Алън Фолсъм
Денят след утре (57)

57.

Бернхард Офен стоеше до прозореца в затъмнената спалня на Вера Монере и гледаше как долу таксито спира пред сградата. След миг Вера излезе и тръгна към входа. Офен се канеше да отстъпи назад, когато зърна иззад ъгъла да завива кола с изгасени фарове. Той се притисна към рамката и продължи да гледа. Колата — пежо последен модел — наближи по тъмната улица и също спря. Офен измъкна от джоба си миниатюрен далекоглед и го насочи надолу. На предната седалка имаше двама мъже.

Полиция.

Значи те правеха същото — използваха Вера, за да открият американеца. Държаха я под наблюдение и бяха последвали таксито. Трябваше да го предположи от самото начало.

Той отново надигна далекогледа и видя, че единият полицай говори по радиостанцията. Вероятно чакаха указания. Офен се усмихна; не само полицията знаеше за личната връзка на госпожица Монере с министър-председателя. Организацията бе открила това още когато Франсоа Кристиан се кандидатира за поста. С оглед на възможните политически неприятности при една по-категорична намеса, полицаите едва ли биха получили разрешение да влязат в сградата, независимо от подозренията си. Или щяха да останат на място и да продължат наблюдението отвън, или да чакат докато дойде началството. За Офен отсрочката бе предостатъчна.

Той бързо напусна спалнята, мина по коридора и влезе в тъмната кухня тъкмо когато външната врата се отвори. Дочу гласове и лампата в хола светна. Не можеше да различи какво точно говорят, но беше сигурен, че гласовете са на Вера и портиера.

Изведнъж двамата излязоха от хола и тръгнаха право към кухнята. Офен заобиколи масата, вмъкна се в килера, стисна валтера и зачака.

Вера влезе в кухнята и щракна лампата. След миг се появи и портиерът. На половината път към задния изход Вера спря.

— Какво има, госпожице? — запита портиерът.

— Аз съм глупачка, Филип — мрачно отвърна тя. — А полицаите са много хитри. Открили са шишенцето и ти изпратиха подобно, очаквайки да ми съобщиш и аз да постъпя точно както постъпих. Предполагат, че знам къде е Пол, затова са изпратили високия полицай, та да го помисля за убиеца и в страха си да ги отведа до Пол.

— Откъде знаете? — усъмни се Филип. — Никой, дори мосю Озбърн, не е виждал високия мъж отблизо. А ако онзи е бил полицай, щях да го позная.

— Да не би да познаваш цялата парижка полиция? Не ми се вярва…

— Госпожице, помислете за другата възможност. Ами ако не е бил полицай, а онзи, който стреля по мосю Озбърн?

Офен чу как стъпките им се връщат към кухненската врата. Лампата изгасна и гласовете взеха да заглъхват.

— Може би трябва да съобщим на мосю Кристиан — подхвърли Филип, докато влизаха в хола.

— Не — тихо отвърна Вера.

Засега само Пол Озбърн знаеше, че е скъсала с министър-председателя. Все още не бе решила дали да осведоми за тази промяна малцината посветени в тяхната връзка и как да го стори. Освен това последното нещо, което би желала, бе да забърка Франсоа в подобна история. Франсоа Кристиан беше един от тримата бъдещи кандидати за президентския пост, а жестоката конкуренция пред наближаващите избори вече бе прераснала в нещо, което коментаторите наричаха „политическа касапница“. Един скандал, особено свързан с убийство, би означавал пълна катастрофа. А независимо от края на връзката им, Вера все още дълбоко обичаше Франсоа и за нищо на света не би рискувала да провали кариерата му.

— Изчакай ме тук — каза Вера и мина в спалнята.

Филип се загледа подир нея. Дългът му повеляваше да служи на госпожица Монере и при необходимост да я защити. Е, не чак с цената на живота си, но поне с информация. На бюрото във фоайето беше записан частният номер на министър-председателя. Филип имаше заповед да набере този номер по всяко време на денонощието, ако госпожицата изпадне в затруднение.

— Ела тук, Филип — обади се тя от тъмната спалня.

Той влезе и я видя да стои до завесата на прозореца.

— Виж сам.

Филип пристъпи до нея и надникна навън. Отсреща бе спряло пежо с изгасени фарове. В светлината на уличните лампи различи два силуета на предната седалка.

— Слез долу — нареди Вера. — Гледай си работата, като че нищо не се е случило. След няколко минути повикай такси. До болницата. Ако дойдат от полицията, кажи им, че съм се прибрала, защото не ми е било добре. После ми е минало и съм решила да се върна на работа.

— Както кажете, госпожице.

От затъмнената кухня Офен видя как Филип излиза от хола и тръгва насреща му. Той бързо вдигна валтера и отстъпи назад. След миг външната врата се отвори и отново се затвори. Настана тишина.

Това означаваше едно. Портиерът бе излязъл и Вера Монере оставаше сама в апартамента.