Алън Фолсъм
Денят след утре (21)

21.

Лебрюн и Маквей проследиха Озбърн и спътницата му до градината на Националния природонаучен музей. Оттам друга полицейска кола продължи следенето до апартамента на Вера.

Щом двамата влязоха, Лебрюн се свърза с централата и съобщи адреса. След четирийсет секунди получиха по факс списъка на живеещите в тази сграда, изваден от компютрите на Пощенската служба.

Лебрюн прегледа листа, после го подаде на Маквей, който бавно надяна очилата си. Според списъка и шестте апартамента в сградата на Кей дьо Бетюн 18 бяха заселени. Пред две от фамилиите имаше само инициали, което навярно означаваше, че са на неомъжени жени. Едното име беше М. Сейриг, другото В. Монере. Данните от архива за permis de conduire — френското название на шофьорските книжки — изясниха, че става дума за Моник Сейриг, шейсетгодишна, и Вера Монере, възраст двайсет и шест години. След по-малко от минута факсът в невзрачния форд на Лебрюн им подаде копие от шофьорската книжка на Вера Монере. Снимката потвърждаваше, че това е спътницата на Пол Озбърн.

В този момент от централата внезапно наредиха да се свали наблюдението. Лебрюн бе уведомен, че доктор Пол Озбърн предизвиква интерес от страна на Интерпол, а не на Парижката полицейска префектура. Ако ония от Интерпол държат някой да виси на отсрещния тротоар, докато Озбърн се забавлява с госпожицата, нека бъдат тъй добри да поемат разноските, защото местните власти не могат да си ги позволят.

Маквей имаше печален опит от работа с градските бюджети и знаеше как общината кастри разходите с голямата секира, а самозвани политици вдигат олелия за всеки похарчен долар. Затова след половин час, когато сконфузеният Лебрюн го свали от колата пред префектурата, той само сви рамене и се отправи към бежовия опел, който му бяха дали от Интерпол. Нямаше друг изход, освен да поеме следенето лично.

Трябваше да обикаля цели четирийсет минути, докато налучка пътя към Ил Сен Луи, но все пак накрая се озова на паркинга зад сградата, където живееше вера Монере. Каменната ограда около зданието беше добре поддържана и измазана съвсем наскоро. На равни интервали в нея се отваряха изходи, но дебелите железни врати превръщаха двора в добре охраняван гарнизонен плац.

Маквей излезе от колата и се отправи по паважа към страничната уличка. За беда продължаваше да вали и студът се засилваше. Отгоре на всичко старите павета под краката му бяха адски хлъзгави. Той се изсекна, после грижливо сгъна кърпата и я прибра в джоба си. Най-печалното бе, че из главата му се въртяха неканени мисли за голф в Ранчо парк срещу студиото на „Туенти сенчъри фокс“. Представяше си как някъде около осем сутринта слънчицето започва да припича, а той започва играта с четирима колеги от отдела за разследване на убийства, твърдо решили да зарежат всякакви домашни грижи в почивния ден.

Когато достигна пресечката, Маквей свърна надясно и излезе пред сградата. С изненада откри, че се е озовал досами Сена. Имаше чувството, че ако протегне ръка, може да пипне минаващите шлепове. Отсреща Левият бряг се гушеше мрачно под тежките облаци, които пъплеха от хоризонт до хоризонт. Като вирна глава към фасадата, той разбра, че от всички апартаменти се разкрива същата живописна гледка.

„Колко ли ги дерат за наема?“ — помисли той, после се усмихна. Нещо подобно би казал на втората си жена, Джуди — единственият истински спътник в живота му. За първата, Валери, се бе оженил веднага след гимназията. И двамата бяха прекалено млади. Валери работеше на каса в супермаркет, докато той си пробиваше път през полицейската академия и първите униформени години. За Вал работата и кариерата нямаха никакво значение, интересуваха я единствено децата. Искаше също като родителите си да има две момчета и две момичета. С това се изчерпваха всичките й амбиции. Когато тя забременя, Маквей караше трета година в полицейското управление на Лос Анджелис. Четири месеца по-късно, докато той разследваше кражба на кола, Валери получи спонтанен аборт в дома на майка си и умря от кръвоизлив по пътя към болницата.

За какъв дявол му идваха всички тия мисли?

Озърна се към решетката от ковано желязо пред главния вход. Иззад нея униформеният портиер го гледаше подозрително и той разбра, че няма начин да влезе без заповед за обиск. А дори да намереше заповед, какво би могъл да открие? Да спипа Озбърн и госпожица Монере в леглото? И защо си въобразяваше, че още са тук? Бяха минали почти два часа откакто екипът на Лебрюн прекрати наблюдението.

Маквей се завъртя и тръгна обратно към колата. Пет минути по-късно седеше зад волана на опела и се мъчеше да открие път от Ил Сен Луи към хотела си. Тъкмо бе взел колебливото решение след поредния стоп да завие надясно, когато зърна на ъгъла телефонна кабина. Веднага му хрумна идея. Засичайки някакво такси, той отби до тротоара. Влезе в кабината, откри в указателя В. Монере и набра номера. Дълго време не отговори никой. Маквей вече се канеше да затваря, но изведнъж в слушалката прозвуча женски глас.

— Вера Монере? — запита той.

За момент жената помълча, после…

— Oui — каза тя.

Маквей затвори телефона. Поне един от двамата все още беше там.

 — Вера Монере, Кей дьо Бетюн 18. Име и адрес. — Маквей затвори папката и се вторачи в Лебрюн. — Това ли е цялото досие?

Лебрюн смачка цигарата в пепелника и кимна. Часът беше малко след шест вечерта и двамата се намираха в тясната му канцеларийка на шестия етаж на полицейското управление.

— Е, десетгодишно хлапе от църковния хор да беше, пак щяхте да изровите нещо повече — възкликна Маквей с нетипична за него острота.

Днес бе проникнал незаконно в хотелската стая на Озбърн и бе посветил значителна част от следобеда на ровене из личните му вещи, без да открие каквото и да било освен куп мръсно бельо, туристически чекове, витамини, антихистамини, хапчета против главоболие и презервативи. С изключение на последното, всичко останало би могъл да намери и в своята стая. Не че имаше нещо против презервативите, просто след смъртта на Джуди бе загубил интерес към секса. Някога, през дългите години на съпружеска вярност, непрестанно го навестяваха изумителни видения какво би могъл да стори с жени от всякакъв калибър — и крехки девойчета, и пищни попрезрели вдовици. При това неведнъж бе попадал на дами, които охотно биха катурнали първия срещнат детектив от отдела за убийства, но така и не се поддаде на изкушението. А откакто Джуди го напусна преди четири години, вече нищо не беше същото, дори и виденията. Чувстваше се като човек, който мисли, че умира от глад и после внезапно загубва апетит.

Единствената що-годе приемлива находка сред вещите на Озбърн се оказаха две сметки от ресторант, пъхнати между кориците на джобното му календарче. Бяха с дати 30 септември, петък и 1 октомври, събота. Петъчната беше от Женева, съботната от Лондон. Личеше, че са вечеряли двама души. И нищо повече. Значи Озбърн бе вечерял с компания в тия два града. Като стотици хиляди други хора. Беше казал на парижките полицаи, че е бил сам в хотела. Те навярно изобщо не бяха питали за вечерята. Най-вече защото нямаха причина да го сторят. Както и Маквей нямаше причина да свързва Озбърн с обезглавените трупове.

Виждайки болезненото му разочарование, Лебрюн се усмихна.

— Приятелю, вие забравяте, че сте в Париж.

— Какво означава това?

— Означава, mon ami^[1], че десетгодишно хлапе от църковен хор… — Лебрюн направи драматична пауза — едва ли ще спи с министър-председателя.

Маквей зяпна.

— Шегувате се.

— Не се шегувам — каза Лебрюн и запали нова цигара.

— Озбърн знае ли?

Лебрюн мълчаливо сви рамене. Маквей се ухили.

— Значи госпожицата кръшка, така ли?

— Oui — лекичко се усмихна Лебрюн. Един ветеран от отдел за убийства, та бил той дори и американец, не би следвало да се изненадва от „l’amour^[2]“. Или поне трябваше да е наясно как отчайващо могат да се забъркат нещата в подобна история.

Маквей се изправи.

— Ако не възразявате, смятам да мина през хотела и после потеглям за Лондон. Попаднат ли ви и други блестящи находки, първо ги проверете самостоятелно, бива ли?

— Доколкото си спомням, и в този случай предложих същото — усмихнато напомни Лебрюн. — Едва ли сте забравил, че идеята да пристигнете в Париж беше ваша.

— Другия път ме посъветвайте да не върша щуротии — изръмжа Маквей и тръгна към вратата.

— Маквей. — Лебрюн се пресегна да изгаси цигарата. — Днес следобед не успях да ви открия.

Маквей не отговори. В детективската работа често използваше свои собствени методи, които не винаги бяха законни и поради това избягваше да замесва в тях колеги — все едно дали са от Париж, Интерпол, Лондон или Лос Анджелис.

— Жалко, че не се чухме тогава — добави Лебрюн.

— Защо? — троснато запита Маквей, като се питаше дали французинът знае какво точно е вършил.

Лебрюн извади от чекмеджето нова папка и му я подаде.

— Мъчехме се да изясним тази история. С вашия богат опит можехте да ни помогнете.

За момент Маквей го изгледа втренчено, после разгърна папката. Вътре имаше снимки от мястото на изключително жестоко убийство, извършено вероятно в хола на малък апартамент. Отделни фотографии показваха коленете в едър план. И двата крака бяха простреляни с едрокалибрени куршуми.

— Американски колт 38-ми калибър със заглушител — тихо поясни Лебрюн. — Намерихме го до трупа. Дръжката е омотана с лейкопласт. Никакви отпечатъци. Номерът е изпилен.

Маквей погледна следващите две снимки. Първата показваше лицето на жертвата. То изглеждаше подпухнало три пъти над нормалните си размери. Ужасените очи бяха изхвръкнали от орбитите. Около шията беше стегната примка от дебела тел, може би закачалка за дрехи. На втората снимка се виждаха слабините. Те също бяха простреляни.

— Божичко — едва чуто прошепна Маквей.

— Направено е със същото оръжие — добави Лебрюн.

Маквей надигна глава.

— Някой се е опитвал да изтръгне нещо от него.

— Ако бях аз, щях да призная каквото искат — каза Лебрюн. — Просто за да ме убият.

— Защо ми показвате всичко това? — запита Маквей. Парижката полицейска префектура се славеше с блестящи специалисти по разследване на убийства. В случая неговите съвети бяха просто излишни.

— Защото не искам да ни напуснете толкова скоро — усмихна се Лебрюн.

Маквей отново се втренчи в папката.

— Нещо не ви разбирам.

— Името на човека е Жан Пакар. Частен детектив от парижкия клон на „Колб интернешънъл“. Във вторник е бил нает от доктор Пол Озбърн, за да издири някого.

— Озбърн?

Лебрюн пак запали цигара, духна клечката и кимна.

— Не го е направил Озбърн, това е работа на професионалист — възрази Маквей.

— Знам. Техниците намериха размазан отпечатък върху парче стъкло. Не беше на Озбърн и не го открихме в нашите компютри. Затова пратихме отпечатъка в лионската централа на Интерпол.

— И какво?

— Маквей, трупът бе открит едва тази сутрин.

— Така или иначе, не е бил Озбърн — твърдо заяви Маквей.

— Да, не е бил той — съгласи се Лебрюн. — Може пък да е съвпадение и да няма нищо общо с него.

Маквей придърпа стола и седна. Лебрюн прибра папката в чекмеджето.

— Сега си мислите, че нещата и без това са объркани, а тая история около Жан Пакар няма нищо общо с обезглавените трупове. Но в същото време си казвате, че дойдохте в Париж заради Озбърн, защото има някакъв нищожен шанс той да е свързан с престъпленията. Сега шансът е налице. И вие се питате дали пък връзката няма да излезе наяве, ако дълбаем достатъчно търпеливо и достатъчно дълго… Прав ли съм, Маквей?

Маквей вдигна глава.

— Oui — каза той.