят и какво са замислили.