Алън Фолсъм
Денят след утре (37)

37.

7 октомври, петък

Ню Мексико

В два без пет следобед, което правеше девет без пет сутринта по парижко време, Елтон Либаргер седеше в креслото заметнат с одеяло и гледаше как триста метра по-долу из долината плъзват първите сенки на планините Сангре де Кристо. Беше облечен със светлокафяви панталони и син пуловер. На главата си имаше малки жълти слушалки, свързани с уокмен „Сони“, който лежеше в скута му. Беше на петдесет и шест години и слушаше събраните речи на Роналд Рейган.

Швейцарецът Елтон Либаргер бе пристигнал в скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ от Сан Франциско на 3 май, седем месеца след като бе получил тежък инсулт по време на делово пътуване в Съединените щати. Ударът го бе оставил частично парализиран и неспособен да говори. Сега, почти година по-късно, той можеше да се движи с помощта на бастун и да говори сравнително ясно, макар и бавно.

На десет километра от него едно сребристо волво напусна ослепителния слънчев блясък на пустинята и навлезе в сенките на боровете край шосето Пасео дел норте, водещо нагоре към „Ранчо де пиньон“. Зад волана седеше Джоана Марш, невзрачна и възпълна рехабилитаторка на трийсет и две години, която през последните пет месеца всеки делничен ден изминаваше двучасовия маршрут от жилището си в Таос дотук. Това беше последното й посещение при Елтон Либаргер в санаториума. Днес щяха да заминат за Санта Фе, откъдето чартърен хеликоптер щеше да ги прехвърли в Албукерк. След това щяха да продължат със самолет за Чикаго и оттам да хванат полет 38 на „Американ еърлайнз“ за Цюрих. Придружен от квалифицираната рехабилитаторка Джоана Марш, тази вечер Елтон Либаргер щеше да се прибере у дома.

След сбогуванията Джоана затвори вратата на колата, махна с ръка на пазача и потегли обратно по Пасео де норте. Като извърна глава надясно, видя, че Либаргер гледа с усмивка околния пейзаж. От пет месеца насам не го бе виждала да се усмихва нито веднъж.

— Знаете ли къде отиваме, мистър Либаргер? — запита тя.

Либаргер кимна.

— Къде? — настоя Джоана.

Вместо отговор Либаргер мълчаливо се взираше в боровата гора, прорязана от стръмния, криволичещ път.

— Хайде, кажете, мистър Либаргер. Къде отиваме?

Джоана не бе сигурна дали я е чул първия път и дали е разбрал за какво става дума. Макар че се възстановяваше от инсулта учудващо добре, все още имаше моменти, когато не успяваше да проумее какво му говорят.

Либаргер съвсем лекичко се приведе напред и опря ръка върху таблото, докато волвото се накланяше на острите завои. Продължаваше да мълчи.

Когато стигнаха дъното на каньона, Джоана зави по щатска магистрала номер три към Таос. Нагласи автоматичния контрол на сто и десет километра в час и махна с ръка на група велосипедисти с шарени якета.

— Мои приятели от Таос — обясни тя с усмивка, после хвърли поглед към Либаргер, предполагайки, че мълчанието му се дължи на вълнение от внезапната свобода.

Той се бе привел напред доколкото му позволяваше предпазният колан и я гледаше объркано, сякаш току-що се бе събудил от дълъг сън.

— Добре ли сте? — запита тя. Изведнъж й мина ужасната мисъл, че може би пациентът е получил нов удар и трябва веднага да бъде върнат в санаториума.

— Да — тихо отговори той.

Джоана го огледа внимателно, после се усмихна.

— Защо не се облегнете назад мистър Либаргер? Почивайте, чака ни тежък следобед.

Либаргер послушно се облегна, но веднага пак завъртя глава към нея. Лицето му бе все тъй озадачено.

— Къде е моето семейство? — запита той.

 — Къде е моето семейство? — отново запита Либаргер.

— Сигурна съм, че ще ви посрещнат.

Джоана огледа първокласния салон, после се подпря на възглавницата и затвори очи. Летяха по-малко от три часа, а Либаргер задаваше въпроса вече за единайсети път. Чудеше се дали това повтаряне не е някакъв остатъчен ефект от инсулта, или човекът внезапно се бе почувствал самотен извън „Ранчо де пиньон“ и под думата „семейство“ имаше предвид персонала, който се грижеше за него. А може би наистина се вълнуваше дали ще го чакат на летището в Цюрих. Истината бе, че през цялото време, докато го лекуваше, тя не бе чувала да го е посещавал друг освен личния му лекар, някакво австрийско старче на име Залетл, което всеки месец пристигаше със самолет чак от Залцбург. Нямаше представа дали след кацането в Цюрих наистина ще ги чака семейство. Можеше само да се надява. Но освен Залетл единственият познат на Либаргер, за когото знаеше, бе личният му адвокат, който й се обади с молба да придружи пациента до Швейцария.

Само по себе си това обаждане бе изненада и я завари напълно неподготвена. Джоана почти не бе напускала Ню Мексико, още по-малко Съединените щати и просто нямаше сили да откаже щедрото предложение: двупосочен билет първа класа и пет хиляди долара хонорар. Освен това адвокатът обеща да плати за наемането на волво, а подобна кола едва ли щеше да кара друг път през живота си. Но дори и без тая щедрост, Джоана би приела с удоволствие. Тя се гордееше, че проявява личен интерес към своите пациенти и мистър Либаргер не представляваше изключение. Когато започнаха терапията, той едва можеше да се държи на крака и не искаше нищо друго, освен да слуша уокмена или да гледа телевизия. Днес, макар че не бе загубил прекомерния интерес към записите и телевизията, той с лекота изминаваше цял километър, като се подпираше само на бастуна.

Унесена в тия мисли, Джоана не бе усетила кога осветлението в салона е изгаснало. Повечето пътници спяха, макар че на екрана отпред прожектираха филм. За пръв път от толкова време насам Елтон Либаргер мълчеше и тя помисли, че може също да е задремал. После разбра, че греши. Беше си сложил бордните слушалки и с увлечение следеше филма. Кино, телевизия, записи, блудкави сериали и класически постановки, спорт и политика, опера и рокендрол — Елтон Либаргер поглъщаше всичко в някаква неутолима жажда за знания или развлечение, а може би и двете едновременно. Джоана просто не бе в състояние да си представи какво толкова го интригува. Само допускаше, че това е един вид бягство. От какво или към какво — нямаше ни най-малка представа.

Тя придърпа одеялото около раменете на Либаргер и се облегна назад. Съжаляваше само за едно — че се бе наложило за известно време да остави в кучкарник десетмесечния си санбернар Хенри. Тъй като живееше сама, нямаше на кого да го повери, а би било просто неприлично да моли приятелите си да приемат това петдесеткилограмово кълбо от неуморен ентусиазъм. Но нали щеше да отсъства само пет дни. Хенри все някак щеше да издържи толкова.