Алън Фолсъм
Денят след утре (2)

2.

Мишел Канарак го погледна през масата, после протегна ръка. Очите й блестяха от обич и нежност. Анри Канарак положи ръка върху нейната и отвърна на погледа. Днес беше петдесет и вторият му рожден ден; тя бе едва на трийсет и четири. Бяха женени вече почти осем години, а днес тя му бе казала, че чака първото им дете.

— Тази вечер не е като другите — прошепна тя.

— Да. Днес е празник. — Той лекичко я целуна по ръката и наля в чашите червено бордо.

— За последно — каза Мишел. — Докато се роди бебето. Щом съм бременна, край на пиенето.

— Значи и аз няма да пия — усмихна се Анри.

Навън се сипеше пороен дъжд. Вятърът разтърсваше прозорците и керемидите по покрива. Живееха в таванското апартаментче на една пететажна сграда, разположена на авеню Вердие в квартал Монруж. Анри Канарак беше хлебар — всяка сутрин излизаше в пет и се прибираше едва към шест и половина вечерта. Налагаше му се да пътува почти час до пекарната, която се намираше близо до Гар дю Нор в северната част на Париж. Това удължаваше работния ден. Но Анри не се оплакваше. Беше доволен от своя живот и най-вече от мисълта, че ще става татко на петдесет и втората си година. Или поне смяташе, че е доволен — до тази вечер, когато чужденецът го нападна в кафенето и сетне го преследва чак до метрото. Изглеждаше американец. Възраст около трийсет и пет години. Добро телосложение, здрава мускулатура. Облечен като бизнесмен във ваканция — с джинси и скъпо спортно сако.

Кой беше той, дявол да го вземе? Защо бе сторил това?

— Добре ли си?

Откри, че Мишел го гледа втренчено. Накъде бе тръгнал Париж, щом вече и един скромен хлебар не можеше да си изпие кафето, без да го нападне някакъв непознат? Мишел настояваше да отидат в полицията. После да наемат адвокат и да съдят собственика на заведението.

— Да — промърмори Анри. — Добре съм.

Не искаше нито да се обажда в полицията, нито да съди заведението, макар че с лявото око едва виждаше, а горната му устна беше подпухнала и посиняла там, където юмрукът на онзи безумец я бе размазал върху предните зъби.

— Хей, ама аз ще ставам татко! — възкликна той, опитвайки да смени темата. — Да не съм видял повече тъжни физиономии! Тая вечер са забранени!

Мишел стана от масата, мина зад него и го прегърна през врата.

— Искам да се любим. Да отпразнуваме чудесния нов живот за трима ни — младата Мишел, стария Анри и нероденото бебе.

Анри извърна глава, погледна я в очите и се усмихна. Как да не се усмихне? Обичаше я.

По-късно, докато лежеше в тъмното и слушаше равномерното дишане на Мишел, той се помъчи да прогони от съзнанието си образа на тъмнокосия непознат. Но споменът не изчезваше. И заедно с него в душата на Анри се надигаше дълбок, почти първобитен страх — страхът, че каквото и да прави, където и да избяга, един ден ще го открият.