Алън Фолсъм
Денят след утре (51)

51.

— Шол!

Озбърн току-що бе спрял да уринира и пускаше водата в тоалетната, когато името изневиделица изскочи в паметта му. Хапейки устни от болката в наранения крак, той неловко се завъртя и посегна към бастуна, който бе подпрял на мивката. После тръгна към стаята, като се стараеше да прехвърля тежестта върху здравия крак. Всяка стъпка изискваше усилие и трябваше да върви съвсем бавно, но той осъзна, че болката идва не толкова от самата рана, колкото от схващането след мускулната травма. А това означаваше, че започва да оздравява.

Когато изкуцука от килийката, служеща за тоалетна, стаята му се стори далеч по-малка, отколкото преди. Плътната завеса пред единственото прозорче създаваше мрачна, задушна атмосфера, наситена с дъх на дезинфекция. Озбърн спря, остави бастуна и дръпна завесата. В стаята веднага нахлу ярката светлина на есенния ден. Стиснал зъби от тръпнещата болка в бедрото, той се напрегна, отвори прозорчето и надникна навън. Видя само поредица от покриви, слизащи постепенно надолу, а отвъд тях утринното слънце огряваше кулите на Нотр Дам. Но най-силно го порази свежият въздух, полъхващ откъм Сена. Очарован и ободрен, той вдъхна с пълни гърди.

По някое време през нощта Вера бе дошла да смени превръзките. Бе опитала да му каже нещо, но Озбърн се чувстваше толкова изтощен, че не разбра нищо и веднага заспа. По-късно, когато се събуди и чувствата му постепенно се завърнаха, той започна да размишлява какво да прави с полицията и високия мъж. Но сега цялото му съзнание бе насочено към Ервин Шол. Обзет от ужас пред сукцинилхолина, Анри Канарак се кълнеше, че именно този човек го е наел, за да убие баща му. Доколкото си спомняше, почти в същия момент високият мъж изскочи от мрака и започна да стреля по тях.

Ервин Шол. Къде живееше? Канарак му бе казал и това.

Озбърн се дръпна от прозореца, докуца до леглото, приглади одеялото и седна. Не му харесваше изтощението, което изпитваше след краткото пътешествие до тоалетната и обратно. Сега нямаше сили за друго, освен да седи на ръба на леглото и да диша.

Кой беше Ервин Шол? И защо бе поръчал да убият баща му?

Изведнъж той затвори очи. Все същия въпрос си задаваше от трийсет години насам. Болката в крака бе истинска дреболия в сравнение с онази, която разкъсваше душата му. Спомняше си какво чувство го проряза, когато Канарак призна, че е бил наемен убиец. За миг един цял живот, изпълнен с болка, самота и гняв, се бе превърнал в нещо неразбираемо. Когато се натъкна на Анри Канарак, когато откри къде живее и работи, той вярваше, че Бог най-сетне се е смилил над него и му дава възможност да сложи край на страданията. Но се оказа другояче. Избавлението му бе отнето. Жестоко. Изтънчено. Като майсторско подаване на футболното игрище. И той беше единственият, когото не допускаха до топката от години насам.

Само течението на реката не го излъга. И по-добре да го бе отнесло към смъртта, отколкото обратно към живота, който не му даваше нито миг покой, ден след ден раздухваше яростта и не му позволяваше да обича без ужасния страх, че сам ще унищожи своята обич. Чудовището не бе изчезнало. Просто сменяше формата си. Анри Канарак се превръщаше в Ервин Шол. Този път нямаше даже лице — само име. Колко време трябваше да го търси? Още трийсет години? И ако все пак намереше сили и смелост, за да стори това, ако най-сетне го намереше — тогава какво?

Нова врата, водеща незнайно къде?

Тих шум зад стената го откъсна от размислите. Някой идваше. Той бързо се огледа, търсейки скривалище. Не нямаше къде да се скрие. А пистолетът на Канарак? Къде го бе прибрала Вера? Той пак погледна вратата. Дръжката се завърташе. Нямаше друго оръжие, освен бастуна. Озбърн го стисна и в този момент вратата се отвори.

Вера беше облечена с бяла престилка.

— Добро утро — каза тя. Отново носеше поднос, този път с горещо кафе, кифлички и пластмасова кутия от хладилник, в която имаше плодове, сирене и хляб. — Как се чувстваш?

Озбърн въздъхна и пусна бастуна върху леглото.

— Чудесно. Особено след като вече знам кой ми идва на гости.

Вера остави подноса на масата под прозорчето и се обърна.

— Снощи идваха двама от полицията. Единият беше американец и май те познава доста добре.

— Маквей! — подскочи Озбърн. Боже Господи, значи все още беше в Париж!

— Явно и ти го познаваш.

Усмивката на Вера беше тъничка, почти заплашителна, сякаш всичко това й доставяше някакво безумно удоволствие.

— Какво искаха? — бързо запита той.

— Знаеха, че съм те взела от голф-клуба. Признах за операцията. Питаха къде си. Казах им, че съм те оставила на гарата и че не си искал да ми кажеш къде отиваш. Не знам дали ми повярваха.

— Маквей сигурно дебне като ястреб и чака кога ще се свържеш с мен.

— Знам. Затова отивам на работа. Имам трийсет и шест часа дежурство. Дано дотогава им омръзне и решат, че съм казала истината.

— Ами ако не им омръзне? Ако решат да претърсят апартамента ти и после цялата сграда?

Изведнъж Озбърн се изплаши. Нямаше изход, беше заклещен в ъгъла. Дори и без раната в крака, ако опиташе да излезе и сградата се окажеше под наблюдение, щяха да го спипат на първия ъгъл. А ако предприемеха сериозно претърсване, рано или късно щяха да стигнат до тавана.

— Нищо друго не можем да направим. — Вера бе все тъй уверена и невъзмутима. Не само го защитаваше, но и владееше положението. — В банята имаш вода, а храната ще ти стигне докато се върна. Искам да започнеш физически упражнения. Ако можеш, опитай клякане. Ако не — през четири часа обикаляй из стаята до пълно изтощение. Когато се измъкнем оттук, ще трябва да го сторим пеш. И още нещо, като се стъмни, не забравяй да дръпнеш завесата. Стряхата закрива прозорчето, но ако някой наблюдава, светлината може да те издаде. Ето, вземи…

Вера пусна в ръката му ключ.

— От апартамента… за в случай, че трябва да се свържеш с мен. Ще откриеш номера в бележника до телефона. Стълбата води към килер на долния етаж. После мини по служебното стълбище. — Вера помълча и се вгледа в него. — Излишно е да ти казвам, че трябва да внимаваш.

— Сигурно е излишно и аз да ти казвам, че все още можеш да се измъкнеш. Отиваш при баба си и заявяваш, че не си имала представа какво става тук.

— Не — отсече тя и тръгна към вратата.

— Вера?

Тя спря и се обърна.

— Какво?

— Имах пистолет. Къде е?

Вера трепна и Озбърн разбра по лицето й, че не харесва въпроса.

— Вера… — Той помълча. — Какво да правя, ако високият мъж ме открие?

— Как ще те открие? Няма откъде да разбере за мен. Коя съм, къде живея…

— Той не знаеше и за Мериман. Обаче това не му попречи.

Тя се колебаеше.

— Вера, моля те.

Озбърн я погледна в очите. Оръжието му трябваше,за да се отбранява, не за да стреля по полицаи.

Най-сетне тя кимна към масата под прозорчето.

— В чекмеджето.