Алън Фолсъм
Денят след утре (29)

29.

Докато влакът за Марсилия се отделяше от перона, Мишел Канарак погледна часовника. Беше 6:54 сутринта. Не носеше друг багаж освен дамската си чанта. Петнайсет минути след като бе забелязала долу ситроена на Анес Демблон, тя напусна апартамента. На гарата си купи билет втора класа до Марсилия, намери свободна скамейка и седна. Трябваше да чака почти девет часа, но това не я вълнуваше.

Не искаше от Анри нищо, дори детето, заченато с любов само преди осем седмици. Всичко бе станало тъй внезапно, че се чувстваше зашеметена. Най-вече защото бе връхлетяло изневиделица.

След като напусна гарата, влакът ускори ход и парижките сгради се превърнаха в размазани петна. Само преди двайсет и четири часа светът около Мишел беше топъл и жив. Всеки ден бременността я изпълваше с нова и нова радост — така бе и в деня, когато Анри се обади, че заминава с мосю Льобек до Руан да търсят място за нова пекарна. Тогава дори си бе помислила, че това крие надежда за повишение. А после всичко рухна в един-единствен миг. Всичко. Оказа се, че е била лъгана, мамена. Нещо повече, беше пълна глупачка. Трябваше от самото начало да разбере каква власт има над нейния мъж онази кучка Анес Демблон. А може би наистина знаеше, но до снощи отказваше да го приеме. В такъв случай нямаше кого да обвини, освен себе си. Коя друга би приела съпругът й всеки ден да отива на работа в компанията на неомъжена жена, пък била тя и грозна? Но колко пъти Анри я успокояваше: „Анес е просто приятелка, любов моя, най-обикновена стара мома. С какво би могла да ме заинтересува?“

„Любов моя.“ Отново чу гласа му и усети, че й призлява. В сегашното си състояние би ги убила и двамата без колебание. Зад прозореца градът бе отстъпил място на ниви и ливади. Насрещен влак прелетя с грохот към Париж. Мишел Канарак вече никога нямаше да стъпи в Париж. С Анри и всичко около него беше свършено. Край. Сестра й трябваше да разбере и да не я разубеждава.

Как го бе казал? „Върни си моминската фамилия.“

Точно това щеше да направи. Още щом успееше да си намери работа и да събере пари за адвокат. Тя се облегна назад, затвори очи и се вслуша в тракането на влака, устремен към Южна Франция. Днес беше 7 октомври. След месец и два дни щяха да се навършат осем години от сватбата им.

В Париж Анри Канарак спеше, свит на кълбо върху креслото в хола на Анес Демблон. В пет без четвърт бе откарал Анес на работа, после се бе върнал със ситроена в нейното жилище. Собственият му апартамент на авеню Вердие 175 беше пуст. Който и да се вмъкнеше там, нямаше да открие нито хора, нито нещо, което да му подскаже къде са се дянали. Зеленият найлонов чувал с неговите работни дрехи, бельо, обувки и чорапи бе хвърлен в пещта на парното и за броени секунди се бе превърнал в дим. Всяка дреха, която бе носил при убийството на Жан Пакар, сега се рееше на микроскопични частици из въздуха или лежеше разпръсната върху покривите на Монруж.

На петнайсет километра разстояние, от другата страна на Сена, Анес Демблон седеше зад бюрото си в пекарната и попълваше известията за неплатени сметки, както правеше на всяко пето число. Вече бе предупредила мосю Льобек и работниците, че Анри Канарак е трябвало спешно да замине за провинцията по семейни дела и вероятно ще отсъства поне седмица. Около шест и половина тя остави до телефона и на касата в хлебарницата бележки с препоръката всички въпроси относно Канарак да бъдат отправяни към нея.

Почти по същото време Маквей предпазливо пристъпваше из парка Шан дьо Марс пред Айфеловата кула. Навъсеното утро разкриваше пред погледа му същата разкопана правоъгълна градина, която бе напуснал снощи. По-нататък имаше още разровени алеи. Зад тях други, все още незасегнати от реконструкцията, се пресичаха на всеки петдесет метра. След като заобиколи парка от едната страна, Маквей прекоси към отсрещната и пое обратно, оглеждайки непрекъснато земята. Никъде не забеляза друго, освен сивкаво-черната кал, която отново покриваше обувките му.

Най-сетне спря и се обърна да види дали не е пропуснал нещо. В този момент забеляза един градинар да се задава към него. Човекът не говореше английски, а френският на Маквей беше направо окаян. И все пак той реши да опита.

— Червена пръст. Разбираш ли? Червена пръст. Има ли наоколо? — запита Маквей, сочейки земята.

— Жервен Прест? — обърка се градинарят.

— Не. Червена! Червен цвят. ЧЕР-ВЕ-НО.

— ЧЕР-ВЕ-НО — повтори човекът и го изгледа тъй, сякаш си имаше работа с луд.

Часът бе прекалено ранен за подобни разговори. Трябваше да намери Лебрюн и да го доведе тук.

— Pardon^[1] — изрече Маквей с най-добрия си френски акцент и се канеше да си тръгне, когато забеляза от задния джоб на градинаря да се подава червена кърпа. Посочи я и натърти: — Червено!

Човекът кимна с разбиране, извади кърпата и му я подаде. Маквей отблъсна протегнатата ръка.

— Не. Не. Цветът.

— Ah! — Върху лицето на градинаря цъфна усмивка. — La couleur!^[2]

 — La couleur! — победоносно потвърди Маквей.

— Rouge^[3] — каза човекът.

— Rouge — повтори Маквей, опитвайки да търкаля звуците върху езика си като парижанин. После се наведе, загреба шепа кал и запита: — Rouge?

— Le terrain?^[4]

Маквей кимна и размаха ръка към околния парк.

— Rouge terrain?

Човекът го изгледа втренчено, после също размаха ръка.

— Terrain rouge.^[5]

— Oui! — засия Маквей.

— Non — отсече градинарят.

— Non?

— Non!

Щом се прибра в хотела, Маквей позвъни на Лебрюн, за да съобщи, че си събира багажа за Лондон и че има все по-неприятни предчувствия за Озбърн, който може да се окаже далеч не толкова невинно агънце, колкото изглежда от пръв поглед, тъй че би било добре да го държат под око докато утре си вземе паспорта и излети за Лос Анджелис.

— А, и още нещо — добави той. — Озбърн има ключове от пежо.

Трийсет минути по-късно, в 8:05, една съвсем обикновена кола спря срещу хотела на авеню Клебер. Цивилният полицай в нея разкопча колана, облегна се назад и започна да наблюдава. Ако Озбърн излезеше — пеш или с автомобил — полицаят щеше да забележи. Едно „погрешно“ телефонно обаждане бе потвърдило, че той все още е в стаята си. След бърза проверка по компаниите за коли под наем бяха установили номера, цвета и модела на пежото.

В 8:10 друга полицейска кола дойде да откара Маквей до аерогарата с най-сърдечни поздрави от инспектор Лебрюн и Първа парижка полицейска префектура.

Петнайсет минути по-късно все още се бореха с гъмжилото по улиците. Маквей вече познаваше Париж достатъчно добре, за да се досети, че шофьорът не кара по най-правия път. И имаше право. След пет минути наближиха гаража на централното полицейско управление.

В 8:45, облечен със същия смачкан сив костюм, който за беда започваше да се превръща в негова униформа, Маквей седеше срещу бюрото на Лебрюн и разглеждаше увеличена фотография на отпечатък от пръст. Отпечатъкът беше цял и съвършено ясен, макар че за основа му бе послужило едно размазано петно, открито от техническия екип върху парче стъкло в апартамента на Жан Пакар. Стъклото бе изпратено в лионската дактилоскопична лаборатория на Интерпол, където компютърни специалисти изчистиха петното докато се превърне в отчетлив образ. Отпечатъкът бе сканиран, увеличен, фотографиран и върнат на Лебрюн в Париж.

— Познавате ли доктор Хуго Клас? — запита Лебрюн и запали цигара, гледайки празния екран на компютъра.

— Германски експерт по дактилоскопия — каза Маквей и прибра фотографията обратно в папката. — Защо?

— Канехте се да запитате доколко е точна възстановката, прав ли съм?

Маквей кимна.

— Сега Клас работи в централата на Интерпол. Лично е стоял до компютърния специалист докато получат съвършено ясни линии. След това Рудолф Халдер от виенския клон направил проверка с новия оптичен сравнител, който разработиха двамата с Клас. Всичко е точно като вашите американски лазерни бомби.

Лебрюн отново се загледа в екрана. Чакаше резултат от молбата си за идентифициране до централния информационен център на Интерпол в Лион. Първото запитване бе получило отговор „нерегистриран в Европа“. Второто — „нерегистриран в Северна Америка“. Третата молба беше под кода „автоматично издирване“ и означаваше, че компютърът трябва да провери всички архивни данни.

Маквей се пресегна и взе от бюрото чаша черно кафе. Макар че полагаше всички усилия да бъде съвременно ченге и да използва всевъзможните високотехнологични системи, които му предлагаха, той просто не можеше да прогони от кръвта си старата школа. Според него един детектив просто трябваше да обикаля и да дири, докато открие виновника и уликите срещу него. После да го разпитва докато се пречупи. И все пак знаеше, че рано или късно ще трябва да приеме новостите, та макар и само за да си облекчи живота.

Стана, пристъпи зад Лебрюн и също се загледа към екрана. Точно в този момент един компютърен файл подаде сигнала „открит“ от клона на Интерпол в Ню Йорк. Седем секунди по-късно върху монитора се появи името МЕРИМАН, АЛБЪРТ ДЖОН, издирван за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж, изнудване — Флорида, Ню Джърси, Род Айланд, Масачузетс.

— Симпатяга — подхвърли Маквей.

Екранът изгасна и след миг върху него се появи един-единствен ред. ПОЧИНАЛ В НЮ ЙОРК СИТИ НА 22 ДЕКЕМВРИ 1967.

— Починал? — възкликна Лебрюн.

— Вашият прехвален компютър праща един покойник да върши убийства в Париж — ухили се Маквей. — Как ли ще го обясните на вестниците?

Лебрюн го прие като оскърбление.

— Очевидно Мериман е инсценирал собствената си смърт и е напуснал Щатите под чуждо име.

Маквей отново се усмихна.

— Или пък Клас и Халдер вече не ги бива толкова, както едно време.

— Вие да не би да имате нещо против европейците, Маквей? — сериозно запита Лебрюн.

— Само когато не им разбирам езика. — Маквей отстъпи назад и огледа тавана, после се върна зад бюрото. — Добре, да приемем, че вие с Клас и Халдер имате право и убиецът е Мериман. Защо ще излиза от сянката след толкова години, за да очисти някакъв частен детектив?

— Защото нещо го е принудило. Вероятно онова, върху което е работил Жан Пакар.

На монитора се появи текст: ОПИСАНИЕ — ПОЛИЦЕЙСКА СНИМКА — ОТПЕЧАТЪЦИ — ДА/НЕ?

Лебрюн даде потвърждение. Екранът изгасна и след миг върху него изникна нов въпрос: САМО ПО ФАКС — ДА/НЕ?

Лебрюн отново потвърди. След две минути от принтера изпълзя лист със снимката, описанието и отпечатъците от пръстите на Албърт Мериман. На снимката Анри Канарак беше с почти трийсет години по-млад.

Лебрюн се усмихна и подаде листа на Маквей.

— Не го познавам — каза американецът.

Изтръсквайки цигарената пепел от ръкава си, Лебрюн вдигна телефонната слушалка и поръча на някого да претърсят наново, само че този път по-щателно, дома на Жан Пакар и кабинета му в „Колб интернешънъл“.

— Освен това бих ви посъветвал да видите дали някой от вашите художници не може да направи предполагаем портрет на сегашния Албърт Мериман — каза Маквей. После вдигна изтърканата кожена чанта, която му служеше едновременно за куфар и за портативна полицейска лаборатория, благодари на Лебрюн за кафето и добави: — Знаете как да се свържете с мен, ако нашият приятел Озбърн направи някоя пакост преди да отпътува за Лос Анджелис.

И той се отправи към вратата. Вече бе хванал дръжката, когато Лебрюн подхвърли зад гърба му:

— Маквей, Албърт Мериман е починал… в Ню Йорк.

Маквей спря, бавно преброи до десет и се обърна тъкмо навреме, за да види как по лицето на Лебрюн се разлива хитра усмивчица.

— Заради полицейското братство, Маквей. Обадете им се, s’il vous plait.^[6]

— Значи заради братството, а?

— Oui.