Алън Фолсъм
Денят след утре (63)

63.

Часовникът на Озбърн показваше 2:11 през нощта срещу понеделник, 10 октомври.

Преди половин час бе изкачил последните стъпала на тайната стълба към скривалището под стряхата на Кей дьо Бетюн 18. Първата му работа бе да изтича в банята и жадно да се напие от крана. После да свали окървавения шал и да изчисти наранената си длан. Тъпото пулсиране в раната ставаше непоносимо и трябваше да положи огромни усилия, за да разгъне китката. Но болката беше добре дошла, защото доказваше, че не са засегнати нито нерви, нито сухожилия. Кинжалът на високия се бе забил между костите на дланта, малко под ставите на показалеца и средния пръст.

Тъй като можеше да разтваря и свива китката си, Озбърн бе почти уверен, че няма сериозни увреждания. Все пак за по-сигурно трябваше да се направи рентгенова снимка. Ако имаше счупена или пукната кост, щеше да се наложи операция и гипсиране. Без медицински грижи съществуваше риск костта да зарасне накриво и да го превърне в еднорък хирург, което на практика би означавало край за кариерата му. Ако изобщо можеше още да се надява на кариера.

Като намери дезинфекциращия мехлем, с който Вера бе обработвала раната на бедрото му, той намаза цялата длан, после я превърза с чист бинт. После мина в стаята, просна се на леглото и неловко смъкна обувките си с една ръка.

След излизането на Маквей бе чакал цял час, преди да се смъкне от пещта и да изкачи мрачното служебно стълбище. Движеше се внимателно, стъпка по стъпка, очаквайки всеки момент насреща му да изскочи униформен полицай с пистолет в ръка. Но моментът така и не настъпи — очевидно полицейската стража беше само отвън.

Маквей имаше право. Ако попаднеше в ръцете на френската полиция, високият мъж щеше да открие начин да го премахне и в затвора. А после щеше да се заеме с Вера. И последният връх от триъгълника щеше да бъде самият Маквей.

Озбърн разхлаби яката на ризата, изгаси лампата и се отпусна в мрака. Макар че раната на бедрото заздравяваше, кракът му бе почнал да се вдървява от претоварване. Откри, че при повдигане болката в дланта отслабва. Придърпа възглавницата и положи ръка върху нея. От изтощение беше готов да заспи за секунда, но в главата му се въртяха прекалено много мисли.

Внезапната му поява пред Вера и високия мъж беше чисто съвпадение. Уверен, че тя е на работа и в апартамента няма никого, Озбърн бе слязъл да използва телефона. Дълги часове се бе мъчил в нерешителност, преди да стигне до извода, че най-разумното ще е да позвъни в американското посолство, да обясни кой е и да помоли за помощ. Тоест, изцяло да се постави в зависимост от правителството на Съединените щати. Ако имаше късмет, щяха да го защитят от френските закони, а в най-добрия случай — да го оправдаят с оглед на обстоятелствата. В края на краищата, не той бе убил Анри Канарак. Нещо повече, с това действие щеше да привлече цялото внимание към себе си и така би отклонил от Вера сянката на скандала, който можеше да я съсипе. Неговата лична война продължаваше вече почти трийсет години. Каквото и да имаше между тях, не бе нито честно, нито справедливо да разрушава живота на Вера със своите демони.

Но тия мисли бяха само докато отвори вратата и видя кинжала на високия върху гърлото й. В онзи миг простичката яснота на плана изчезна и всичко се промени. Независимо дали искаше или не, Вера беше замесена. Ако сега отидеше в американското посолство, това щеше да бъде краят — също както ако попаднеше в ръцете на полицията. При най-добрия случай щяха да го задържат под охрана докато нещата се прояснят. А поради интереса към убийството на Канарак-Мериман вестникарите щяха да вдигнат шум, подсказвайки на високия и неговите съучастници къде да търсят. След това, както казваше Маквей, щеше да дойде ред и на Вера.

Легнал с изтръпнала ръка в мрака на този тесен гълъбарник над парижките покриви, Озбърн отново си спомни Маквей и неговото обещание да помогне. Колкото повече претегляше фактите, колкото повече се питаше дали предложението е истина или само опит да го подмамят в лапите на френската полиция, толкова по-ясно осъзнаваше, че не му остава друг избор.

В 6:45 Маквей лежеше по корем, облечен само с долнището на пижамата и единият му крак стърчеше изпод одеялото. Искаше да заспи, но не можеше.

Беше се поддал на внезапното хрумване просто защото нищо друго не му идваше на ум. Без присъствието на Лебрюн френските полицаи не биха му позволили да разпитва Вера Монере. Затова не си и направи труда да опита. Даже с помощта на Лебрюн трудно би изкопчил истината за станалото, защото госпожица Монере хитроумно се прикриваше зад всеобщото уважение към l’amour, или по-точно към министър-председателя на Франция.

Дори да грешеше, дори да се окажеше, че тласкана от страх, гняв или възмущение — бе срещал подобни случаи — тя е подгонила високия, гърмейки на поразия с тежкия пистолет, целият разказ ставаше на пух и прах от твърдението, че не е забелязала колата. Защото определено някой бе излязъл навън и бе стрелял по минаващия автомобил.

Ако наистина бе извършила каквото твърдеше, защо да лъже за колата? Имаше само един отговор — че е пристигнала твърде късно, за да узнае какво точно е станало. А това означаваше, че по колата е стрелял някой друг.

И след като техниците бяха открили кръв от две различни групи, след като Вера не беше наранена, значи по време на престрелката в апартамента бе имало най-малко трима души. Един избягал и един в апартамента. Третият липсваше.

Първият изстрел бе накарал Бара и Метро да подскочат. При втория и третия двамата вече тичаха, като Бара в движение се обади до централата за помощ. Високият мъж бе успял да избяга само мигове преди униформени полицаи да блокират района. В радиус от три пресечки се проверяваха всяка сграда, всеки апартамент, всеки двор, всеки покрив, всяка паркирана кола и дори всеки шлеп по Сена с надеждата, че някой може да е видял беглеца да скача от мост.

Липсата на резултат означаваше само едно. Третият човек беше все още тук. Някъде. Поради бързината на полицейската акция и поради факта, че престрелката бе станала край задния изход, най-вероятното скривалище беше мазето.

Но мазето беше проверено от край до край. Само че без кучета. Маквей знаеше от опит, че в отчаяно положение хората често стават невероятно хитри или имат поразителен късмет. Затова бе изчакал французите да си свършат работата и после бе слязъл в мазето.

В 6:50 той отвори едно око, погледна часовника и изстена. Лежеше от четири часа и половина, но едва ли бе спал два. Някой ден непременно щеше да си отспи цели осем часа. За жалост нямаше ни най-малка представа кога ще настане този ден.

Знаеше, че доста хора му дават отсрочка до седем, преди да грабнат телефона. Лебрюн с обаждане от Лион и уговорка за среща след като пристигне. Нобъл и Ричман с вести от Лондон.

А чакаше и две обаждания от Лос Анджелис. Едното от Ернандес, на която бе позвънил тая нощ, защото в хотела не го чакаше факс със сведения за Озбърн. Оказа се, че Ернандес не е на работа и никой не знае къде е.

Другото обаждане щеше да е от водопроводчика, когото съседите бяха повикали, защото автоматичните пръскачки в двора на Маквей взели да се включват на всеки четири минути. Водопроводчикът трябваше да му съобщи колко ще струва монтирането на нова система вместо старата, която Маквей бе сглобил преди двайсет години с подръчни средства и комплект инструменти от „Направи сам“.

И още едно обаждане, което очакваше — или поне се надяваше да дойде — и заради което не бе мигнал цяла нощ. Обаждане от Озбърн. Мислите му отново се върнаха към мазето. Помещението беше грамадно и разделено на безброй претъпкани килийки. Но може и да грешеше. Кой знае дали не бе говорил само на сенките…

6:52. Още осем минути, Маквей. Хайде, затвори очи и се опитай да не мислиш, остави мускулите, нервите и всичко останало да се отпусне.

В този момент се раздаде телефонен звън. Той изръмжа, превъртя се и вдигна слушалката.

— Маквей на телефона.

— Обажда се инспектор Бара. Извинявайте, че ви безпокоя.

— Няма нищо. Какво се е случило?

— Инспектор Лебрюн е бил застрелян.