Алън Фолсъм
Денят след утре (48)

48.

Вера чакаше асансьора, когато двамата влязоха във фоайето и се отправиха към нея.

— Вие трябва да сте инспектор Лебрюн — каза тя, гледайки цигарата. — Напоследък почти всички американци са зарязали пушенето. Портиерът ми предаде картичката. Мога ли да ви бъда полезна?

— Oui, mademoiselle — каза Лебрюн, после смутено остави цигарата в мраморния пепелник до вратата на асансьора.

— Parlez-vous anglais?^[1] — запита Маквей.

Беше късно, вече минаваше полунощ. Очевидно Вера знаеше кои са и защо идват.

— Да — каза тя, като го погледна право в очите.

Лебрюн представи Маквей като американски колега, работещ по съвместно разследване с Парижката полицейска префектура.

— Много ми е приятно — усмихна се Вера. — Как сте?

— Доктор Пол Озбърн — изръмжа Маквей, пренебрегвайки формалностите. — Мисля, че го познавате.

— Да.

— Кога го видяхте за последен път?

Вера стрелна поглед към Лебрюн, после отново към Маквей.

— Вероятно ще е по-добре да разговаряме горе в апартамента.

Асансьорът беше малък и стар, с лъскави медни инкрустации. Приличаше на тясна стаичка с огледални стени. Докато Вера натискаше бутона, Маквей внимателно я наблюдаваше. Вратата се затвори, отгоре долетя глухо бучене, после зъбните колела се завъртяха и тримата мълчаливо потеглиха нагоре. За Маквей не бе изненада нито красотата на Вера, нито нейното невъзмутимо посрещане във фоайето. В края на краищата тя беше любовница на най-високопоставения мъж във Франция. Само по себе си това би трябвало да е цяла школа за хладнокръвие. Но поканата да се качат в апартамента бе проява на истинска храброст. Независимо как стояха нещата в действителност, тази жена им даваше да разберат, че няма какво да крие. Поне едно ставаше ясно. Пол Озбърн вече не беше тук.

Асансьорът спря на втория етаж. Вера отвори вратата и ги поведе по коридора към вратата на апартамента. Часовникът показваше петнайсет минути след полунощ.

Преди по-малко от час, в единайсет и трийсет и пет, Вера най-сетне дръпна завивките върху изтощения Пол Озбърн, включи малката електрическа печка и напусна тайната стаичка под стряхата. Тясна и стръмна стълба между водопроводните тръби водеше надолу към едно килерче, разположено в ниша на четвъртия етаж.

Вера тъкмо бе излязла от килера и се обръщаше да затвори вратата, когато си спомни за полицията. Щом веднъж бяха идвали, можеха да се върнат пак, след като никъде не откриеха дирята на Озбърн. Щяха да я разпитват отново, да се интересуват не го ли е виждала междувременно, да душат дали не са пропуснали нещо.

При първото идване тя им бе казала, че излиза. Ами ако сега я чакаха отвън? Ами ако я откриеха заспала в апартамента, без да се е прибирала? В такъв случай първата им работа би била да претърсят сградата. Вярно, таванската стаичка беше прикрита добре, но не чак толкова, че някои от по-старите полицаи да не си спомнят разказите на бащи и чичовци за съществуването на подобни скривалище по време на Съпротивата. Тогава щяха да огледат всичко под лупа.

За да провери предположението си, Вера слезе по служебното стълбище, измъкна се от сградата и изтича до телефонната кабина на ъгъла. Филип не само потвърди опасенията й, но и прочете картичката на Лебрюн. Като го предупреди да не казва нищо, Вера пресече Кей де Селестен, зави по рю дьо л’Отел дьо Вил и влезе в метрото близо до Пон Мари. Измина само една спирка, слезе на Сюли Морлан и хвана такси до Кей дьо Бетюн. Всичко това й отне по-малко от трийсет минути.

— Заповядайте, господа, влезте — каза тя, след като отвори вратата и щракна ключа на лампата.

Маквей влезе последен и затвори вратата. В полумрака отляво зърна нещо като столова. Отдясно коридорът водеше към стая с отворена врата в дъното. Накъдето и да погледнеше, виждаше антикварни мебели и ориенталски килими. Даже пътеката в дългия коридор беше ориенталска.

Холът беше много широк и почти двойно по-дълъг. Голям постер от началото на века в златна рамка — Алфонс Муха, доколкото си спомняше Маквей от курса по история на изкуствата — заемаше почти цялата отсрещна стена. От него просто се излъчваше една-единствена дума: „оригинал“. Отстрани, срещу дългото бяло канапе, имаше старомодно, изцяло обновено кресло. С пъстрите завъртулки по тапицерията и подлакътниците, то сякаш бе изскочило направо от „Алиса в страната на чудесата“. Но личеше, че не е имитация или играчка, а стопроцентов оригинален шедьовър.

По-нататък холът нарочно бе оставен празен, ако не се брояха пет-шест грижливо разположени антики и разкошният ориенталски килим. Стенната тапицерия от брокат на златни и сребристи шарки изглеждаше недокосната от всепроникващата мръсотия, която в огромен град като Париж рано или късно се добира навсякъде. Таванът и дървената ламперия бяха прясно боядисани в цвят на слонова кост. Целият хол, както навярно и останалите помещения, издаваше нечии ежедневни, старателни грижи.

Като надникна през един от двата големи прозореца откъм Сена, Маквей забеляза до отсрещния тротоар белия форд на Лебрюн. Значи и друг би могъл да види оттук как колата спира и гаси фаровете, но отвътре не излиза никой. Разбира се, до пристигането на госпожица Монере.

Вера включи няколко лампи, после се обърна към гостите.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита тя на френски.

— Бих предпочел да пристъпим направо към въпроса, ако не възразявате, госпожице Монере — възрази Маквей.

— Разбира се — каза Вера на английски. — Седнете, моля.

Лебрюн отиде да седне на бялото канапе, Маквей предпочете да стои прав.

— Ваш ли е този апартамент? — запита той.

— На семейството ми.

— Но живеете тук сама.

— Да.

— Днес сте се срещали с Пол Озбърн. Взели сте го с кола от един голф-клуб близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж.

Вера бе седнала в креслото от Страната на чудесата и Маквей не я изпускаше от поглед. Вече знаеше, че тя е достатъчно умна, за да не оспорва онова, което знае полицията.

— Да — тихо потвърди Вера.

Беше на двайсет и шест години, красива, самоуверена, бъдеща лекарка. Защо рискуваше една скъпо платена бъдеща кариера заради някакъв си Озбърн? Или наистина беше влюбена, или ставаше още нещо, за което Маквей нямаше ни най-малка представа.

— При днешния разговор с полицията сте заявила обратното.

— Да.

— Защо?

Вера изви глава към Лебрюн, после отново погледна Маквей.

— Ще си призная честно, че се страхувах. Не знаех какво да правя.

— Той е бил в апартамента, нали? — настоя Маквей.

— Не — хладнокръвно отвърна Вера. — Не е идвал тук.

Лъжеше, но нямаше как да я хванат. Ако им кажеше истината, веднага щяха да запитат къде е сега и как е напуснал сградата.

— В такъв случай сигурно няма да възразите, ако огледаме апартамента? — запита Лебрюн.

— Ни най-малко.

В гостната всичко беше изчистено и подредено. Кървавите чаршафи и кърпи, които бе използвала при операцията, лежаха сгънати горе в таванското скривалище; стерилизираните инструменти бяха прибрани в медицинската чанта.

Лебрюн стана и напусна хола. В коридора спря да запали цигара, после изчезна.

Маквей седна на стола срещу Вера.

— От какво се страхувахте?

— Доктор Озбърн беше ранен. Плувал е по реката почти цяла нощ.

— Той е убил един човек на име Албърт Мериман. Знаехте ли това?

— Не, не го е убил.

— Той ли ви каза?

— Господин полицай, казах ви, че беше ранен. Не от нещо в реката, а от куршум. Прострелял го е същият човек, който убил Албърт Мериман. Раната беше отзад на бедрото.

— Наистина ли?

За момент Вера го изгледа втренчено, после стана и пристъпи към масичката до вратата. В това време се върна Лебрюн. Поглеждайки Маквей, той леко поклати глава. Вера извади нещо от чекмеджето, затвори го и се върна обратно.

— Извадих това от бедрото му — каза тя и пусна в шепата на Маквей смачкан куршум.

Маквей търкулна куршума по дланта си, после го хвана с два пръста.

— Мек връх. Може би деветмилиметров — подхвърли той към Лебрюн.

Лебрюн само кимна едва забележимо. Подсказваше на Маквей, че е съгласен — куршумът навярно съвпадаше с ония, които бяха извадили от трупа на Мериман.

Маквей отново се завъртя към Вера.

— Къде извършихте операцията?

Казвай каквото ти хрумне, помисли тя. Не се паникьосвай. Говори съвсем просто.

— Край пътя, на връщане към Париж.

— Кой път?

— Не си спомням. Озбърн кървеше, беше почти в безсъзнание.

— Къде е сега?

— Не знам.

— И това не знаете… Вие май не знаете повече неща, отколкото знаете.

Вера го изгледа остро, но не отвърна на подигравката.

— Исках да го докарам тук. Откровено казано, предпочитах да го откарам в болница. Но той не се съгласи. Страхуваше се, че ако узнае за него, убиецът ще го потърси отново. В болница би бил уязвим, а тук не искаше да дойде, защото се боеше, че ще пострадам покрай него. Затова настоя да оперирам на място. Раната не беше дълбока. Операцията е сравнително проста. Като лекар той знаеше това…

— Откъде взехте вода? Нали знаете, за почистване на раната.

— Използвах минерална вода. Почти винаги нося бутилка в колата. В днешно време мнозина го правят. Мисля, че и при вас е така.

Маквей я погледна втренчено, но не каза нищо. Лебрюн също. Чакаха я да продължи.

— Днес следобед го оставих на гара Монпарнас. Не знам дали постъпих добре, но той не прие нищо друго.

— Къде искаше да отиде? — запита Маквей.

Вера мълчаливо поклати глава.

— Значи и това не знаете.

— Съжалявам. Казах ви, че той се тревожеше за мен. Не искаше да се замесвам повече.

— Можеше ли да върви?

— Когато го качих в колата, носеше бастун. Стар, но вършеше работа. Той има здрав организъм. Подобни рани заздравяват бързо.

Маквей стана, пресече хола и надникна през прозореца.

— Къде бяхте тази вечер? От излизането до момента, в който ви видяхме.

Досега Маквей се държеше прямо, но сравнително дружелюбно. С този въпрос тонът му внезапно се промени. Говореше твърдо, дори грубо, без да крие обвинителните нотки. Вера никога не бе срещала подобно държане. Това не беше герой от холивудски филм, а истинско, живо ченге, което я плашеше до смърт.

И без да поглежда към Лебрюн, Маквей знаеше, че колегата му е изпаднал в ужас.

Имаше право. Лебрюн наистина бе изпаднал в ужас. Та Маквей чисто и просто питаше госпожицата дали не е имала тайна среща с Франсоа Кристиан. Лошото бе, че не успя да скрие реакцията си от Вера. Това й подсказа две неща. Първо — че знаят за връзката с Франсоа. И второ — че не знаят за скъсването.

— Предпочитам да не засягам тази тема — студено отвърна тя. После преметна крак върху крак и погледна Лебрюн. — Трябва ли да си потърся адвокат?

Отговорът му бе светкавичен.

— Не, госпожице. Поне тази вечер. — Той стана и се обърна към Маквей. — Всъщност вече е неделя сутрин. Смятам, че става крайно време да си вървим.

Маквей дълго гледа Лебрюн, сетне отстъпи пред дълбоко вкорененото му чувство за благоприличие.

— Само да си довърша мисълта — помоли той и се завъртя към Вера. — Знаеше ли Озбърн кой го е ранил?

— Не.

— Каза ли ви как е изглеждал?

— Спомена само, че бил висок — любезно отговори Вера. — Много висок и слаб.

— Виждал ли го е друг път.

— Мисля, че не.

Лебрюн кимна към вратата.

— Само още един въпрос, инспекторе — настоя Маквей, без да откъсва очи от Вера. — Става дума за Албърт Мериман или Анри Канарак, както се е наричал тук. Знаете ли защо доктор Озбърн е проявил такъв интерес към него?

Вера се поколеба. Щеше ли да навреди, ако им кажеше? Всъщност така би им помогнала да разберат какво напрежение е преживял Озбърн, би ги убедила, че той само е искал да разпита Канарак и не е имал нищо общо със стрелбата. Но от друга страна полицията бе открила сукцинилхолина в хотелската стая. Ако им кажеше, че Канарак е убил бащата на Озбърн, вместо да проявят съчувствие, те веднага щяха да заподозрат план за отмъщение. А ако свържеха тази мисъл с препарата и откриеха за какво служи, можеха да прегледат отново трупа и да открият следи от спринцовките.

Засега Озбърн бе само беглец, но ако нещо ги насочеше обратно към трупа и убожданията, вероятно щяха да го обвинят в опит за убийство.

— Не — каза тя най-сетне. — Нямам представа.

— Ами реката? — не отстъпваше Маквей.

— Не ви разбирам.

— Какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман?

Лебрюн гледаше отчаяно и Вера би могла да потърси помощ от него, но не го направи.

— Както вече ви казах, мистър Маквей, нямам представа.

Шейсет секунди по-късно Вера ги изпрати до вратата и заключи. Като се върна в хола, тя изгаси лампите и пристъпи към прозореца. Видя ги как излизат и тръгват към белия форд, паркиран до отсрещния тротоар. Качиха се, затвориха вратите и потеглиха. Когато колата се отдалечи, тя въздъхна дълбоко. Тази вечер за втори път лъжеше полицията.