Алън Фолсъм
Денят след утре (39)

39.

Събота, 6 октомври, 3:15 през нощта

Седнала в хола на своя апартамент, Анес Демблон пушеше вече втора кутия „Житан“ от полунощ насам и гледаше втренчено телефона. Все още не бе съблякла омачканото костюмче, с което изкара целия работен ден в канцеларията. Не бе вечеряла, даже не си бе измила зъбите. Анри вече трябваше да е пристигнал, или поне да се обади по телефона. Трябваше да има някаква вест, каквато и да било. Но нямаше. Сигурна бе, че нещо се е объркало. Обаче какво? Дори да се окажеше, че американецът е професионалист, Канарак би го очистил също тъй ефикасно, както бе сторил с Жан Пакар.

Колко години бяха минали откакто той я дръпна за косата и вдигна полата й пред всички хлапета в двора на Второ общинско училище в Бриджпорт, щат Кънектикът. Тогава Анес беше едва в първи клас, а Анри Канарак — не, Албърт Мериман! — в четвърти. След онзи подвиг той се изхили, после поведе с небрежна походка тайфата си към нова жертва — едно дебело момче, което скоро щеше да се разплаче от подигравките и ударите им. Още същия следобед Анес му го върна тъпкано. След училище проследи Албърт, изчака го да се наведе над нещо и се прокрадна изотзад. Като се изпъна в цял ръст, тя вдигна ръце високо нагоре и стовари върху главата му огромен камък. Спомняше си как той рухна на паважа, облян в кръв. Спомняше си, как мислеше, че наистина го е убила, докато накрая Албърт посегна да я сграбчи за глезена и тя побягна. Това бе началото на една връзка, траяла повече от четирийсет години. Така е, даже в най-ранно детство хората от един и същ тип се привличат.

Анес се изправи и смачка цигарата в препълнения пепелник. Вече наближаваше три и половина през нощта. В събота пекарната беше отворена до обяд. След по-малко от два часа трябваше да тръгва за работа. Изведнъж тя се сети, че Анри бе взел колата. Значи трябваше да пътува с метрото, ако го отваряха толкова рано. Не знаеше точно. Отдавна не бе отивала на работа с градския транспорт.

Реши, че може и да хване такси. Мина в спалнята, свали дрехите и си облече нощницата. После нагласи будилника за 4:45 и си легна. Все пак седемдесет и пет минути сън бяха по-добре от нищо, стига да успееше да заспи.

* * *

В паркирания отсреща зелен форд високият мъж на име Бернхард Офен погледна часовника си. Беше 3:37.

На седалката до него лежеше неголям черен предмет, напомнящ дистанционно управление за телевизор. В горния ляв ъгъл имаше електронен циферблат. Той взе предмета и нагласи брояча на три минути и трийсет секунди. После включи двигателя на колата и натисна червения бутон в долния десен ъгъл на кутийката. Циферблатът се включи и започна да отброява назад с точност до една стотна от секундата.

Бернхард Офен хвърли един последен поглед към тъмния жилищен блок, сетне подкара напред.

3:32:16

На различни места в претъпканото с вехтории мазе на жилищния блок бяха скрити седем съвсем малки вързопчета с извънредно компактен пластичен експлозив, свързани с общ електронен детонатор. Малко след 2:00 Офен се бе вмъкнал през един счупен прозорец. За по-малко от пет минути бе напъхал зарядите между купища стари мебели и вързопи с дрехи, като обърна особено внимание на огромния резервоар с четири хиляди литра нафта за парното отопление. След това излезе по същия път и се върна в колата. В 2:40 вече бяха изгаснали всички прозорци освен един. В 3:35 Анес Демблон също изключи лампата.

В 3:39 и трийсет секунди пластичните заряди избухнаха.