Алън Фолсъм
Денят след утре (18)

18.

Дърветата покрай булевард Сен Жак започваха да пожълтяват в очакване на идващата зима. Тук-там вече имаше нападали листа и мокрият паваж беше хлъзгав. Докато пресичаха улицата, Озбърн прихвана Вера за лакътя. Тя се усмихна, но щом достигнаха тротоара, го помоли да я пусне.

Озбърн се огледа.

— Кой те плаши, жената с бебешката количка или старецът с кучето?

— Не знам. И двамата. Никой — отвърна безизразно тя и се отдръпна още повече, макар сама да не знаеше защо. Може би наистина се боеше, че ще ги видят. А може би не искаше да бъде с него, или пък напротив, искаше, но държеше решението да бъде негово.

Внезапно той спря.

— Не ми облекчаваш задачата.

Вера усети, че сърцето й спира. Когато завъртя глава към него, погледите им се кръстосаха и останаха приковани един в друг както онази вечер в Женева или както в Лондон, докато чакаха да потегли влакът за Дувър. Както в хотела на авеню Клебер, когато той отвори вратата и застана пред нея само с кърпа около кръста.

— За какво намекваш?

Този път думите му я смаяха.

— Нуждая се от твоята помощ и просто нямам представа как да помоля.

Тя откровено призна, че не го разбира.

Под чадъра царуваше мек, тайнствен полумрак. Озбърн смътно различаваше ивица от бялата престилка под разкопчаната яка на синия анорак, с който Вера приличаше по-скоро на планински спасител, отколкото на парижка лекарка. Увиснали като дъждовни капчици на ушите й, чифт златни обички подчертаваха тясното й лице, превръщайки очите в огромни изумрудени езера.

— Всъщност цялата работа е пределно глупава. Току-виж се оказала и незаконна. Като гледам как реагират всички…

— Какво има?

За какво говореше той? Съвсем я объркваше. Какво общо имаха тия приказки с тях двамата?

— Вчера си изписах едно лекарство, обаче ми казват, че го има само в болничните аптеки и то задължително с разрешение от местен лекар. Не познавам нито един лекар в Париж и затова…

— Какво лекарство? — запита тя, без да крие тревогата си. — Да не си болен?

— Не — усмихна се Озбърн.

— За какво ти е тогава?

— Ами… нали ти казах, че е глупаво — колебливо започна той, сякаш наистина се смущаваше. — Като се върна, ще трябва да изнеса научен доклад. Веднага след завръщането. Обаче по една причина на име Вера си взех допълнителна седмица отпуск, вместо да се хвана на работа…

— Слушай, защо не вземеш да си кажеш направо какво те тормози? — прекъсна го Вера с усмивка и се поотпусна. Всичко преживяно заедно с този човек беше изпълнено с истинска романтика и дълбока лична връзка — дори когато си помагаха да преодолеят разстройствата на елементарните телесни функции по време на скоротечния грип в Лондон. Но ако се изключеше първоначалният разговор в Женева, не бяха споделили почти нищо за професионалния си живот, а ето че сега Пол й задаваше съвсем обикновен въпрос, свързан тъкмо с тази област.

— Един ден след като се върна в Лос Анджелис, ще трябва да изнеса доклад пред група анестезиолози. Бях предвиден чак за третия ден, обаче са изменили програмата и сега съм пръв. Докладът разглежда предварителната анестезиологична подготовка с употреба на сукцинилхолин и възможностите за нейното приложение в полеви условия при спешни случаи. Повечето лабораторни опити вече са извършени. Когато се върна, няма да имам време, но ми остават още два дни в Париж. Оказва се, че ако искам да получа сукцинилхолин, ще ми трябва разрешение от местен лекар. А не познавам друг лекар освен теб.

— Ще експериментираш върху себе си?

Вера искрено се смая. Бе чувала, че някои лекари го вършат от време на време. Като студентка веднъж сама се бе наканила да опита, но в последния момент изгуби кураж и предпочете да препише резултатите от готово изследване.

— Още в колежа започнах да експериментирам — широко се усмихна Озбърн. — Затова съм малко странен.

Изведнъж той се изплези, опули очи и разпери ушите си с палци. Вера се разсмя. Досега не бе забелязвала тази страна от характера му, даже не бе подозирала, че умее да бъде смешен.

Озбърн пусна ушите си и веселието веднага изчезна.

— Вера, трябва ми сукцинилхолин, а не знам как да си набавя. Ще ми помогнеш ли?

Говореше извънредно сериозно. Навярно животът и професията го бяха направили такъв. Внезапно Вера осъзна колко малко знае за него и същевременно колко много би искала да научи. В какво вярва и не вярва. Какво харесва и не харесва. Какво обича, от какво се бои, на какво завижда. Какви тайни не бе споделял нито с нея, нито с когото и да било. Какво бе провалило двата му брака.

Негова ли бе вината или на непознатите жени? Или пък просто не умееше да ги подбира? Или… или може би имаше нещо друго в самия него, което довеждаше всяка връзка до пълна разруха? От самото начало бе доловила, че нещо измъчва Пол, ала не знаеше какво е то. Не можеше нито да го определи точно, нито да го разбере. То беше нейде дълбоко и през повечето време оставаше скрито. Но въпреки всичко съществуваше. А сега Вера го усещаше по-силно от всеки друг път, виждаше го как обгръща изцяло Пол, докато той моли за помощ, свит под чадъра. Внезапно я обзе неудържимо желание да узнае, да утеши и да разбере. Това не бе съзнателна мисъл, а сляпо чувство и криеше заплаха, защото я увличаше нейде, където не я бяха канили; нейде, където — сигурна бе в това — не е бил канен никой.

— Вера?

Тя изведнъж откри, че все още стоят на мокрия тротоар и Озбърн продължава да говори.

— Попитах те дали ще можеш да ми помогнеш.

Вера го погледна и се усмихна.

— Да. Ще опитам.