Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day After Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 43гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ. 1994. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Day After Tomorrow / Allan FOLSOM]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 543. Цена: 98.00 лв. ISBN 954-8240-19-Х.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

93.

Мерцедесът се спусна в гаража под модерната общинска сграда от стъкло и бетон на Харденбергщрасе 15. Една от придружаващите коли го последва и спря наблизо. Докато излизаше заедно със своите спътници, Озбърн различи зад стъклото й лицата на охраната. Полицаите се оказаха много по-млади, отколкото бе очаквал, навярно нямаха и трийсет години. Без сам да знае защо, това го изненада и той си представи цяла армия от млади професионалисти, застанали зад гърба му. От тази мисъл не се почувства по-стар, просто изведнъж светът наоколо се обърка. До днес полицаите винаги бяха по-стари от него, а самият той стоеше някъде в челната редица на младежта, всички останали бяха просто хлапета и ученици. И ето че всичко внезапно се променяше. Нямаше представа защо го открива тъкмо сега — може би се опитваше да не мисли къде отиват и какво може да ги очаква там.

Бяха останали в сепарето повече от два часа, като междувременно пиха кафе и обядваха. Най-сетне Хониг се обади, че съдията Ото Гравениц ще ги чака в кабинета си точно в три.

По пътя насам Маквей го бе посъветвал какво да каже в показанията си. Единствено важни бяха предсмъртните разкрития на Мериман, останалото трябваше да се изложи в най-общи линии. С други думи, Озбърн не биваше да споменава за частния детектив Жан Пакар. Нито пък за спринцовките и препарата, който бе използвал. Всъщност по този начин Маквей успокояваше неговия неизречен, но твърде реален страх, че ще бъде принуден да се признае за виновен в опит за убийство.

Подобен жест можеше да се сметне за великодушен и Озбърн би трябвало да изпитва благодарност, но знаеше, че Маквей има по-друга цел. Тревожеше го не толкова, че Озбърн ще попадне под удар, колкото да не би по този начин да пропадне единственият му шанс за получаване на заповедта. Това означаваше, че показанията трябва да бъдат ясни и насочени само срещу Шол — както заради съдията, така и заради Хониг, чието мнение явно тежеше в тукашните среди. Ако Озбърн не си държеше езика зад зъбите, цялата тежест на разговора можеше да се прехвърли върху него и сериозно да застраши главната им цел.

— Как мислиш? — обърна се Маквей към Ремер, докато влизаха в асансьора. — Знаят ли, че сме тук?

Ремер сви рамене.

— Мога само да кажа, че не бяхме следени от летището до Берлин. Нито от ресторанта дотук. Но знае ли някой колко неща не сме забелязали? Най-сигурното е да смятаме, че ни следят, нали?

Нобъл се озърна към Маквей. Ремер беше прав: по-добре да са нащрек. Дори ако „групата“ не подозираше, че са тук, скоро щеше да узнае. Противникът вече неведнъж бе доказал своите възможности.

На шестия етаж асансьорът спря и четиримата излязоха в приемна. Секретарката ги въведе в кабинета и помоли да почакат.

Маквей огледа типичния кабинет на държавен служител. Обикновено стоманено бюро, няколко метални стола — съвсем като някоя кантора в Лос Анджелис.

— Познаваш ли този съдия? — запита той. — Гравениц, нали така му беше името?

Ремер кимна.

— Не много добре, но го познавам.

— Какво можем да очакваме?

— Зависи какво му е казал Хониг. Несъмнено е голям успех, че се съгласи да ни приеме. Но това още не означава, че всичко е гарантирано. Гравениц ще се нуждае от доказателства.

Маквей погледна часовника си, седна на ръба на бюрото и се втренчи в Озбърн.

— Добре съм — промърмори Озбърн и се подпря на стената до прозореца.

Маквей не бе забравил за неговото нападение срещу Мериман и никога нямаше да забрави. Това бе още едно от нещата, за които предпочиташе да не мисли сега. Но въпреки всичко то продължаваше да го измъчва, защото знаеше, че рано или късно ще изплува на повърхността.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Дитрих Хониг с новината, че Гравениц се извинява за закъснението, но след малко ще ги приеме. После предаде на Нобъл, че е пристигнало съобщение незабавно да позвъни в Лондон.

— Дали пък най-сетне не ни е потръгнало?

С тия думи Нобъл мина зад бюрото и посегна към телефона. След трийсет секунди разговаряше със Скотланд ярд. Още двайсет секунди по-късно го свързаха с шефа на отдел „Убийства“ към лондонската полиция.

— О, Господи! Не! — изведнъж възкликна той. — Как е станало? Нали имаше денонощна охрана!

— Лебрюн — прошепна Маквей.

— Добре де, къде е сега, дявол да го вземе? — гневно запита Нобъл. — Намерете го и го задръжте в строга изолация. Когато получите някакви сведения, предайте ги чрез службата на инспектор Ремер в Бад Годесбург.

Той затвори телефона и описа на Маквей как е бил убит Лебрюн. Накрая добави, че в суматохата Каду успял да застреля санитаря и да изчезне.

— Няма смисъл да питам дали санитарят още е жив — процеди през зъби Маквей.

— Прав си, няма смисъл.

Приглаждайки машинално косата си, Маквей прекоси стаята. Когато се завъртя, гледаше право към Хониг.

— Случвало ли ви се е да загубите приятел и колега, хер Хониг?

— В тая игра е неизбежно… — тихо отвърна Хониг.

— В такъв случай колко още трябва да чакаме съдията Гравениц?

Не беше въпрос, а заповед.