Алън Фолсъм
Денят след утре (41)

41.

Озбърн гледаше телефона и се питаше дали ще има сили да опита отново. Вече три пъти бе набирал номера без никакъв резултат. Не вярваше да издържи още толкова.

Когато на разсъмване излезе от гората, бе попаднал сред нещо, което в неясната светлина му заприлича на пасище. Наблизо имаше чешма и заключена барака. Той завъртя крана и жадно отпи няколко глътки. После смъкна панталона и се постара да измие раната. Кръвотечението бе почти спряло и не се поднови, когато махна турникета.

След това навярно бе припаднал, защото изведнъж откри, че двама младежи със стикове за голф го гледат отвисоко и питат на френски дали е добре. Оказа се, че онова, което бе помислил за пасище, всъщност е игрище за голф.

Сега седеше в клуба и гледаше телефона на стената. Не бе в състояние да мисли за друго, освен за Вера. Къде беше тя? Под душа? Не, едва ли би се къпала толкова дълго. На работа? Може би. Не беше сигурен. Отдавна бе изтървал нишката на нейните дежурства и почивни дни.

Управителят на клуба, дребен и сух като клечка човечец на име Левин, бе поискал да повика полиция, но Озбърн го бе убедил, че става дума за нещастен случай и скоро ще дойдат да го приберат. Боеше се от високия мъж. Но също тъй се боеше и от полицията. Най-вероятно вече бяха открили колата на Канарак. Засега щяха да я сметнат за открадната или изоставена. Но когато трупът изплуваше нейде надолу по брега, щяха да огледат всеки сантиметър под лупа. Колата бе пълна с отпечатъци на Озбърн, а полицията разполагаше с отпечатъците му. Лично инспектор Бара ги бе взел вечерта, когато го арестуваха за побоя на Канарак и преследването в метрото.

Колко време бе минало от тогава?

Озбърн погледна часовника си. Днес беше събота. В понеделник бе зърнал Канарак за пръв път. Шест дни. Само толкова ли? След почти трийсет години? А сега Канарак беше мъртъв. И след сложните планове, след полицията и Жан Пакар… След всичко това пак нямаше отговор. Смъртта на баща му си оставаше все тъй загадъчна, както и преди.

Тих звук го накара да се озърне. Някакъв едър мъж бе дошъл да използва телефона. Навън играчите отиваха към първата дупка. Мътната дрезгавина бе отстъпила място на слънчево утро. Първият ясен ден откакто бе пристигнал във Франция. Клубът се намираше близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж. По лъкатушното течение на Сена из равнините навярно бе двойно повече. Питаше се колко ли време бе останал във водата и колко бе вървял през нощната гора.

На масата пред себе си забеляза чашата от кафето, което управителят Левин му бе предложил безплатно. Придърпа я с пръсти и допи утайката. Изведнъж се почувства изтощен дори от това нищожно усилие.

Отсреща едрият мъж остави слушалката и излезе. Ами ако убиецът нахълташе внезапно? Озбърн все още пазеше пистолета на Канарак. Имаше ли сили да го измъкне от джоба си, да се прицели и да стреля? От години тренираше стрелба с пистолет и беше доста добър. Посещаваше стрелбищата в Санта Моника, Сан Фернандо и Конехо. Сам не знаеше защо. За изразходване на потиснатата агресивност? Заради самия спорт? Заради все по-нарастващата градска престъпност? Или заради нещо друго? Нещо свързано с деня, когато ще се нуждае от това.

Пак погледна телефона. Опитай. Още веднъж. Длъжен си!

Кракът му се бе вдървил и той се боеше, че движението може да възобнови кръвоизлива. Освен това първоначалният шок започваше да отслабва и с изчезването на естественото обезболяване в крака му тръпнеше тъй жестока болка, че скоро нямаше да издържи без лекарство.

Озбърн подпря длани върху масата и се изправи. От внезапното движение му се зави свят и той дълго стоя неподвижно, като се молеше да не припадне.

Няколко играчи влязоха, видяха го и се отдръпнаха. Видя как единият разговаря с Левин и ръкомаха към него. Какво друго можеше да очаква в този вид? Изцъклен, неспособен да се държи на крака, облечен в кални и изподрани дрехи, вонящи на речна тиня, сигурно им приличаше на беглец от ада.

Но сега нямаше да мисли за играчите. Не можеше да си го позволи.

Отново погледна телефона. Дотам нямаше и десет крачки, но със същия успех би могъл да опита да се добере до Калифорния. Той взе клона, с който бе стигнал дотук, подпря се с цяла тежест и закуцука напред. Дясната ръка измества клона, десният крак я следва. Левият крак се повдига. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп. Дълбоко вдишване.

Телефонът беше малко по-близо.

Готов ли си? Хайде пак. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Макар да се бе съсредоточил изцяло върху движението и целта, към която се стремеше, Озбърн отчетливо усещаше как всички наоколо го гледат. Лицата им се размазваха пред очите му.

Изведнъж чу глас. Собствения си глас! Говореше ясно и отчетливо.

— Куршумът е забит някъде в бедрения мускул. Не знаем точно къде, но трябва да се извади.

Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Дясна ръка, десен крак.

— Правим централен вертикален разрез по задната част на бедрото, започвайки от долния край на седалищния мускул.

Внезапно се озова в медицинския колеж. Цитираше „Анатомията“ на Грей. Как можеше да си я спомня дума по дума?

Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп, почивка. Отсреща лицата продължават да зяпат. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак.

Телефонът вече е съвсем близо.

Изтощен, Озбърн бавно посегна да вдигне слушалката.

— Пол, имаш куршум в бедрения мускул. Трябва да се извади незабавно.

— Знам, по дяволите. Знам. Вади го!

 — Излезе. Не мърдай сега. Знаеш ли коя съм?

— Естествено.

— Кой ден е днес?

— Ами… — Озбърн се поколеба. — Събота.

— Самолетът ти вече е излетял.

Вера смъкна гумените ръкавици, завъртя се и излезе от стаята.

Озбърн се отпусна и хвърли поглед наоколо. Беше гол и лежеше по очи върху леглото в гостната на Вера. След малко тя се завърна със спринцовка в ръката.

— Какво е това? — запита Озбърн.

— Мога да ти кажа, че е сукцинилхолин — саркастично отвърна Вера. — Обаче няма да е вярно.

Като мина зад него, тя забърса бедрото му със спирт и заби иглата на спринцовката.

— Антибиотик. Сигурно ще ти трябва и тетанусна ваксина. Един Господ знае какво е имало в оная река освен Анри Канарак.

През главата му изведнъж прелетяха спомените за отминалата нощ.

— Откъде знаеш?

Вера се пресегна и внимателно го зави с одеяло. Чак до раменете, за да бъде на топло. После отиде да седне на коженото кресло отсреща.

— Беше припаднал в някакъв голф-клуб на четирийсет километра от Париж. Свестил си се за момент, колкото да им дадеш моя номер. Взех назаем кола от една приятелка. Хората в клуба се държаха много любезно. Помогнаха ми да те кача. Не носех нищо, освен успокоителни и те натъпках с тях.

— Много ли бяха?

Вера се усмихна.

— Под упойка говориш непрекъснато. Главно за мъже. Анри Канарак. Жан Пакар. Баща ти.

В далечината се раздаде сирената на линейка и усмивката й помръкна.

— Бях в полицията — каза тя.

— В полицията ли?

— Снощи. Ужасно се изплаших. Претърсиха стаята ти и откриха сукцинилхолина. Не знаят какво представлява и защо ти е трябвал.

— Но ти знаеш.

— Да, сега знам.

— Нямаше как да ти кажа, нали?

Клепачите на Озбърн натежаваха. Започваше да се унася.

— Ами полицията? — немощно избъбри той.

Вера стана, прекоси стаята, щракна нощната лампа в ъгъла и изключи централното осветление.

— Не знаят, че си тук. Поне така мисля. Когато открият трупа на Канарак и колата му с твоите отпечатъци, ще дойдат да питат дали си се обаждал.

— Какво ще им кажеш?

Вера го усети как се мъчи да сглоби фактите, да реши дали е допуснал грешка като я потърси, дали може да й се довери. Но беше прекалено изтощен. Клепачите му се склопиха и той бавно отпусна глава върху възглавницата.

Тя се наведе, докосна с устни челото му и прошепна:

— Никой няма да узнае. Обещавам ти.

Озбърн не я чу. Вихрено падаше надолу. Не беше цял. Никога не бе осъзнавал тази истина тъй ясно, с цялата й сила и грозота. Бе станал лекар, за да прогонва болката и страданието, знаейки през цялото време, че не е способен да стори същото за себе си. Хората виждаха в него само образа на лекаря. Грижлив и сърдечен към тях. Не забелязваха останалата част от личността му, защото тя не съществуваше. Просто нямаше нищо друго и нямаше да има, докато не убиеше демоните в себе си. Онова, което знаеше Анри Канарак, можеше да ги унищожи, ала не бе успяло. Откриването на убиеца се оказваше само ирония на съдбата, от която всичко ставаше още по-лошо. Изведнъж падането спря и Озбърн отвори очи. Двамата с баща му стояха сред есенните гори на Ню Хампшър. Смееха се и хвърляха плоски камъчета по водата на езерото. Небето беше синьо, въздухът свеж и листата пламтяха в ярки багри.

Озбърн беше на осем години.