Алън Фолсъм
Денят след утре (157)

157.

„Случаят не зависи от мен. С него се занимава Маквей.“ Ден след ден тия думи отекваха в паметта на Озбърн. Какво наказание се полагаше за онова, което бе извършил? Не само бе отнел оръжието и документите на полицейски служител, но и си бе послужил с тях, за да мине през границата. Можеха да го съдят в Лос Анджелис, а после да го екстрадират в Германия или Швейцария. Или дори във Франция, ако се намесеше Интерпол. А не дай си Боже да възникнат и допълнителни обвинения. Но главното бе опитът за убийство на Албърт Мериман. Въпреки всичко Мериман беше американски гражданин. А Маквей не забравяше подобни неща.

Вече наближаваше Коледа, а от детектива още нямаше никаква вест. Но всеки път щом зърнеше полицейска кола, Озбърн неволно трепваше. Не знаеше как да се отърве от подлудяващия страх и чувството за вина. Можеше да потърси адвокат и да си подготви защита, но това само би влошило положението, ако Маквей бе решил да го остави на мира. За да прогони тревогите, той се помъчи да насочи всички мисли към пациентите си. Три вечери седмично ходеше на упражнения за счупения крак. Поне още месец нямаше да се отърве от патериците и още два месеца щеше да накуцва. Но това беше нищо в сравнение с другите възможности.

А времето постепенно заличаваше душевните рани. Част от загадката около смъртта на баща му бе разсеяна, макар че крайният отговор продължаваше да тъне в мъгла. Думите на Фон Холден „Für Übermorgen, за деня след утре“ — ако онази част от спомените му бе истина, а не халюцинация — изглеждаха просто безсмислена абстракция, която не изясняваше нищо.

Заради собствения си разсъдък, заради бъдещето, заради Вера трябваше да отхвърли в миналото Юнгфрау, Мериман, Фон Холден и Шол. Също като трагичната смърт на баща си, с която най-сетне започваше да се примирява.

Маквей се обади в дванайсет без пет, само ден преди пристигането на Вера.

— Искам да ви покажа нещо. Ще можете ли да дойдете?

— Къде?

— Централното управление — поясни Маквей небрежно, сякаш бяха говорили за това преди четвърт час. — Сградата „Паркър сенчър“.

— Кога?

— След час.

Боже Господи, какво ли си бе наумил? По челото на Озбърн изби пот.

— Идвам — каза той и затвори телефона с трепереща ръка.

Пътуването от Санта Моника до центъра му отне двайсет и пет минути. Беше горещо и хоризонтът около града чезнеше зад гъста завеса от смог. Чувстваше се изплашен до смърт.

Маквей го чакаше на входа. Здрависаха се и тръгнаха към асансьора, където чакаха десетина души. Озбърн се подпря на патериците и заби поглед в земята. Маквей не споменаваше нито дума за онова, което искаше да му покаже.

— Как е кракът? — запита Маквей, когато тръгнаха по коридора на един от горните етажи.

Изглеждаше отпочинал, а изгореното петно на лицето му вече заздравяваше. Даже бе успял да хване тен, сигурно пак играеше голф.

— Оправя се малко по малко… — промърмори Озбърн, като се мъчеше да изглежда спокоен. — А и вие май сте добре.

— Доколкото ми позволяват годинките — отвърна Маквей без усмивка и го поведе по лабиринт от коридори, изпълнени с объркани, уморени и гневни хора.

Най-сетне се озоваха в голямо помещение, разделено на две с телена мрежа. Вътре имаше двама полицаи и безброй лавици със запечатани найлонови пликове за веществени доказателства. Маквей се подписа в някаква книга и получи плик с видеокасета. Отново излязоха в коридора и минаха в празен кабинет. Маквей затвори вратата.

Озбърн нямаше представа накъде отиват нещата, но вече не бе в състояние да издържи. Искаше всичко да свърши веднъж завинаги.

— Защо съм тук?

Маквей пристъпи към прозореца и спусна щорите.

— Гледахте ли новините тая сутрин? За виетнамското семейство.

— Да, май имаше нещо такова… — разсеяно отговори Озбърн.

Смътно си спомняше, че бе чул новината, докато се бръснеше. В долината Сан Фернандо било избито цяло виетнамско семейство. Жени, деца, старци…

— Натовариха ме със случая. Бързам за аутопсията, затова дайте да не губим време. — Маквей разпечата плика и извади касетата. — Съществуват само два екземпляра. Това е оригиналът. Копието е при Ремер в Бад Годесбург. От ФБР ме натискат за касетата. Обещах да им я дам утре. Заради нея Залетл ни насочи към Джоана Марш. Оказа се, че й е дал подарък. Открихме го в чантичката й. Беше ключ за касетка, скрита в клетката на кученцето, което й подарил Фон Холден. А в касетката имаше друг ключ. За сейф в една тукашна банка. Вътре намерихме тази видеокасета.

В ъгъла на кабинета имаше телевизор и видео. Маквей зареди касетата.

— Не разбирам… — объркано промърмори Озбърн.

— Ще разберете. Но преди това трябва да знаете едно-две неща. Казахте, че след падането на Фон Холден не сте видял нищо повече.

— Беше тъмно.

— Е, смятаме, че е пропаднал в пукнатина, наричана от планинарите „черен лед“. Бездънна пропаст. Група швейцарски спасители слязоха докъдето бе възможно, но не откриха нищо. Това означава едно от двете: или е нейде на дъното и ще си остане там още няколко хилядолетия… или не е. Искам да кажа, че не сме напълно сигурни. Това беше едното. Другото е свързано с отпечатъците на човека, който се наричаше Либаргер. Човекът, с когото Ремер и Шнайдер са разговаряли половин час преди Шарлотенбург да се превърне в пепелище. — Маквей се изкашля и леко навъси вежди. Лицето още го наболяваше. — Експерти от БКА сравниха отпечатъците му с тия на Тимоти Ашфорд, обезглавения бояджия от Лондон.

— Господи! — Озбърн усети как косата му настръхва. — Значи сте бил прав…

— Да — кимна Маквей. — Лошото е, че от Либаргер, както и от всички други в оная зала, не е останало нищо освен пепел. Можем само да предполагаме, че човешка глава успешно е била присадена върху чуждо тяло и полученото същество се е завърнало към живота. То е дишало, разговаряло, мислило също като мене и вас. И не е имало никакви белези според Ремер и Шнайдер. Джоана Марш също го потвърди вчера в писмените си показания. Като рехабилитаторка е работила с него няколко месеца, без да забележи каквито и да било следи от операция.

— Симптомите на човек, който е претърпял тежък инсулт — замислено прошепна Озбърн. — Не е било инсулт, а възстановяване след фантастичната операция. — Той погледна Маквей. — Това ли има в касетата?

— Каквото има в касетата, ще си остане между тия четири стени. Ако се каже нещо, то ще дойде от Вашингтон или Бад Годесбург. — Маквей взе дистанционното управление и се втренчи в Озбърн. — Този път, докторе, никой няма да действа на своя глава. Надявам се, че ме разбрахте, защото може да си припомним и други неща. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид.

За миг двамата постояха мълчаливо един срещу друг. После Маквей дръпна вратата и излезе. Озбърн го видя как се отдалечава по коридора и изчезва. Просто така. Беше решил да го пусне на свобода, сякаш нищо не се е случило.