Алън Фолсъм
Денят след утре (53)

53.

Бернхард Офен можеше да напусне Марсилия също както бе пристигнал, но един самолетен билет в двете посоки по време на убийството би привлякъл вниманието на полицията. Свръхскоростният влак — TGV, както го наричаха французите — стигаше до Париж за малко повече от четири часа. Офен се нуждаеше от това време, за да обмисли спокойно в първокласното купе какво бе станало и какво предстоеше да се случи.

Не беше трудно да открие Мишел Канарак при сестра й в Марсилия — Офен просто я проследи сутринта, когато напускаше Париж и забеляза на кой влак се качва. След като разполагаше с влака и направлението, Организацията свърши останалото. На слизане я проследиха от гарата до дома на сестра й в квартал Льо Пание. От този момент тя бе под непрекъснато наблюдение, като същевременно се съставяше и списък на хората, на които би могла да се довери. Осигурен с тази информация, Офен взе самолета на „Ер Ентер“ от Париж за Марсилия. На летище Прованс го чакаше наета кола. В резервната гума бе скрит чешки автоматичен пистолет CZ с комплект резервни патрони и заглушител.

— Bonjour. Ah, le billet, oui.^[1]

Офен подаде билета си на кондуктора и размени с него няколко шеговити думи, както се полага на един преуспяващ бизнесмен. После се облегна назад и загледа пейзажа, докато влакът летеше през зелената долина на Рона. Движеха се с около триста километра в час.

Беше доволен, че е успял да ликвидира жените от първия опит. Ако някак ги бе изтървал и двете се бяха добрали до апартамента… е, истеричните хора винаги са по-трудна мишена. А макар че там бе работил сравнително чисто, гледката на Жан Люк и петте деца, застреляни у дома си, несъмнено би докарала жените до лудост и писъците им биха събрали целия квартал.

Естествено, съпругът и децата щяха да бъдат намерени рано или късно и това щеше да вдигне на крак цялата полиция. Но Офен нямаше друг избор. Съпругът се канеше да отиде при компанията си в местното кафене, а това би означавало да чака поне до пладне, когато всички щяха да се съберат у дома. Не можеше да си позволи подобна отсрочка, защото в Париж го чакаше далеч по-неотложна задача, за която Организацията все още не бе успяла да ми помогне.

Държавната телевизия Антен-2 бе излъчила интервю с управителя на някакъв голф-клуб близо до Вернон. Според него калифорнийският лекар, когото полицията подозираше в убийството на бившия американец Албърт Мериман, бил изпълзял от реката в събота сутринта и прекарал известно време в кабинета на управителя, преди да бъде откаран от тъмнокоса французойка.

Досега Бернхард Офен бе елиминирал бързо и ефикасно всички близки на Албърт Мериман. Но американският лекар на име Пол Озбърн някак бе успял да оцелее. А сега се оказваше замесена и жена. Двамата трябваше да бъдат открити и премахнати, преди полицията да се добере до тях. Нямаше да е толкова трудно, ако времето изведнъж не се бе превърнало във враг. Днес беше 9 октомври, неделя. Всичко трябваше да се изчисти най-късно до 12 октомври, петък.

 — Случвало ли ви се е да работите с господин Либаргер, когато е без дрехи, госпожице Марш?

— Разбира се, че не, докторе — отвърна Джоана, изненадана от въпроса. — Няма причини за това.

Залетл й се струваше все тъй неприятен, независимо дали са в Цюрих или в Ню Мексико. Неговото рязко, високомерно държание бе не просто заплашително. Изпитваше истински ужас от този човек.

— Следователно не сте го виждала съблечен.

— Не, сър.

— По бельо, може би.

— Доктор Залетл, не разбирам какво говорите.

Точно в седем сутринта Фон Холден бе събудил Джоана по телефона. Снощният нежен и страстен любовник сега бе станал рязък и деловит. След четирийсет и пет минути щяла да дойде кола, за да я откара в имението на мистър Либаргер; дотогава следвало да бъде готова с багажа. Озадачена от тази сдържаност, тя само потвърди, че ще бъде готова. После, сякаш между другото, запита какво да прави с кучето си в Таос.

— Вече се погрижихме за него — отвърна Фон Холден и затвори телефона.

Един час по-късно, все още малко замаяна от часовата разлика, вечерята, напитките и сексуалния маратон с Фон Холден, Джоана седеше в лимузината на Либаргер. Не след дълго мерцедесът отби от магистралата и спря пред висока метална врата. Шофьорът натисна един бутон върху таблото, страничното стъкло се спусна и отвън надникна униформен пазач. След като ги огледа, човекът махна с ръка и лимузината потегли по дълга, сенчеста алея към нещо, което по-късно Джоана не би могла да нарече другояче, освен замък.

Усмихната възрастна икономка й показа стаята — голяма спалня на партера с отделна баня и изглед към просторна морава, отвъд която се тъмнееше гъста гора.

Десет минути по-късно на вратата се почука и същата жена я придружи до кабинета на доктор Залетл, разположен на втория етаж в съседната сграда, където разговаряха сега.

— По вашите отчети съдя, че също като всички нас сте дълбоко впечатлена от възстановяването на господин Либаргер.

— Да, сър. — Джоана бе решила да не се стряска от маниерите на Залетл. — Когато в началото започнах да работя с него, той едва владееше двигателните си функции. Трудно му бе даже да проследи съвсем простичък разговор. Но с всяка нова стъпка непрекъснато ме смайваше. Той има изключително силна воля.

— И здрав организъм.

— Да, това също.

— Чувства се нормално сред хората. Умее да води свободен, интелигентен разговор.

— Ами… — Джоана се запъна. Искаше да спомене, че Либаргер непрекъснато разпитва за семейството си.

— Забележки ли имате?

Джоана продължаваше да се колебае. Имаше ли смисъл да изтъква нещо, което си оставаше между нея и Либаргер? Освен това той задаваше въпроса само когато се чувстваше изморен, или ако нещо прекъсваше нормалния му режим.

— Не, просто бързо се изморява. Затова исках снощи да му осигурят инвалидна количка на кора…

— Бастунът, с който си служи — прекъсна я Залетл. Той си записа нещо и пак погледна Джоана. — Може ли да стои изправен и да се движи без него?

— Свикнал е да го използва.

— Моля, отговорете на въпроса. Може ли да върви без бастун?

— Да, но…

— Какво?

— Не задълго и не съвсем уверено.

— Облича се сам. Бръсне се сам. Използва тоалетната без чужда помощ, нали?

— Да.

Джоана започваше да съжалява, че бе приела поканата на Фон Холден, вместо да си замине още днес.

— Може ли да държи писалка и да пише името си четливо?

Джоана се усмихна насила.

— Повече от четливо.

— А другите му функции?

Джоана сбръчка чело.

— Не разбирам какви функции имате предвид.

— Може ли да има ерекция? Да извърши полов акт?

— Аз… аз… не знам — измънка тя. Чувстваше се ужасно неудобно. Никога не й бяха задавали подобен въпрос за пациент. — Смятам, че въпросът излиза извън медицинската сфера.

Няколко секунди Залетл я гледа мълчаливо, после продължи:

— От ваша гледна точка кога би могло да се каже, че е възстановил изцяло физическите си способности и организмът му функционира както преди инсулта?

— Само… само ако говорим за основните двигателни функции. Да стои, да ходи, да разговаря, без да се изморява — това е всичко. Както вече казах, другото не е по моята част…

— Добре, само двигателните функции. Колко време ще му трябва според вас?

— Ами… не съм съвсем сигурна.

— Предположенията ви, ако обичате.

— Аз… наистина не съм в състояние…

Залетл я изгледа свирепо, сякаш пред него стоеше непослушно дете, а не дипломираната рехабилитаторка на неговия пациент.

— Това не е отговор.

— Ако… ако работя повече с него и той се старае както досега… Бих казала още един месец… Но трябва да разберете, че това е само предположение. Всичко зависи от…

— Ще ви дам цел. До края на тази седмица искам да го видя без бастун.

— Не знам дали е възможно.

Залетл натисна бутона до ръката си и сухо изрече в микрофона:

— Госпожица Марш е готова за работа с господин Либаргер.