Алън Фолсъм
Денят след утре (59)

59.

Маквей узна за събитията едва в 21:20. Два часа по-рано посещението му в кафене „Стела“ започна с гаф, прерасна в провал и завърши с грандиозен успех.

Когато пристигна там в 19:15, завари заведението претъпкано. Келнерите търчаха като мравки. Салонният управител — явно единственият, който имаше смътни познания по английски — го уведоми, че за маса се чака минимум час, а може би и повече. Когато Маквей се опита да обясни, че не търси маса, а само иска да поговори с директора, човекът безнадеждно впи поглед в тавана, размаха ръце и заяви, че тази вечер даже директорът не може да му осигури маса, защото собственикът има празник и е заел големия салон. След това обяснение салонният управител изчезна в тълпата.

Маквей остана да стои с полицейската скица на Албърт Мериман в джоба и се помъчи да измисли нов подход. Навярно изглеждаше самотен или изгубен, а може би и двете едновременно, защото преди да се опомни, една нисичка, леко пийнала французойка го грабна за ръката и го отмъкна на масата в главната зала, където тържеството беше в разгара си. Не след дълго тя вече го представяше на всички с титлата „мой приятел от Америка“. Докато опитваше деликатно да се измъкне, някой го попита на развален английски откъде точно пристига. А щом спомена Лос Анджелис, други двама го обсипаха с въпроси за бейзболистите от „Рамс“ и „Рейдърс“. Някой се заинтересува от университета в Лос Анджелис. После невероятно мършава млада жена с вид и облекло на манекенка се провря до Маквей и с изкусителна усмивка го запита дали познава някой от „Доджърс“. Един негър преведе въпроса и се вторачи насреща, очаквайки отговор. Маквей вече не искаше нищо друго, освен да се изпари час по-скоро, но дяволът го дръпна за езика да каже:

— Познавам Ласорда.

Беше си чиста истина, защото шефът на „Доджърс“ Томи Ласорда редовно участваше в благотворителните прояви на полицията и с времето двамата бяха станали сравнително добри приятели. Чувайки името на Ласорда, някакъв човек се завъртя и заяви на съвършено ясен английски:

— И аз го познавам.

Човекът се оказа собственик на кафене „Стела“ и след петнайсет минути двама от тримата келнери, които бяха предотвратили боя между Озбърн и Анри Канарак, пристигнаха в кабинета му да разгледат портрета на Албърт Мериман.

Първият се втренчи в скицата.

— Oui — каза той и я подаде на колегата си.

Вторият се позагледа в листа, после го върна на Маквей.

— L’homme.

Маквей кимна. Това означаваше „човекът“.

Лос Анджелис.

— Отдел „Убийства“, Ернандес — изрече гласът.

Рита Ернандес беше млада и секси. Дори прекалено секси за полицейска служителка. Със своите двайсет и пет години, три деца и съпруг в архитектурния колеж тя беше най-новата и вероятно най-умната сътрудничка на отдела.

— Buenas tardes^[1], Рита.

Рита се облегна назад и на лицето й изгря широка усмивка.

— Маквей! Къде пак те мъкнат рогатите?

— Напоследък рогатите ме мъкнат из Париж, Франция.

Маквей седна на леглото в хотелската стая и свали едната си обувка. Девет без петнайсет вечерта в Париж означаваше един без четвърт след пладне в Лос Анджелис.

— Париж? Искаш ли да ти нося куфарите? Веднага зарязвам мъж, деца, всичко. Моля ти се, Маквееееей!

— Тук няма да ти хареса.

— Защо?

— Вече толкова обикалям и още не съм видял поне една свястна царевична питка. От ония, дето ги правиш.

— Майната им на питките. Като няма, ще ям пасти.

— Ернандес, трябват ми пълни сведения за един ортопед от Пасифик палисейдс. Имаш ли време?

— Ще намеря, ти само ми донеси френска паста.

В 20:53 Маквей остави слушалката, отключи минибара и откри онова, което търсеше — бутилчица вино, същата като миналия път. Волю-неволю бе взел да се поддава на чара на френското вино.

Той отвори бутилката, наля си половин чаша, смъкна другата обувка и вдигна крака върху леглото.

Какво търсеха всъщност? Защо Озбърн търсеше Мериман толкова отчаяно, че след първото неуспешно нападение не бе пожалил сили и средства, за да го открие с помощта на частен детектив?

Възможно бе Мериман по някакъв начин да е предизвикал Озбърн в Париж. Може би имаше нещо вярно в историята за нападение и опит за обир на аерогарата. Но Маквей дълбоко се съмняваше — в кафенето Озбърн се бе нахвърлил върху Мериман прекалено внезапно и свирепо. Макар и избухлив по природа, Озбърн все пак беше лекар и имаше достатъчно разсъдък, за да знае, че един побой на публично място в чужбина може да му докара сериозни неприятности, особено ако човекът само се е опитал да му отмъкне портфейла.

И тъй, ако през онзи ден Мериман не бе извършил нещо наистина чудовищно, с което да си навлече гнева на Озбърн, би било разумно да търсят причината другаде. Точно това му подсказваше шестото чувство. Че каквото и да е станало между двамата, корените му се крият в миналото.

Но каква връзка можеше да има между един лекар от Лос Анджелис и професионален убиец, който бе фалшифицирал собствената си смърт и живееше в сянка вече почти три десетилетия — последното от тях във Франция под името Анри Канарак? Доколкото бе успял да установи Лебрюн, Анри Канарак имаше съвършено чисто минало през тия десет години. Това означаваше, че връзката между двамата трябваше да е възникнала още когато Мериман е бил в Щатите.

Маквей стана, отиде до писалището и отвори куфарчето си. Откри записките от разговора с Бени Гросман и плъзна пръст надолу по листа, докато намери датата, на която Мериман се смяташе за убит в Ню Йорк.

— Шейсет и седма? — сам се запита той.

Отпи от чашата и си наля още малко вино. Озбърн беше на не повече от четирийсет години. За да се запознае с Мериман през 1967, трябваше да го е сторил още като хлапе.

С кисела гримаса Маквей обмисли вероятността Мериман да се окаже баща на Озбърн. Баща, който е зарязал семейството си. Веднага отхвърли идеята; това би означавало, че Мериман е станал баща още като юноша. Не, трябваше да има нещо друго.

Замисли се за препарата наречен сукцинилхолин, който бяха открили хората на Лебрюн. Питаше се дали лекарството има някаква връзка с отношенията между Озбърн и Мериман.

Изведнъж се сети, че отдавна не е имал вести от Нобъл. Е, не чак толкова отдавна, беше напуснал Лондон преди двайсет и четири часа. Но едно денонощие би трябвало да стигне на Специалния отдел, за да открие кои болници и медицински институти в Южна Англия се занимават с нови хирургични технологии. Виж, другата задача — търсенето на пациент с метална плочка в черепа сред безследно изчезналите през последните години — можеше да отнеме цяла вечност, тъй че навярно още нямаха резултат.

Освен това бе помолил Ричман и Майкълс да потърсят по обезглавените трупове следи от инжекции, които биха могли да останат незабелязани досега поради напредналата степен на разлагане. Например инжекции със сукцинилхолин.

Точно това най-много мразеше в занаята. Предпочиташе да работи сам, да осмисля фактите без да бърза и после да действа в съответствие с изводите си. Но все пак не можеше да се оплаче от екипа. Хората на Нобъл и медицинските експерти в Лондон вършеха всичко, което искаше. Лебрюн също. Бени Гросман от Ню Йорк му правеше огромни услуги, а сега навярно и Рита Ернандес щеше да събере изчерпателна информация за Озбърн, в която би могъл да се крие някакъв намек за отдавнашни събития, обясняващи връзката между хирурга и Мериман.

Но точно тук бе проблемът. Озбърн и Мериман, мъртвият частен детектив Жан Пакар, светкавичните убийства на високия мъж и тайните интриги в Интерпол — всичко това беше част от един случай. Обезглавените трупове, пръснати из Северна Европа и отрязаната глава в Лондон трябваше да са нещо съвсем отделно.

Нещо му подсказваше, че не е така, че по някакъв странен начин две съвсем различни разследвания се преплитаха в едно цяло. И общата точка — макар че нямаше абсолютно никакво доказателство за това — беше Озбърн.

Това не му харесваше. Имаше чувството, че губи контрол над ситуацията.

— Разчепкаш ли връзката Озбърн-Мериман, ще разкриеш и всичко останало — изрече той на глас.

Забеляза, че палецът на левия му крак се подава от чорапа. И изведнъж за пръв път от години насам се почувства ужасно самотен.

Ненадейно на вратата се почука. Озадачен, Маквей стана и тръгна натам.

— Кой е? — запита той и открехна, без да сваля веригата.

В коридора стоеше униформен полицай.

— Първа парижка префектура, полицай Сико. В апартамента на госпожица Монере е станала престрелка.